диСЕКЦИО

Кратък обзор на секторното  изкуство

Мария Ландова

бр. 15/2015

Изкуственото раждане – със секцио – се превърна в норма, а нормативността  в изкуството – в нова класика. Ако дадена изложба не се самодефинира достатъчно нахакано и интригуващо, тя изчезва. Просто не се е състояла и толкова. Ако наредиш дузина картини без упътване за употреба, рискуваш да не те разберат и да не те забележат. Съвсем друго е, когато експозицията е курирана. Фигурата на куратора публично легитимира изложбата, позиционира я хоризонтално в определен сектор на родния артистичен ландшафт и вертикално, по скалата между ординерно и събитийно. Секторите във визуалното изкуство са със строга пирамидална подредба: държавен, общински, съюзен, а фундаментът е съставен от множество малки частни галерии – сегменти със собствен контингент от артисти и публики. Съюзът на българските художници е гилдийна организация, чиято секцийна структура болезнено напомня стара панелка, където всеки апартамент има свой собствен облик, политика и дейност. Опитите да се изведе някаква обща концептуална стратегия са спорадични и с променлива успеваемост. А над този пейзаж тържествено ще се извисява и ще хвърля тежката си квадратна сянка самата последна инстанция – Националният музеен комплекс за визуални изкуства, който, за да избегне конфузната думичка „комплекс”, се назова „Квадрат 500”.

В края на март – периода, в който старейшините бабуваха при мъчителното раждане на Квадрата, външно безучастни към това грандиозно събитие, се състояха множество овални изложби с различен размах и смисъл. Геометрията на този текст събра четири от тях: една камерна, една секцийна, една кураторска и една монументална.

 

Суперлуна

Изложбата „Равноденствие“ на Марияна Маринова в галерия „Артур” беше открита в самия ден на пролетното равноденствие. Картините в експозицията ме заставят да употребя забранената дума „красота” – особена и магична  като суперлунна нощ,  уж природна, но всъщност душевна и дори психеделична. Авторката от години експериментира с острите контрасти на диаметрално противоположните цветове, за да изригнат, през процепите на спектъра, тайнствени лъчения и приказни енергии. На пръв поглед експресионистични, тези умозрителни пейзажи са строго премислени, в синхрон с естетическото кредо на учителя Иван Кирков. В тях няма нито една случайна мазка. Всичко е подчинено на композиционния замисъл и се стреми максимално да преработи конкретния, взет от живота импулс, през прецизната цедка на авторската концепция. Това не е експериментална живопис, не е и пленерна, въпреки че голяма част от картините са създадени в пленерни условия. Пейзажните композиции тръгват от конкретни, опоетизирани обекти и стигат до чисти абстрактни опуси - протуберанси от цветни вибрации. В изложбата, вероятно като контрапункт, виждаме и няколко картини от предишния артистичен период на авторката, преливащи от спокойна съзерцателност, в меки тревисти тонове. Мечтания с нежността на утринно сънуване.

 

Секция 13

Ромил Калинов-Вирус гледа вирус

Ромил Калинов, „Вирус гледа вирус“

В петък 13-и, съвсем нарочно и без никакъв скандал, в изложбения комплекс на „Шипка 6” беше открита годишната изложба на най-странната секция в структурата на СБХ, наречена енигматично „Секция 13”. Създадена в началото на „промените” като секция за „неконвенциално изкуство”, тя изпълни ролята на буфер за насъбрания гняв и компромисен реверанс към по-радикално мислещите творци, но с единствената цел запазването на статуквото. Декоративен акт на мимикрия, прикриваща липсата на желание за ревизия и реални реформи, както в организационен, така и в идеен план. Набързо ашладисаното към стария тоталитарен ствол клонче беше недобре артикулирано. Така си остана и до днес. В механично създадената общност, по формален принцип, липсва спойката на концептуалното единство. Напрежението на идейно противоборство и стремежът към новаторство в сектора на съвременното изкуство се осъществява все още само и единствено на идеологическа основа, а това не води до развитие. Експозицията на фаталната секция е форматирана като постоянен форум – преглед за „сверяване на часовниците” и „за очертаване на тенденции в така наречените НЕконвенционални изкуства”. В самия анонс към изложбата се съдържа критика към названието с „така наречените“.  Поддържането на отделна неконвенциална секция обрича всички останали на конвенционалност. Всъщност това е секция на артистите, занимаващи се със съвременно изкуство в рамките на гилдийната организация, именно защото се представя през изразните средства на инсталацията, пърформанса, видеоарта, асамблажа и другите така наречени нови медии. Сиреч веднъж годишно даваме две седмици за неконвенциалност и който има нужда да изкрещи в хралупа, може да се възползва. Да се прави опит за организиран живот на толкова различни артисти е нелепо само по себе си. За тяхното развитие са нужни само повече възможности – форуми и артистични провокации. Видима е въпиещата нужда от кураторска инициатива. Въпреки че е фиксирана в годишния изложбен план на СБХ, експозицията, макар и плахо, прозвуча като алтернатива – отговор на предизвикателството от изложбата „Изкуство за промяна” в СГХГ.  Всъщност това буквално е нейната огледално противоположна експозиция. Защото липсва кураторският подбор, както и какъвто и да е подбор.11145950_10153228456584709_362569129_n Липсва амбицията, заедно с тематичните и формални ограничения. Тази свободност в случая озонира с особена свежест леко хаотичното пространство, защото липсва всякаква преднамереност в организацията на представянето. Предлага ни се преглед на интересите, търсенията и постиженията на група свободни артисти. Това, което се е получило, мило напомня на панаир с особения чар на непредвидими несъвместимости. Симпатично е, че редом с произведенията на утвърдените „ветерани” Аделина Попнеделева, Елена Панайотова, Любен Костов, Антон Терзиев, Красимир Добрев присъстват доста млади артисти, все още студенти. При някои от тях не е ясна разликата между естетизиран обект и преосмислено трансформиран обект, но други млади ни респектират с лаконизъм и с лежерното си чувство за хумор, което обнадеждава. Най-хубавото в изложбата е тъкмо липсата на политически патос, извън редимейд инсталациите на Ромил Калинов, който енергично завежда тази част, но го прави умъдрено, с все по-елегантна ирония и самоирония. Особено запомнящи и актуални произведения са: окованият с намордник Христос на Антон Терзиев, антивирусните творби на Ромил Калинов и обектът с миши капан, многозначително назован „Към плаща” с явна препратка към автопортрета с червен плащ на Светлин Русев; и видеото на Красимир Добрев - забавна гротеска  и заигравка с мачисткия синдром на българина.

 

Идустриалносталгично

CGM_5501

Мария Столарова , „Светлините на завода”, м.б., платно, 1965, ХГ Сливен

CGM_5481

Петър Дочев, „Началото II”, м.б., платно, 70-те години, НХГ

„Индустриален пейзаж в българската живопис през ХХ век“ е кураторската изложбата в това обзорно каре и все още може да се види (до 26 април) в НХГ. Това е първата изложба в битността на галерията като част от суперновия Национален музеен комплекс. Кураторът, поетът Кирил Василев, изследва широките възможности за свободно развитие на изразните средства на живописта върху територията на този пейзажен жанр вътре в границите на нормативната естетика на соцреализма. Вижда я като зона, генерираща нови тенденции и като естетическо убежище на авторите - темата предлага широко поле за експерименти върху индустриалните сюжети, така че те да са едновременно „политически коректни“ с властта, но и в крак с формалистичните търсения на световното изкуство. В крайна сметка индустрията не е изобретение на социализма и в този смисъл темата е актуална и универсална за българските художници още от 20-те години на миналия век. Най-ранната картина в изложбата е на Никола Танев, повече познат като лиричен носталгик. Виждаме, че индустриалните сюжети са само повод за сочните експресионистични опуси на Сирак Скитник. Всички най-авангардни художници от 20-те години, членове на Дружеството на новите художници, са работили в темата. Тук са и Кирил Цонев, и Борис Елисеев, и групата на Бараците. Васил Бараков е представен подобаващо с изключителни платна. Сред тях е поезията „Старата фабрика“ – сюжет с руини, каквито могат да се видят и в наши дни из постиндустриалния ни пейзаж. В соцарт зоната на експозицията виждаме чудесната живопис на Любен Гайдаров, Вера Недкова, Георги Баев. Истински цветни откровения и радост за очите. Постепенно се забелязва обезлюдяването. Човечетата, които пърхат в трудов захлас насам-натам, започват да изчезват. Първа Лика Янко вижда в индустрията нещо застрашително за човека. През 70-те и 80-те се появяват и мрачните предчувствия – монументални платна, в които няма и помен от жизнерадостната гама в цветноста и бодростта на посланията. В специална зала са показани и най-добрите постижения в тази посока – екзистенциални паноптикуми, олицетворяващи духовната алиенация на човека и дехуманизирането на обществото, особено видими в творчеството на невероятните Мария Столарова и Петър Дочев. Огромните мрачни и устрашаващи силози от картината на Мария Столарова, които закриват небето, заедно с морбидните конструкции, напомнящи руини след атомен апокалипсис на Петър Дочев, оставят мощна следа в паметта.

 

Откровения

Седмица преди Разпети петък в хладното и светло пространство на галерия „Райко Алексиев” се откри монументалната фотоизложба „Мигновения” на екстраординерния артист – сценограф, художник, фотограф и режисьор – Юлиян Табаков. С конвенционалното средство на актовата фотография авторът сътворява потресаващ неконвенционален спектакъл с титаничен размах. Няколкото съвършени като композиции ситуирани фотографии – майки, от които е инспирирана цялата изложба, са правени през 2007 г. за плакат на представлението „Анатомия на крайното”. Това са краен брой малки снимки с безкраен потенциал за артинтерпретации. Моделите са неслучайни хора: голямата актриса, колкото оризово зърно – Златина Тодева позира гола на 81-годишна възраст, буквално няколко месеца преди смъртта си. Позира сама, но също и в почти любовен дует с млад мъж – режисьорът Марий Росен. Ако се абстрахираме от извънхудожествения разказ, определян от някои като скандален, ще съумеем да видим постижението на младия Табаков. Филмът „Цветанка” – естетизиран кинопортрет на бабата на художника, – срещна публиката с нестандартен артист, под чийто творчески порив жанровите бариери са особено податливи. Още там той зададе представата за себе си като изследвач на граничните зони както в изкуството, така и на човешките прагове на търпимост към болката. Много са постиженията и в новия му проект, в който общото с „Цветанка“ е интересът към СТАРАТА ЖЕНА като митологичен образ на самия живот, но тук той се разгръща високо, отвъд конкретиката. Основното в изложбата е усещането за мощно художествено обобщение, наелектризирано със смисли.

VIJ za katalog

„Вий“

Като сценограф, Табаков извършва цялостна трансформация на пространството в галерията за максимална концентрация на въздействието до такава степен, че в тишината чуваш как мигновенията замръзват и се търкалят по стените като кристални топчета. Горното осветление в залата се процежда като в операционна. Това е особена зона  – „междинна станция” –  преддверие към отвъдното. Място за душевни дисекции. Антична сцена на безмълвните сюжети за близостта, раздялата и самотата,  за огромната нужда от вчувстването и физическото докосване. В центъра на галерията времето спира на ръба на бездната. Ниският ни хоризонт ни поставя там, където ни е мястото – малки и невидими пред величието на достойнството. Така достолепно могат да понесат и да поднесат ранимата си голота само силните духом. За разлика от прочутата бивша хубавица на Роден – Холмиер, тук старостта има само поддържаща роля. Не старостта на жената и изчезналата красота са във фокуса на тази изложба, а духовната й сила, натрупана с годините. Смелостта, с която понася душевната болка от самотата и телесното изтляване. От няколкото малки фотографии авторът е изтеглил целия космос на човешките отношения. Разчленени, прекомпозирани и увеличени в демиургичен мащаб, те ни въздействат със силата на един съвременен Микеланджеловски Страшен съд.

Но Табаков не съди, той сътворява.

И в крайна сметка всичко това е „въпрос на вкус, в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест” (Збигнев Херберт, „Силата на вкуса”).

 

 

Съвместна рубрика с предаването „Артефир”, Програма „Христо Ботев”, БНР.

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s