Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс

Дечка Чавдарова

бр. 12/2015

 

9-Za_RossiyuВъв всяка култура литературни произведения могат да се актуализират и да бъдат привлечени за осмислянето на злободневни политически събития. Това явление се проявява особено активно в руската култура, която, според утвърдената аксиома, е литературоцентрична. Когато наблюдаваме употребата на руската литература в политическия дискурс в съвременна Русия, можем да забележим обръщане към различни литературни произведения от страна на официалната власт (или на близките до нея интелектуалци) и от страна на опонентите й, а също така различен прочит на едни и същи произведения.

Очаквано е и в днешната политическа ситуация да се окаже нужен Пушкин – както във всички важни моменти от историята на руската култура, – като се има предвид митологемата „наше всë“ в митологизацията на този руски творец. Симптоматично е, че от „всичко“, което е Пушкин за Русия, от цялата широта и цялото богатство на неговото творчество, най-нужно на властта е стихотворението „Клеветникам России“ („Към клеветниците на Русия“) от 1831 г. (отглас на потушаването на първото полско въстание), което е писано сякаш днес – толкова злободневни са обвиненията към клеветниците на Русия от Запада за тяхната намеса в споровете на славяните помежду им и защитата на имперската идея. (Само трябва определението „кичливый лях“ да се замени с „кичливый хохол“.) Актуално звучат възгласът „Славянские ль ручьи сольютя в русском море? / Оно иль иссякнет? Вот вопрос“ („Славянски ручей пълни ли морето руско, / или пресъхва? – питам пак“[1]), заплахата към Европа „Вы грозны на словах – попробуйте на деле!“ („На думи страшни сте – опитайте на дело“), изразът на чувството за имперско величие „Иль мало нас? Или от Перми до Тавриды, / От финских хладных скал до пламенной Колхиды, / от потрясенного Кремля / до стен недвижного Китая / стальной щетиною сверкая, / не встанет русская земля?..“ („Нима сме малко? Чак от Перм та до Таврида, / от финските скали до пламенна Колхида, / от кремълската твърдина / чак до китайските владения / нима не чакате сплотено / да скокне руската страна?“). Да добавим, че романтичният мит за Таврида възкръсва в съвременната политическа ситуация – едно от нейните превъплъщения е предложението на Жириновски названието „Крим“ да се замени с названието „Таврида“[2]. Учудващо е колко устойчиви са определени идеи в руската култура (както впрочем във всяка национална култура)! Активната употреба на стихотворението се проявява не само в неговото припомняне и цитиране, но и в множество патетични декламации, популяризирани в интернет пространството. Това „съживяване“ на произведение, което, меко казано, не е сред шедьоврите на Пушкин, поставя въпроси не само за политическата (зло)употреба с литературата, но и за границите, извън които естетическата интерпретация на творбата се оказва невъзможна: трудно можем да си представим един поетологичен анализ на стихотворението „Към клеветниците на Русия“ (какъвто се осъществява въз основа на други лирически творби на поета – например на стихотворението „Я помню чудное мгновенье“). Кое проблематизира естетическия подход към литературната творба – нима само прекият израз на определена политическа идея? Този въпрос заслужава една научна дискусия. [Подобен интерпретационен проблем възниква и спрямо стихотворението на Й. Бродски от 1991 г., посветено на независимостта на Украйна: както споменават руски литературоведи, съставителите на издания на творчеството на Бродски и коментаторите на неговата лирика не знаят какво да правят с това стихотворение. Текст на Наум Сагаловский поставя въпроса за това може ли омразата към другия да бъде облечена в поетическа форма, съответстваща на майсторството на големия поет[3].]

Идеологемата за враждебността на Европа към Русия и панславянската идея се откриват от носителите на руската култура и в поезията на Ф. Тютчев. Александър Абрамов припомня факти от биографията на Тютчев, като подчертава знанията му за Запада и привързаността му към „идеята за славянското братство“[4]. Съвременният автор цитира стихотворението на Тютчев „На чехите от московските славяни“ и свързва пряко поетическите идеи за намесата на европейците в руските дела със злободневната политическа ситуация: „този процес активно продължават униатите в Украйна в наши дни“:

 

Хотя враждебною судьбиной

И были мы разлучены,

Но все же мы народ единый,

Единой матери сыны;

Но все же братья мы родные!

Вот, вот что ненавидят в нас!

Вам не прощается Россия,

России не прощают вас!

 

От своя страна, бихме открили в стихотворението актуалните политически идеологеми „единството на Русия“ (чийто израз е и названието на партията „Единая Россия“) и „русофобия“ – което показва, че литературното произведение, пораждащо политически алюзии, може да бъде „употребено“ по различен начин от участниците в политическата полемика: интенцията на автора подкрепя официалната идеология, но в самия негов текст се крият устойчиви стереотипи, които я подриват.

Необходим „съюзник“ в политическата полемика се оказва и Лермонтов, (особено през 2014 г., във връзка с неговия юбилей). Разбираемо е, че най-подходящи за политическа употреба са стихотворенията на поета със свободолюбив патос, насочени против самодържавието. Но именно те не могат да бъдат в услуга на официалната власт – нещо повече, оказват се „оръжие“ в ръцете на чуждия, на врага, както в случая с появата на цитат от стихотворението „Прощай немытая Россия“ („Прощавай, дрипава Русия“[5]) на плакат в Украйна (факт, който беше широко огласен в медиите). По такъв начин Пушкин и Лермонтов, чиито имена неизменно са свързвани в митологизиращите формули, „поетът изобличава убийците на поета“ (има се предвид стихотворението на Лермонтов „Смъртта на поета“) или „обичаният от всички Лермонтов, чиято слава е равна на Пушкиновата“, – попадат от двете страни на барикадата. За да се справят с „присвояването“ на руския поет от „врага“, някои автори прибягват към отрицание на авторството на Лермонтов на споменатото стихотворение: така например А. Кутирьова – кандидат на философските науки, – сравнява стихотворението „Прощай немытая Россия“ със стихотворението на Пушкин „К морю“ („Към морето“) и стига до извода за пародия на Пушкиновата творба[6]. (Симптоматично е названието на изданието, в което е публикувана статията – „Советская Россия.) Друг автор в интернет сайт определя стихотворението като акт на „идеологическа диверсия“ и твърди, че то е създадено от русофоби (вече стана дума, че образът на заплашващата страната „русофобия“ е една от основните идеологеми на политическата власт). Приемайки ролята на защитник на Русия, авторът разчита буквално метафората „немытая“ и привежда исторически аргументи за хигиената на руските мужици: «Впрочем, ако словосъчетанието „немита Русия“ е забележително с нещо, то е със своята подлост и обръщането на ситуацията с главата надолу. Та по нивото на хигиената с руския мужик от най-затънтеното селце, който от стотици години се пари в банята минимум един път в седмицата, не могат да се сравнят не само европейските селяни, които са се миели два пъти в живота си, но и най-изисканите френски аристократи – известно е, че те са се миели в най-добрия случай един път в годината и са измислили парфюмите, за да прикриват непоносимата смрад на немитите си тела…”[7]

Към друга стратегия по отношение на стихотворението на Лермонтов прибягва властта в лицето на най-висшия й представител – Путин. В сайта грани.ру се коментира съобщението на Руската информационна агенция „Новости“ за пресконференцията на 18.12.2014 г., на която Путин „си спомня поета Михаил Лермонтов, като рецитира наизуст стихове от влизащите в училищната програма по литература стихотворения „Смерть поэта“ и „Прощай, немытая Россия…“[8]. Държавният глава обяснява, че „Лермонтов, при цялата си опозиционност, все пак е патриот, защото е воювал за националните интереси на Русия“. Опонент на Путин би могъл да преобърне знака на това реторично противопоставяне: „Въпреки че Лермонтов се сражава за националните интереси на Русия, той е в опозиция на властта“. Особено важен знак за мисленето на Путин е изразът „все пак“, чрез който патриотизмът се поставя в противоречие с критиката на властта (подобно мислене подсказва устойчивостта на идеологемите на съветската пропаганда в съвременна Русия: всеки опозиционер, дисидент е „изменник на Родината“, „предател“, „русофоб“).

Трябва да се каже, че прозвучават и други гласове в съвременния политически прочит на Лермонтов: още през 2004 г. Константин Ковальов призовава Лермонтов в своя спор с привържениците на официозния патриотизъм и застава на страната на истинския патриотизъм на Лермонтов – автора на стихотворенията „Прощай, немытая Россия“ и „Родина“, – като го противопоставя на Пушкин – автора на стихотворението „Клеветникам России“[9]. Оригинално е използването на стихотворението „Прощай, немытая Россия“ като „оръжие“ срещу официалната политика в пърформансите на съвременни руски артисти. Ето един пример: в зданието на Ермитажа активист на движението „Синий всадник“ („Синият конник“) от Санкт Петербург се съблича и влиза в римска гробница, като измива от тялото си предварително изписания надпис „Единая Россия“. Символиката на тази арт акция – „да се очисти Русия от скверната и от мръсотията на миналото“ – се поражда чрез реализация на метафората „немытая“ (Россия). Прочитът на текста в представената арт акция е качествено различен от споменатия по-горе прочит с буквалното тълкуване на епитета „немита“.

„Оръжие“ в политическата полемика могат да бъдат не само произведения, в които политическата идея намира пряк израз. Такава функция придобиват и творби, които създават гротескови, пародийни образи на властови механизми в руската история. Особено интересна е стратегията в ироничния спрямо властта дискурс на категорията „Пара фраз“ от сайта грани.ру. Текстовете от „Пара фраз“ съпоставят без коментар изказване или поведенчески жест на политик или поддържащ официалната власт интелектуалец – с цитат от произведение на руски писател, в което се „оглежда“ иронизираното съвременно явление. Сближаването на литературния образ със съвременната реалност подсказва устойчивостта на определени идеологеми и митологеми на официалния политически дискурс в Русия. По такъв начин руските писатели се включват в актуалната политическа полемика, творбата им придобива злободневност.

Един от текстовете съпоставя информация за среща на официални лица на осмата асамблея на „Русский мир“ в Сочи (3.ХІ.2013 г.) (Председателят на парламента на Новорусия Олег Царев, светейшият княз Георг Юревски, осмият маркиз Бристолски Фредерик Август Харви, представители на старинни руски дворянски родове) с цитат от „Историята на Пугачов“ на Пушкин, като приписва на съвременните политически фигури качеството „самозванци“[10]: „Измежду главните метежници се отличава Зарубин (същият е бил и Чика), сподвижник на Пугачов от самото начало на бунта. Той се наричал фелдмаршал и бил пръв сред самозванци. Овчиников, Шигаев, Лисов и Чумаков предвождали войските. Всички се назовавали с имената на велможите, окръжаващи в онова време престола на Екатерина: Чика – граф Чернишев, Шагаев – граф Воронцов, Овчиников – граф Панин, Чумаков – граф Орлов“[11]. Както виждаме, Пушкин може да бъде актуален с творбите си, в които са създадени художествени образи на устойчиви руски концепти (в случая концепта „самозванство“) и се разкриват механизмите на властта. По този повод възниква въпросът „на кого в наше време кой Пушкин е нужен?“.

Обект на иронично снизяване в някои случаи са поведенчески жестове на представители на властта и техни приближени. Един от примерите е прибягването до суеверието от страна на съвременни политици: «От Управлението на президента беше съобщено за вестник „Московски комсомолец“, че се е разширил асортиментът от стоки, които се продават в павилионите на висшите органи на властта. Досега тук са се продавали разни нещица с православна символика, но не е имало като тези амулети за предпазване от злото, които се срещат в последно време: табелки за окачване на стената, на които са написани молитви”[12]. Това явление се „прочита“ през романа на А. К. Толстой „Княз Серебряни“, в който се описва суеверието на приближения на Йоан Грозни Басманов:

„Басманов трескаво откопча горните копчета на дрехата си. – Ето, каза той, като подаде на Йоан синджирче с иконки. Но царят освен синджирчето забеляза и копринен гайтан на шията на Басманов… Грозни разпра с нож обвивката и като разтвори зашитото в нея парче платно, изсипа нещо на масата. – Е, какво е това? – попита царят, и всички с любопитство се наведоха над масата и видяха някакви корени, смесени с жабешки кости… Басманов падна на колене. – Прости, господарю, на твоя слуга! – извика той уплашено. – Като видях, че не ме обичаш, сърцето ми се късаше, та да спечеля твоето благоразположение, изпросих от мелничаря този корен… Той ми го даде, та ти отново да обикнеш твоя слуга, а против теб нямах никакви лоши помисли! – А жабешките кости? – попита Йоан, като се наслаждаваше на отчаянието на Басманов, чиято наглост му беше омръзнала. – За костите нищо не знаех, господарю, бог ми е свидетел, че нищо не знаех!” (преводът мой – Д. Ч.).

Сравнението между сегашната власт и управлението на Йоан Грозни е особено значимо, като се има предвид политиката на отказ от идеите за европейския път на Русия. Не е случайно, че в същата творба на А. К. Толстой се откриват алюзии за затварянето на Русия в съвременната ситуация, изразено в жеста на руския олигарх Владимир Потанин, забаранил на сина си Василий да замине на обучение в чужбина[13]. Цитатът от романа на А. К. Толстой подсказва тъждествеността на поведениeто на „патриархалния олигарх“ (по определението на журналистите от сайта) с това на приближения на Йоан Грозни Малюта (Скуратов), който заплашва сина си Максим с наказание за желанието му да замине от Русия:

„- Тате – каза Максим, – чаках те, трябва да поговоря с теб.

– За какво? – попита Малюта…

– Аз утре заминавам – продължи Максим, – прости ми, тате!..

Малюта започна да крачи из стаята напред-назад. Когато се спря пред Максим, ласкавото изражение, което си беше придал, съвсем изчезна. Грубото му лице изразяваше само непреклонната му воля.

– Слушай, сополанко – каза той с променен глас, – досега те молех, а сега ето какво ще ти кажа: няма да ти дам благословиятата си да заминеш. Няма да те пусна… Я го виж ти какъв е станал! Искам да замина, тук няма за мен живот! Аз не само такива като теб съм усмирявал! Ще те науча аз да слушаш баща си!” (преводът мой – Д. Ч.).

Примерът с олигарха Потанин, който повтаря жеста на Малюта, показва до каква степен може да се идеологизира личният живот на човека в днешна Русия. [Обикновено житейското поведение на политическия (и икономически) елит в Русия е раздвоено между опозицията срещу Европа и ползването на нейните блага.]

В други случаи чрез литературата се снизява пародийно дискурсът на съвременни политици, в който са въплътени определени политически митологеми – например митологизацията на Путин в изказването на Сергей Марков „Россия сконцентрирована на Путине“ („Русия е концентрирана върху Путин“). Това изказване се съпоставя с откъс от романа на Вл. Сорокин „Голубое сало“ (в българския превод на Иван Тотоманов „Лазурната мас“), който съдържа гротесков образ на Сталин:

„Мозъкът на Сталин почна да расте. Черепът на вожда се пръсна. – „Аз… съм! – успя да каже Сталин. Мозъкът блъвна от черепа му, изду се в бяло-розово кълбо, стигна до стената и масата. Масата полетя към бягащите гости, смаза ги, стената се пропука. Мозъкът стигна до тавана на Небесната зала. Таванът се надигна, чу се пращене. Стената падна. След нея падна и таванът. Целият дворец се разтърси. Мозъкът растеше и рушеше сградата. Готическите арки се пръскаха на парчета, мраморни късове и тухли падаха и вдигаха прах. Люспестият меден покрив се изду и се пръсна. Мозъкът се издигаше над двореца, изгряващото слънце озаряваше лъскавите му гънки.”[14]

Обект на иронията на журналистите е и езикът на главния редактор на „Литературная газета“ Юрий Поляков, чието изказване за „истинските“ класици на руската литература противопоставя патриотизма на критиката на властта (както в случая с прочита на Лермонтов): според него достойни за уважение и внимание от страна на обществото и държавата са не само дисидентите, но и тези руснаци, които „не изнасят домашните свади пред трансатлантическите течения и не показват кирливите ризи“. Ефикасен съмишленик на създателите на категорията „Пар фраз“ в полемиката им с Поляков се оказва М. Булгаков – с пародийния образ на конформизма в „Театрален роман“[15]:

«- Та нима се свършиха вече и пиесите? – попита Настася Ивановна с доброжелателен укор. – Какви хубави пиеси има. И колко много! Да почнеш да ги играеш – за двадесет години не можеш ги изигра. Защо ще се мъчите да пишете?

Тя беше толкова убедителна, че  не намерих какво да отвърна. Но Иван Василиевич побарабани и каза.

– Леонтий Леонтиевич е написал съвременна пиеса!

Старицата се разтревожи.

– Ние не недоволстваме от властта.

– Че защо да недоволстваме? – подкрепих я и аз.”[16]

Примерите за подобна стратегия на актуалиризане на руската литература са много. Но дори и посочените дават достатъчна представа за същността на явлението. В заключение можем да направим изводи за двойственото „поведение“ на литературатурата по отношение на властта, за избирателното привличане на литературата в политическата полемика, за манипулативния прочит на литературни произведения от страна на официалната власт.

 

[1]  А. С. Пушкин. Към клеветниците на Русия. Превод на български на Красимир Георгиев. // literaturensviat.com/?p=92749

[2] Жириновский потребовал переименовать Крым. //15minut.org/article/zhirinovskij-potreboval-pereimenovat-krym-2015-01-05-13-45-20 (последно посещение – 13.02.2015).

[3] Наум Сагаловский. Иосиф Бродский и Украина. // stihi.ru/2009/03/26/1137. Последно посещение – 13.02.2015.

[4] Proza.ru/2014/05/11/1265. Последно посещение: 1.02.2015.

[5] М. Ю. Лермонтов. Прощавай,  дрипава Русия. // М. Ю. Лермонтов. Поезия. Превод на Кирил Кадийски. София, „Нов Златорог“, 2014, с. 143.

[6] А. Кутырева. Пародия поэта. О патриотизме Лермонтова и об авторстве стихотворения „Прощай немытая Россия“. // Советская Россия, 142 (12753), 27.Х.2005. sovross.ru/old/r_otech.htm – последно посещение – 4.02.2015.

[7] Павел Краснов. Русофобские мифы. „Прощай немытая Россия“ как идеологическая диверсия. 4.02.2014. // rusproject.org/node/232. Последно посещение: 4.02.2015.

[8] Путин объяснил разницу между оппозицией и „пятой колонной“. // grani.ru 18.12.2014

[9] Константин Ковалев. Лермонтов против нынешнего казенного патриотизма. // left.ru/2004/3/kovalev102.html Последно посещение: 4.02.2015.

[10] grani.ru/blogs/funnycouple/entries/234627.html- 3.11.2014. Последно посещение: 1.02.2015)

[11] Цитатът е по превода на В. Каратеодоров от изданието: А. С. Пушкин. История на Пугачов. Съчинения в 10 т., т. 6, Книгоиздателство Игнатов, София, с. 235 (година не е посочена).

[12] grani.ru/blogs/funnycouple/entries/234627.html  – 25.09.2014. Последно посещение: 1.02.2015.

[13] Патриархальный олигарх. // grani.ru/blogs/funnycouple/entries/234627.html  – 29.09.2014. Последно посещение: 1.02.2015.

[14] Владимир Сорокин. Лазурната мас. // Факел, 2000, № 1-2. Превод Иван Тотоманов.

[15] Против властей не бунтуем. // grani.ru/blogs/funnycouple/entries/234627.html  – 26.09.2014. Последно посещение: 1.02.2015.

[16][16] М. Булгаков. Театрален роман. Златна колекция ХХ век, София, 2005. Превод Лиляна Минкова, С., 1993.

 

12 коментара

Filed under Uncategorized

12 responses to “Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс

  1. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  2. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  3. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  4. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  5. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  6. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  7. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  8. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  9. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  10. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  11. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

  12. Pingback: Употребата на руската литература в съвременния руски политически дискурс - Национално Движение "Русофили"

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s