Футоши Хошино: Възвишеното и капитализмът при Жан-Франсоа Лиотар

06, 7

бр.10/2015 

Между 2 и 4 март 2015 г. в Софийски университет се състоя международният форум „Възвишеното и изродното” [“The Sublime and the Uncanny”], организиран от Центъра по философия към Токийския университет (UTCP) и Софийския литературоведски семинар (СЛС), със съдействието на Културния център на СУ. Интердисциплинарният форум се фокусира върху понятията „възвишено” и „изродно” (виж бр. 34/2013; бр. 16/2014 на ЛВ), определящи не само за модерния, но и за съвременния теоретичен дискурс. Семинарът постави въпроса за съотношението и евристичния потенциал на тези понятия в епохата на предефиниране на разбирането за човешки интелект, респективно – за статута на (не)човешкото. Форумът ще подема в нова перспектива темите на симпозиума „Метаморфоза и катастрофа“, състоял се в началото на ноември 2013 г. (виж бр. 9/2014; бр. 37/2014 на ЛВ).
Предложения върху темата „Възвишеното и изродното” направиха: Боян Манчев, Футоши Хошино, Камелия Спасова, Юджи Нишияма, Дарин Тенев, Такафуми Шимада, Еньо Стоянов, Божана Филипова, Хисато Куриваки, Мария Калинова
В настоящия брой предлагаме откъс от експозето на японския колега Футоши Хошино върху възвишеното днес.

Футоши Хошино

Въведение

06, 7aЖан-Франсоа Лиотар (1924-1998) започва да пише за естетика в началото на 70-те, след като е приключил дейността си в Алжир, където е много активен в списанието „Социализъм или варварство“, а по-късно и в „Силата на трудещите се“. Всъщност след разпадането на тези групи през 1966 той прекратява маркистките си дейности и с Дискурс, фигура започва да публикува последователно множество книги, базирани на психоанализа, феноменология и марксизъм, обединявайки ги в уникален стил.
Дейността му до 1970 сякаш не разкрива връзки с по-късните му писания в областта на естетиката. Напротив, мнозина дори настояват, че при него е налице изместване, нещо от порядъка на преход „от активист към философ“ или „от политически към естетически дискурс“ в текстовете на Лиотар от края на 60-те. Въпреки това неговата естетика винаги е била разгръщане на политическата му дейност. Ако например се съсредоточим върху понятието за възвишено в неговите текстове, ще открием възможност да схванем естетическата му теория от гледна точка на една „критика на капитализма“.

1. Дрейф: към външното на капитализма

Препратките му към капитализма могат да се открият в текстовете му от началото на 70-те. Например в „Дрейф от Маркс и Фройд“ той подчертава, че капитализмът се изразява в движение, което улавя всички негативни сили и създава нови стойности за тях. Затова и е не само трудно, но и почти невъзможно той да бъде критикуван директно.
Лиотар обобщава позицията си по следния начин: „нужен е дрейф от критиката [il faut dériver hors de la critique]”. Той настоява, че капитализмът може да бъде унищожен не чрез „критикуването“ му, а чрез „дрейф“. Тук „дрейф“ трябва да се разбира като „отклоняване“ и „заместване“ на желанието и енергията, които поддържат институциите. Лиотар напомня, че терминът „дрейф“ произлиза от латинското derivatio, което не означава „да напуснеш rive [брега], а да се пуснеш по rivus [течението], да тръгнеш нанякъде отвъд настоящата посока”. С други думи „дрейф“ не означава да критикуваш капиталистическата система от странична гледна точка, а да объркаш и притесниш желанието, което поражда и поддържа капитализма.

2. Капитализмът като метафизически принцип

Нещо повече, на конференцията върху Ницше в Серизи ла Сал през 1972 той определя „капитала“ във връзка с Ницшевото понятие за „вечно завръщане“: „капиталът е производството като консумация, консумацията като производство. С други думи, той е метаморфоза без край и цел […] Характерът на метаморфоза, на безкрайна трансформация от вещи в човешки същества и обратното, от продукти в средства за производство и обратното, е икономиката като неполитическа. […] Този модернизъм като разлагане е дълбоко утвърждаващ и в това движение няма нихилизъм. Но в него има скица на свръхчовешкото или нечовешкото”.
Тук капиталът се разглежда като въплъщение на Ницшевото „утвърждаване“, на „вечното завръщане“. Това е визия за капитала като утвърждаващо движение без негативност. Нещо повече, Лиотар заявява: „най-важният проблем днес, включително относно държавата в нашето време, е проблемът за капитала”. По-нататък той твърди следното: „Капитализмът става, наистина се превърна в метафизична фигура, а не „икономическа“ или „социологическа“. Безкрайното е положено в него като онова, което все още не е определено и което трябва да бъде непрекъснато контролирано, присвоявано от волята. […] Трябва да завладееш тази безкрайност и да я превърнеш в средство за постигане на цел. А тази цел е славата на волята, която сама е безкрайна”.
Като система капитализмът няма цел, няма някакъв технологичен, социален или политически прицел. Той настоява, че капитализмът като такъв има „естетиката на възвишеното“: „Капитализмът няма цел, не се стреми към някакво технологично, социално или политическо произведение [œuvre], създадено според някакви правила. Неговата естетика не е тази на красивото, а на възвишеното. Нещо повече, поетиката му е тази на гения, чието творчество не се подчинява на правила, а ги създава”.
Тук естетиката на красивото е ясно противопоставена на тази на възвишеното. От цитираното може да се види, че тази опозиция съответства на онази между „естетиката, която спазва правило“ и „естетиката, която създава правило”. Защо Лиотар смята възвишеното за противоположно на красивото по този някак странен начин? За да проясним този въпрос, ще преминем към неговата теория за авангарда, развита през 80-те.

3. Авангардното изкуство и естетиката на възвишеното

Според Кант несъгласуваността, конфликтът между способността да схващаш абсолюта и способността да го представяш води до възвишено усещане, което е не само приятно, но и болезнено. Лиотар подчертава, че авангардът трябва да изложи публиката не само на „удоволствие“, но и на „болка“. Представима фигура за нашата Идея не е възможна, поради което щом нашето въображение се опита да я представи, тя остава непредставима, освен по начин, който не е съгласуван с нея. Това абсолютно огромно, абсолютно могъщо, което Кант нарича „идея на разума“, Лиотар назовава „непредставимото“.
„Непредставимото“, „за което няма възможно представяне и което следователно не осигурява познание за реалността (опит), също така пречи на осъществяването на свободното съгласуване на способностите, което е произведено при чувството за красивото. То възпрепятства формирането и стабилизирането на вкуса”. Това понятие за „непредставимо“ е ядрото на теорията за възвишеното на Лиотар.
За Лиотар съвременният авангард непрекъснато отправя философски въпроси към правилата на живописта, той дори вярва, че това питане е безкрайно. Онези, които са наричани авангардни, трябва да продължат да търсят „правилата за формиране на картинни образи“ и да ги подкопават. Съответно тяхното търсене на „непредставимото“ е наречено „негативна диалектика“. Лиотар, който определя авангардните художници като онези, които непрекъснато търсят „правилата за формиране на картинни образи“, ситуира негативното представяне на „непредставимото“, което като „Идея на разума“ по Кант е свръхсетивно, като самия момент на възвишеното.

4. Съучастничеството на авангард и капитализъм

Разгледахме двата случая на възвишено при Лиотар: от една страна, създаването на правила е характеристика на авангардния творец, от друга, според него капитализмът препраща към несекващото създаване на нови правила.
Настояването, че „капиталистическата естетика е тази на възвишеното“, допуска, че капиталистическото производство не се подчинява, а създава правила. Лиотар подчертава, че „в капиталистическата икономика има нещо от възвишеното [Il y a du sublime dans l’économie capitaliste]. Тя не е академична, не е физиократична, не признава никаква природа. Тя е сякаш икономика, регулирана от идея [Idée] – безкрайно богатство или власт”.
Този пасаж изглежда сложен. Необходимо е да се отбележи, че думата „идея“ е производна на Кантовото Idee. Като разглежда теорията на Кант, Лиотар обявява следното: докато възвишеното в периода на Кант е „трансцендентно“, съвременното става „иманентно“. Когато разработва теорията за съждението на вкуса, Кант разграничава природните обекти без цел от изкуствените обекти, които са съпроводени с цел. Но Лиотар настоява, че опитът ни се изразява само чрез изкуствено обкръжение. Тъй като вече не сме заобиколени от природа, нашите преживявания и чувства са изфабрикувани от капиталистическото и технонаучно обкръжение. Кантианското възвишено е трансцендентно в двоен смисъл – то е трансцендентно като породено от природата като отвъдна на човешкото общество и като принадлежащо към идеята на разума, която е отвъдна на нашата сетивност. На тези трансцендентни аспекти на възвишеното Лиотар противопоставя „иманентни“, които се появяват в рамките на капиталистическата система и нямат връзка с природни обекти. Ако приемем тази дефиниция на „трансцендентно“ и „иманентно“, може със сигурност да се заяви, че съвременното възвишено е в рамките на капитализма и следователно е иманентно.
Нещо повече, необходимо е да схванем тези изказвания като по-фундаментални и твърдението, че „в капиталистическата икономика има нещо от възвишеното“, трябва да се осмисли в по-широка перспектива. Това твърдение не само предпоставя характера на нашето обкръжение и крайността на способностите ни, но имплицира и съучастничеството между авангард и капитализъм. С това си твърдение Лиотар ясно улавя това съучастие: „Но има сякаш съглашение между капитала и авангарда [Pourtant il existe une connivence entre le capital et l’avant-garde]. Силата на скептицизма и дори на разрушението, което капитализмът е задействал и която Маркс непрестанно анализира и идентифицира по всякакъв начин, поощрява сред творците недоверие към установените правила и склонност да се експериментира със средствата за изразяване, със стиловете, с все нови и нови материали”.
Това предполага, че колкото и да се съпротивлява на нормализиращата сила на капитализма, авангардът, чието творчество е свързано с търсенето на нови стойности, е движено от динамиката на капитализма. Лиотар, който постоянно разглежда проблема за капитализма от 60-те насетне, естествено, осъзнава тази двойна безизходица. Т.е. Лиотар съзнава тази двусмисленост на авангарда, който не само не може да стане възвишен без капитализма, но също така е неизбежен негов съучастник.
Ако обобщим тези моменти, можем да кажем, че критиката на капитализма е консистентна в текстовете на Лиотар и тя е положена в центъра както на политическите, така и на естетическите му разсъждения. Лиотар назовава възвишено художественото творчество, чиито ефекти са критични към капитализма и същевременно нарича естетиката на капитализма и самия капитализъм възвишени. Те всъщност споделят една и съща динамика в това, че не се подчиняват на предварително готови правила, а се опитват да наложат нови.
Възвишеното на Лиотар обикновено се разглежда от ограничена перспектива, но е необходимо да се подчертаят политическите и икономическите аспекти на неговата естетическа мисъл. Това би ни позволило да забележим, че неговите текстове след 60-те съответстват на следния въпрос: „Как е възможна критическа рефлексия спрямо капитализма?“.

5. „Възвишеното“ на Бърк и проблемът за представянето

В своите есета върху Барнет Нюман теорията за възвишеното на Лиотар разкрива друг аспект. Тези есета са относително добре познати сред текстовете му, посветени на възвишеното, но често се пренебрегва фактът, че в тях има друга логика на възвишеното, различна от тази на „представяне на непредставимото“. Темата на тези текстове вече не е „представянето на непредставимото“, а „възвишената поява [l’apparition]”, която преустановява работата на въображението чрез самото представяне. С други думи моментът на възвишеното чувство вече не се открива в алюзията към непредставимото, а в самото понятие за „представяне“.
Един от най-важните пунктове тук е това, че в текстовете си върху Нюман Лиотар отчита не само Кантовата теория на възвишеното, но и тази на Бърк. Като препраща към Бърк в разглеждането на творбите на Нюман, Лиотар развива различна логика на възвишеното, хетерогенна на тази на Кант. Забележително е, че Лиотар въвежда въпроса за времето, който според него липсва в „Аналитика на възвишеното“ на Кант. Накратко, при разглеждането на картините на Нюман Лиотар развива теорията си за възвишеното редом с въпроса за времето, обвързвайки го с понятия като „събитие“, „поява“ и „преустановяване на въображението“, въпреки че по-рано в съгласие с Кант го дефинира като „представяне на непредставимото“.
Живописта на Нюман не се опитва да представи непредставимото, а както твърди той, тя е появата, която представя себе си. Това изместване е изключително важно, защото Лиотар тук променя своето описание на възвишеното от „негативно представяне“ на „самото представяне“, от отсъствие към присъствие. Какво тогава е появата, за разлика от обикновената репрезентация? За Лиотар появата е представяне, което не бива да се свежда до обозначаване, както е при репрезентацията. Нещо повече, за да може да се интерпретира фразата „чувството на момента“ в статията му върху Нюман, необходимо е да се върнем към неговия прочит на Кант. Според Кант основната роля на въображението ни е да синтезира линейно минало, настояще и бъдеще. В този контекст представянето се разглежда като преустановяване на тази непрекъснатост на субективното време. С други думи, щом се сблъскаме с представянето, въображението, което синтезира времето, е преустановено за момент и вместо това се появява ужасът от „лишеността“.
Очевидно е, че живописта на Нюман не съдържа ужасяващи репрезентации. По-скоро Лиотар интерпретира нейната „поява“ като въплъщаваща ужаса от лишеността на сетивното, като препраща към Бърк, който разглежда ужасяващата гледка на възвишеното.
Както видяхме, Лиотар изгражда теория за възвишеното, която е произведена чрез „появата“ или самото представяне. Възвишеното е причинено от преустановяването на начина, по който въображението ни синтезира времето. Следователно неговата естетика на възвишеното се разграничава от алюзията или „негативното представяне“ и по собствените му думи се оказва „естетика на шока“ (esthétique du choc). „Тя въвежда онова, което в прочита на Бенямин на Бодлер и по-късно при Адорно ще бъде естетика на шока, анестетика”.

6. Цезура на сетивното

Както видяхме, в текстовете върху Нюман Лиотар разглежда този шок като преустановяване на последователността на времето и след това характеризира последващото възвишено подобно на Кант като свръхсетивно преживяване. Но докато при Кант идеите на разума като трансцендентни обекти са онова, което се появява, когато сетивата ни „вибрират“ между отблъскване и привличане, Лиотар сякаш внимателно предотвратява навлизането на тези трансцендентни обекти в логиката на възвишеното.
Както твърди Жак Рансиер, Лиотар неизбежно ще въведе трансцендентални инстанции като „Другия“ (l’Autre), „Абсолюта” (l’Absolu) или „Нещото” (la Chose), доколкото понятието му е основано на кантианското „негативно представяне“. Изглежда, в тази схема непредставимият обект по необходимост трябва да е свръхсетивен и да води до „подчиняване“ на трансценденталното. Въпреки това може да се възрази, че възвишеното на Лиотар от 80-те е различно от онова на Кант, тъй като то допуска възможността за избягване на свръхсетивното чрез въвеждане на „преустановяване“ в последователността на времето. Лиотар многократно подчертава този пункт: някои творби могат да ни направят „безчувствени“ с абсолютно могъщото си присъствие. Този ефект може да се нарече „анестезия“. Шокът ни лишава от всички способности за сетивност „за момент“, преустановявайки последователността на времето, ръководена от въображението. Подобно състояние на духа се възприема като принадлежащо по-скоро към pathos, отколкото към aisthesis, а именно към изначалната пасивност, отколкото към обикновената сетивност. Онова, което Лиотар нарича „възвишено чувство“ или „възвишена конвулсия“, води до загуба на способността за сетивност, до „анестезия“, иманентна на самата сетивност.

Като чувство на самата граница на естетическото възвишеният спазъм се преживява подобно на сполуките на вкуса при случай на усещане. Но това произтича от факта, че последното надхвърля сетивността и я пленява до точка на загуба, вместо да отразява сладкото съгласие, с което то е предложено при красивото.

„Възвишеният спазъм“ ни лишава от сетивната способност, води само до „анестезия“. Вместо да е сама по себе си състояние на духа, анестезията е временно лишаване от всички способности за сетивност, което имплицира, че не остава никакво място за нищо свръхсетивно, подобно на идеята на разума. Като цяло Лиотар определя възвишеното като преживяване на шок, който преустановява времепространствения опит и явно отхвърля кантианската схема в този пункт – „негативното представяне на непредставимото“.
Така анестезията става основа на възвишеното, тъй като тя е състояние на преустановяване на нашата сетивност. Съответно възвишеното вече не се открива в негативното представяне на свърхсетивното, а се разглежда като чувство, възприемаемо при сетивния шок, водещ до преустановяване на самата сетивност. Тъкмо тази „цезура“, ако използваме собствения му израз, Лиотар търси в текстовете си върху естетиката след средата на 80-те.

Преведе от английски ЕНЬО СТОЯНОВ

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Приписки

One response to “Футоши Хошино: Възвишеното и капитализмът при Жан-Франсоа Лиотар

  1. Pingback: НОЩ / ПЛОВДИВ / Попитай „Нощта” Какво? Къде? Кога?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s