Марк Странд: Аз съм приключил със смъртта

Разговор с Катя Митова

бр. 1/2015

Катя Митова е преводач на художествена литература и философия от полски и английски. Била е главен реадактор на списание „Панорама” (1990-1995). От 1993 г. живее в Чикаго. Преподава литература и философия в Graham School, University of Chicago. Автор е на две стихосбирки и на статии върху психологията на творческия процес.

 

Когато научих за смъртта на Марк Странд, веднага си го спомних от онази среща преди 13 години – усмихнат, доброжелателен, внимателен. Попивах всяка негова дума. Тази първа и последна наша среща беше много важна за мен, а предполагам и за други. Какво се случи през тези години? Разкажи накратко за него, а и за себе си. Впрочем кога се срещнахте за първи път?

images1 През 1995 г. прочетох „Избрани стихотворения” на Марк Странд (подборка от първите му пет стихосбирки) и веднага започнах да ги „чувам” на български. Преведох няколко стихотворения без да мисля за публикация – просто да опитам как Странд ще звучи на български. По това време бях докторантка по литература в интердисциплинарната Катедра по социални науки (Committee on Social Thought) в Чикагския университет. И ето че през пролетта на 1996 г. Марк Странд бе поканен да преподава курс върху поезията на Уолъс Стивънс тъкмо в нашата катедра! Запознахме се и се сближихме. Марк много се интересуваше от източноевропейска поезия. Мисля, че дългото му прятелство с Йосиф Бродски е подхранвало този нтерес през годините. Збигнев Херберт например му беше любим поет.

Следващата година Марк стана професор в Чикагския университет, а по-късно и един от тримата ми научни ръководители. В продължение на десет години, до 2006 г., когато Марк се премести в Ню Йорк като професор в Колумбийския унивеситет, сме имали много възможности да разговаряме за литература, изкуство, театър, музика, философия, а също така и за превод. Сам преводач на поезия от португалски, италиански и испански, Марк чудесно разбираше моите колебания като преводач на неговите стихотворения и в много случаи ми е помагал с обяснения и идеи. Когато излязоха две негови стихосбирки в мой превод на български („Крачка преди мрака”, 2000, и „Тъмно пристанище”, 2001), Марк реши да посети България. Не беше поканен от никаква институция – дойде частно. Използвах възможността да организирам публично четене, което се състоя в залата на Американското посолство. Марк чете стихотворения на английски, а актьорът Николай Бинев чете българските преводи.
В Чикаго Марк навсякъде се хвалеше, че е бил на Черно море и в София. Преди три-четири години, когато живееше в Мадрид, спомена, че би посетил България отново. За съжаление обаче се оказа, че е болен от рак и се наложи да се върне за изследвания и лечение в Ню Йорк.
През последните десет години Марк публикува две нови стихосбирки – „Човек и камила” (2006) и „Почти невидимо” (2012), създаде серия от уникални платна, представящи творческия му процес (всяко платно се състои от десетки чернови на едно и също стихотворение, понякога придружени с рисунки),  както и няколко серии от колажи, хартията за които сам си правеше на преса в едно нюйоркско ателие.

В интервюто за „Парис Ривю” Марк Странд казва: „Смъртта, която е винаги тук или там, зад ъгъла, винаги ми е оказвала влияние”. А в „Моята азбука”: „Лириката ни напомня, че съществуваме във времето. Казва ни, че сме смъртни”. Улавяне на изплъзващото се време ли е поезията според Странд?
– За мнозина изкуството е точно това – улавяне на изплъзващото се време, отрицание на временното. Марк Странд подхожда към временното по по-различен начин. Още от най-ранните си стихотворения той опитомява, дори одомашнява смъртта, превръща я в компаньон. Този подход, разбира се, не е нов – наблюдаваме го у Шекспир и Джон Дън например. Денят на мъртвите в Мексико е честване на смъртта като част от живота. В поезията на Марк животът се разраства и става някак по-интересен, многозначен и пълен тъкмо защото включва нищото, несъществуването. В неговите стихове нищото не е просто отсъствие, мракът не е просто липса на светлина – мракът е някой, който тича подир нас и рано или късно ще ни настигне. Между другото, Марк много харесваше българското заглавие „Крачка преди мрака” заради анаграмата мрак/Марк. От друга страна, анлийската дума „dark” се римува с Марк. Такива „предопределености” бяха важни за него.
На 12 септември миналата година се видяхме за последен път, в Ню Йорк. Разговаряхме около два часа за какво ли не. Марк беше отслабнал много, но си беше той – в известен смисъл дори повече Марк Странд от когато и да било преди. Беше се отказал да взима експерименталните лекарства, предписани за неговата необичайна форма на липосаркома: „Предпочитам да живея два-три месеца и да правя колажи, вместо да живея още една година и да спя по 20 часа на ден”. Споменах смъртта като тема в поезията му. „Аз съм приключил със смъртта”, каза Марк. „Написъл съм всичко, което можех да напиша за нея. Не изпитвам страх.”
В предговора към „Крачка преди мрака” писа, че е по-лесно да се каже какъв автор не е Марк Странд, отколкото какъв е, че той прилича единствено на себе си. Мисля, че той много се отличава от онова, с което сме свикнали да свързваме северноамериканската поезия, с клишетата за нея… Така ли е?
– Не мисля, че съществува общовалидно определение за северноамериканската поезия – невероятно разнообразна е. Има известна прозаичност, всекидневност или разказвателност в нея обаче, която май е малко чужда на европейските представи за поезия. Вероятно това е „клишето”, за което говориш. В стихотворенията на Марк Странд също има известна прозаичност, но това е метафизична, многозначна, себеиронична поезия, с елегантно чувство за хумор, изненадващи, понякога сюрреалистични образи, сравнително некомплициран речник (с изключение на „Тъмно пристанище”), фина музикалност – това е уникален глас, който няма как да сбъркаш с друг. Поезията на Марк Странд определено се различава от тази на Луиз Глук, Джори Греъм, Чарлз Райт, Чарлз Симич или Розана Уорън – все известни поети (и негови приятели), които той четеше и харесваше.
С кого намираше творческа близост Марк Странд, откъде черпеше вдъхновение? Какво беше за него рисуването, визуалното? Той твърди, че слуша музика само когато пише проза. Каква е прозата му?
– Марк е автор на книги за двама художници – Едуард Хопър и Уйлям Бейли. Мисля, че техният минимализъм му беше дълбоко близък, както и този на Самюъл Бекет. Привличаше го тъмната страна на Роберт Фрост, метафизиката на Уолъс Стивънс, изненадите на Джон Ашбъри, привидната простота на изказа у Елизабет Бишъп. Също така Йосиф Бродски – като поет и личност. Марк имаше особен афинитет към елегичното. Препрочиташе „Енеидата” на Вергилий и „Божествена комедия” на Данте. Поетичното му вдъхновение обаче като че ли идваше повече от текстове, които формално не спадат към жанра на поезията: „Пир” и „Федър” на Платон, „Моби Дик” на Мелвил, разказите на Кафка, пиесите и прозата на Бекет, романите на Филип Рот. Или от природата – например необятните пейзажи на щата Юта се провиждат тук-таме между стиховете на „Тъмно пристанище”.
Марк имаше невероятна дарба на рисувач, но рядко рисуваше. Предпочиташе колажа. Интересното обаче е, че нито колажите му се поддават на описание, нито стихотворенията му се поддават на илюстрация. Мисля, че като поливалентен творец той имаше еднаква нужда и от двете художествени форми. Много пъти е казвал, че спира да пише и ще се отдаде изцяло на изобразителното изкуство, но все се връщаше към поезията (с изключение на последните две години от живота си). Чувстваше се у дома в световните художествени галерии и е изнасял лекции върху известни картини в някои от тях. Имаше много приятели художници.
Марк обичаше класическа музика и красиви оперни гласове. Неговите поетични цикли „Вариации по Веберн” и „Последните седем думи на Христос” звучаха в силно въздействащ художествен синтез с музика на Веберн и Хайдн в изпълнение на Брентано квартет в „Линкълн център” и „Карнеги Хол”. Една от последните му публични изяви миналия октомври беше диалог със световноизвестната оперна певица Рене Флеминг за словото и музиката като форми на художествено себеизразяване. Музиката му въздействаше дълбоко – и може би тъкмо затова, когато пишеше поезия, предпочиташе тишината.
Езикът на прозата му не се различава много от поезията. Литературните му есета са написани с изключително прецизен език, без каквито и да било излишества или отклонения. Дори имейлите му бяха елегантно кратки. Само от време на време пишеше по-дълги писма на ръка.

Мислиш ли, че Марк Странд е едно от най-големите имена в съвременната световна поезия и защо?
– Според мен е. Мисля, че стиховете му изпревариха времето си. Затова днешните млади читатели на поезия в различни страни по света откриват в тях нещо важно за себе си. Била съм на много от неговите четения – винаги са пълни с млади хора. Марк Странд пише за уязвимото у нас като човешки същества, казва безпощадни истини и същевреммено ни показва, че сме силни тъкмо защото осъзнаваме ефимерността си, с цялата й горчива красота. В известен смисъл това е голямата мисия на изкуството, нали? Марк Странд намира поезия навсякъде, включително, или може би преди всичко, в света на сенките – като Одисей, Орфей, Еней или Данте, но по свой начин, близък до модерното светоусещане.

Твоята втора стихосбирка Dream Diary (2013) е написана на английски. Би ли искала да се прочете тук, в България, на български?
– Така се получи, че вече двайсет години живея в Чикаго. Тук открих английския език като поетичен материал и внезапно се почувствах като дете, на което са позволили да си играе с играчките на Шекспир, Емили Дикинсън, Мелвил, У. Б. Йейтс, Т. С. Елиът… Заиграх се. Така се получи цяла книжка с фантазии, които приличат на сънища – оттам и заглавието. Не ми се струват преводими повечето от тези стихотворения. Може би един ден ще опитам – пак заради играта – да ги пренапиша на български. Засега имам по-важна задача – да завърша превода на том „Избрани стихотворения” на Марк Странд. Подборката е благословена от него.

Как ти изглежда българският литературен пейзаж откъм Америка?
– Наскоро четох прекрасна антология на съвременната българска поезия – „Сезонът на нежния глад” (2014), съставена и преведена на английски от Катерина Стойкова-Клемър. Купих няколко ексемпляра и ги подарих на американските си приятели, които четат поезия. Всеки си хареса нещо различно в тази книга. Струва ми се, че българската поезия е много истинска днес. В нея има всичко: болка, размисъл, гордост, крехкост, изящество, сарказъм…

Какво си пожелаваш за 2015 година? И какво ще пожелаеш на „Литературен вестник”?
– Освен превода на книгата с избрани стихотворения на Марк Странд, много се надявам да завърша и един роман, върху който работя вече три години. (Главната ми героиня е от български произход, а главният герой – от южнопатагонското племе техуелче.)
На „Литературен вестник” първо искам да благодаря за възможността да добавя нещичко към разговора с Марк Странд, публикуван в „Парис Ривю” през 1998 г. Мисля, че възгледите му за поезията, споделени в това интервю, останаха валидни до края на живота му.
А пожеланието ми за вестника е: Нови открития на автори и книги! Много нови, въодушевени читатели!

Разговора води Силвия Чолева

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s