Приятелства и предателства, любови и отрови

Фрагменти от разговор с Федя Филкова

бр. 4/2015

19419_1 Федя Филкова (1950) е поетеса и преводачка. Завършва немска филология в Софийския университет. През годините работи във в. „АБВ“ (1981), в издателство „Народна култура“ (1982–1992), след края на НРБ – като дипломат в българските посолства във Виена (1992–1995) и в Берлин (2005–2008). Авторка на седем стихосбирки – от „Цветя с очите на жени“ (1982) до „Нищо тъмно“ (2014) – и на сборника с разкази „Третата жена“ (2014). През 2013 г. на немски излиза книгата й с поезия „Nachtgras“. Превела е над 20 книги с немскоезична поезия и проза. Носителка на Австрийската държавна награда за художествен превод (1995) и на Годишната награда за художествен превод на Съюза на преводачите в България (1991). Съпруга на големия поет Николай Кънчев (1936–2007).
Неотдавна тя се запозна с досието си, водено в комунистическата Държавна сигурност между 1985 и 1987 г. като Дело за оперативна проверка „Лисица“. Разговаряме с Федя Филкова на 3 и 9 октомври 2014 г.
l04-kor-11

 

Защо пожелахте да прочетете досието си, водено от комунистическата Държавна сигурност?
Глаголът „пожелах“… Поисках. Малко преди Николай да си отиде, си говорехме дали не трябва да си прочетем досиетата, ако ги има. Вече беше приет законът за достъп до тях. Тогава по-скоро нямахме желание. Защото знаехме как функционираше цялата онази система. Бяхме наясно с всичко. За жалост, имахме представа и за хората, които ни заобикалят и евентуално пишат доноси за нас. От една страна, не ни беше интересно, бяхме наясно с живота си, от друга страна, Николай беше много чувствителен, болезнено чувствителен на тема „приятелство и предателство“. Сещам се как година или две преди да почине той разбра, че един негов приятел, с когото десетилетия наред бяха обикаляли по кръчмите и бяха прекарали стотици часове заедно, е сътрудник на Държавна сигурност и писал доноси за него. През всичките тези години! Този приятел беше художник. Спомням си как Николай веднъж се върна вкъщи, свали от стените двете картини, които приятелят му беше подарил, събра всички други знаци от него в един чувал и го изхвърли навън на боклука. Наистина беше покрусен. Николай беше научил за това от Петко Михов, едно от щатните ченгета, наблюдаващи Съюза на писателите. Първоначално не е искал да повярва, но после се срещнал очи в очи с приятеля си и той не отрекъл.

Ако не се лъжа, става дума за човек, който по-късно беше официално оповестен като сътрудник на ДС, нали?
Вече не знам. Не съм сигурна. Още повече, че той вече не е сред живите… Разказвам това единствено за да подчертая колко болезнено Николай преживяваше тези предателства. Може би затова не искахме да се обременяваме допълнително с негативно знание. Но след като Николай почина, започнах да се колебая. Колебах се известно време… И понеже се чувствам длъжна, ако продължавам да живея, да продължа живота си и в името на неговото творчество, реших да проверя има ли нещо останало за нас в архивите на ДС. Всъщност подадох заявленията в Комисията по досиетата с мисълта да прочета досието на Николай. Смятах, че няма как той да няма досие. Дори не съм предполагала, че ще чета досие за мен. И изведнъж – какво става? Получавам отговор от комисията – писмо, в което се казва, че „извършената проверка към настоящия момент не откри документи, установяващи събиране на информация за Николай Христов Кънчев в органите по член 1 от закона“.

Това може да означава различни неща – може досието му да е унищожено, или да не е открито все още…
От друга страна се оказа, че аз имам досие, което ме изненада както със своя обем, така и със съдържанието си. Трябва да направя уточнение. Откакто през 1968 г. дойдох в София и се запознах с Николай, аз познавам методите на тоталитарната държава. Постепенно научавах все повече. Никога не съм си правила илюзии. Същевременно никога не съм се чувствала жертва на тази система. Никога не съм искала да стана „специалист“ по въпросите на политическата полиция, защото не желая това да ми бъде център в живота. Има хора, които се занимават с това. Знам какъв живот сме живели и Николай, и аз. С открито чело и чиста съвест. Няма да позволя онова минало да ме занимава и обсебва. Макар че когато прочетох досието си, аз се разболях.

Има множество страници – от англичанина Тимъти Гъртън Аш до българина Веселин Бранев, които описват как при четенето на досието си следеният човек вижда някакъв различен свой Аз, с успореден живот, който го е живял някой друг или който му го вменяват да живее. В книгата си „Третата жена“ за досието си пишете: „Това не е моят език“, т.е. това не е моят живот, не съм аз. Каква Федя Филкова видяхте в документите на ДС?
От една страна, съм описана аз. Описана от други, които са ме видели отстрани. От друга страна, най-болезненото и отвратителното в това досие е онова, което другите са предполагали за мен или са искали да разберат за мен, без да могат да го узнаят наистина. Доносите са писани предимно от мои колеги, които просто са си съчинявали много неща за мен, само и само за да угодят на ДС като нейни агенти и за да ме поставят във вече приготвения калъп на идеологическия враг. Това е невероятна смесица от истина и лъжа. Отвратително.

Това не е ли по-скоро опит да бъдете моделирана като публична фигура? На вас ви се вменява каква всъщност сте. Днес нещо е написано за вас, а утре може би ще го извършите и така ще станете такава, както ви виждат агентите. Доколко текстът на Държавна сигурност ви моделира тогава? С вас водят и профилактични разговори в ДС, които имат точно такава цел – да ви накарат да бъдете друга.
Предполагам, че е и това. Интересното е, че моето досие е фокусирано върху годините 1985 и 1986 – един късен, но и драматичен за Николай период. Искам да подчертая, че следенето ми, писането за мен, досието ми всъщност са следствия от наблюдението върху Николай. Иначе е абсурдно. Аз не съм била толкова важна в случая, за да бъде съсредоточено вниманието на ДС само върху мен. Цялото подслушване, следене на кореспонденцията и всички 14 мероприятия, които са разписали с мисълта да ме проучат като обект на вражеска пропаганда, е във връзка с интереса на ДС към Николай. Иначе особено един от агентите, за когото винаги съм мислела, че е поне полковник, никога не би си хабил енергията, ако ставаше дума само за мен, а не и за Николай, който искаха да бъде неутрализиран като голям поет. Това е целта. Николай беше сам в българската литература. Зад него не стоеше държавата. Никъде не беше на щат. Можеше да бъде ударен само чрез най-близките си. Моето досие е част от следенето и от стремежа да бъде уязвен поетът Николай Кънчев.

Вашето дело е за „оперативна проверка“. Вие сте обект „Лисица“. Проверяват ви по линия на „противодържавна агитация и пропаганда“. Но успоредно с това събират данни и за човека до вас. Как усещахте присъствието на щатните и нещатни служители на ДС?
Ще се върна по-назад. Запознах се с Николай след края на т.нар. чешки събития – 1968, 1969-а… Избрах да бъда с човек, който тогава беше „изхвърлен“ от литературата. Втората му книга, „Колкото синапеното зърно“ тъкмо беше разкритикувана, разгромена. Знаех, че оттук нататък аз съм с човек, който не е признат от властта. Николай не можеше да публикува вече, беше проблем как да си изкарва парите за прехрана. Давах си пълна сметка с кого се събирам. През 1972 г. завърших немска филология. Същата година на 15 април се оженихме с Николай. И двамата нямахме софийско жителство. Големият проблем беше как ще продължим да живеем заедно. Николай живееше в село Петърч, където държеше квартира. Там беше получил жителство с помощта на Григор Ленков. Затова Николай е останал в спомените на приятелите си с една голяма чанта. Защото пътуваше с рейса между Петърч и София и в чантата си държеше всичко – книги, битови принадлежности, дрехи, ръкописи, най-необходими неща.

Пътуващ дом.
Да… Николай идваше от Петърч при мен, в моята студентска квартира на улица „Харалампи Карастоянов“, близо до Централна гара. Бяхме вече женени. Понеже имах право на временно жителство, което не можех да дам на съпруга си, ние бяхме глобени, че живеем заедно. Глобата беше 500 лева, която с връзки успяхме да намалим. Това беше абсурдът на онова време. Днес е непредставим.

С колко намалихте глобата?
Не си спомням вече. 100 или 200 лева… Но това бяха много пари за онова време.

Как се справяхте?
Николай беше приятел с Иван Пауновски, чийто баща беше заместник-генерален директор на „София прес“. Иван Пауновски ми помогна след края на следването си да бъда разпределена в немската редакция на „София прес“. Заради това получих ново временно жителство. Когато приключиха трите ми години по разпределение в „София прес“, мотивът ми да кандидатствам аспирантура в Софийския университет беше също временното жителство. В аспирантурата виждах единствения легален начин да го получа. Аз, която изобщо не си се представях като научен работник, бях готова и академик да стана, само и само да взема жителство и да можем да живеем с Николай.

Това ли беше единственият мотив наистина?
Абсолютно. Въпреки че имах прекрасна тема – за преводите на Пенчо Славейков от немски. Бях се задълбочила в тази работа, но така и не стигнах до написване на дисертацията, тъй като междувременно получихме с Николай софийско жителство. Отново с връзки. Тогава кмет беше Петър Междуречки, който пък беше близък на една позната на Николай. Чрез нея се организира акция няколко млади писатели да получат жителство. Щом стана това, веднага спрях писането на дисертацията си.

Кога стана това?
След 1980 година.

Може би по повод приемането на Николай Кънчев в СБП?
Не точно. Тогава вече беше паднала забраната над Николай… Но бях тръгнала от друга мисъл. Още от самото начало знаех в какъв свят живея. В Софийския университет представителят на политическата полиция имаше свой кабинет. Между другото, спомням си, че през всички години на аспирантурата ме преследваше един момък, който караше западна бяла кола. Обаждаше се по телефона вкъщи…

Ухажваше ли ви?
При такива настоятелни обаждания не знаеш ухажва ли те, не те ли ухажва, за какво е цялата работа. Във всеки случай помня как търсех в тогавашните закони дали някъде е вписана Държавна сигурност и дали мога да се оплача от това постоянно вмешателство в моя живот.

И открихте ли?
Не открих. Дори една вечер в Съюза на писателите питах Илия Богданов, който работеше в МВР, какво да правя, а той ме посъветва, че е по-добре да не се оплаквам. Както и да е. Винаги съм знаела какво има около мен.

По-скоро сте се досещали.
Моята първа книга престоя десет години в издателство „Народна младеж“. Излезе през 1982 г. Две години преди това, през 1980-а, бях извикана на „6 септември“, може би при шефа на Шести отдел, доколкото по-късно успях да си припомня лицето му. Проведоха с мен много дълъг разговор – уж добронамерен, защото ми дадоха да разбера, че са готови веднага да задействат издаването на книгата ми. Мисля, че по това време нямах постоянна работа, само временна заетост. Те изявиха желание да ми помогнат. Но тогава достигнах върха на моето знание за тях, защото те изведнъж поискаха да говоря за Николай. Да донасям за Николай! Да кажа с кого се вижда, с кого си пише от чужбина, какви са му плановете… Този разговор не е фиксиран в досието ми. Беше уникален. От този техен опит разбрах, че всъщност има много съпрузи, които пишат доноси един за друг. Когато по-късно споделих за същия разговор с мои близки – че са ме карали да пиша доноси за Николай и т.н., те ми казаха, че вече си съчинявам. Никой не повярва. Макар че после, след отварянето на досиетата в бившата ГДР, се оказа, че това е била обичайна практика на службите – жена да донася за съпруга си, и обратно.

Споменахте ли на Николай Кънчев за този разговор?
Естествено.

Как реагира той?
Той също беше наясно с всичко.

Колко смела бяхте, за да откажете?
Сега, когато прочетох досието си, сама се изненадвам, че съм се държала хладнокръвно, че съм говорила доста свободно. Макар да смятам, че винаги съм внимавала какво говоря. Просто знаех, че ме слушат. Затова се учудвам от тази моя смелост или непредпазливост, или нещо трето.

Има и нещо друго. Аз нямам този опит с тайните служби. Но мои познати, които го имат, също понякога се учудват: „Как така устоях! Как не се поддадох!“ Мисля, че тази изненада се дължи на особеното съзнание за това, че за да живееш при комунистическия режим, си направил един изначален компромис. Особено когато принадлежиш към интелигенцията и държиш да се осъществяваш публично, извършваш изначален компромис със системата. Просто защото живееш и се реализираш в тази система. И затова човек се изненадва: „В крайна сметка никого не съм подвел. Мислех, че живея в компромис, но все пак не съм предавал хора. Устоял съм!“ Затова такива личности не се чувстват нито герои, нито жертви. Просто са устояли, макар и понякога с чувството за вина от изначалния компромис.
Винаги съм имала основен принцип: онова, което казвам, да го мисля. Вярно, не можеш винаги да казваш това, което мислиш. Но държа това, което казвам, да бъде истина. Защо обаче не се чувствам герой или жертва? Винаги съм обичала живота и съм се радвала на малките неща от него. Чувствала съм се обичана. Обградена съм била от хора, които обичам, но и те ме обичат – майка и татко, сестра ми, после Николай, малкото, но истински приятелства. Щом съм имала това, значи не мога да се оплаквам. Това ми беше и малката радост след прочитането на досието ми – никой от истинските ми приятели не е сред агентите, донасяли за мен. Никак не е малко.

В морален план е може би най-важното нещо…
Нали? И понеже споменахте за компромисите, които човек прави, когато е принуден да живее в една тоталитарна държава, ще кажа, че всичко зависи от отделния човек. Всеки има различно разбиране за степените на компромис. Спомних си, преди години четох думи на един критик, отнасящи се за Кавафис, който не е живял в тоталитарна държава, но е имал проблеми от друг характер. Ето ги: „Налага се изводът, че политиката на Кавафис е политика на разочарованието, но едновременно с това и опит за приспособяване. Това не е макиавелистка, а просто отбранителна политика. Не политика на сила, на мощта, а на умелостта, т.е. как с помощта на хитроумната находчивост да избегнем насилието на силния“. Тези думи в нашия случай ги отнасям по-скоро към Николай, не към мен.

Такава политика ясен знак ли е за дисидентско поведение?
Николай не беше дисидент, защото не беше член на БКП. Той просто беше поет. Нито веднъж не си продаде душата, както казва в едно свое стихотворение, дори да е трябвала за бастун на Бога. Затова остана самотен в българската поезия.

Как през документите от досието си бихте определили колективната фигура на ДС – скрит полицай, воайор, перфиден насилник, професионален защитник на националната сигурност? Или нещо друго?
Всички ваши определения са точни, с изключение на „професионален защитник на националната сигурност“. Говоря за т.нар. политическа полиция. За другите отдели – не знам. Не съм специалист. Но вижте, ако всички граждани на НРБ бяха съвестни като мен, социализмът можеше и да се състои. (Смях)
Не че съм вярвала в комунистическия идеал. Но виждам, че всички тези безумни занимания – писане на доноси, следене на съвсем нормални хора и пр. – просто са непродуктивни. Ето моя случай – една млада жена, която пише стихове, превежда, иска просто да работи – няма нищо общо с националната сигурност.

Точно това е „националната сигурност“ в комунистическата система. На нея не й е достатъчно хората да бъдат „нормални“. Тъкмо това неутрално съвестно вършене на работата я изпълва с подозрение, а понякога дори я вбесява. Системата не се нуждае просто от мълчалива лоялност, а иска ясен ангажимент. Затова една от задачите, поставяни на агентите, е да разберат „какво мисли“ обектът, дали е „искрен“ и т.н. Стремят се да влязат в главата на преследваните неутрални хора, за да бъдат абсолютно сигурни, че не представляват заплаха за режима.
Наистина най-много ги измъчваше това, че не знаеха какво мислим. Колегите, които пишат за мен, повтарят: „Тя е потайна“. Споменава се, че съм „лицемерна“. Признавам, че бях умишлено потайна. Вече споменах, че знаех за тяхното слухтене. Бях си избрала съдбата на Николай и осъзнавах това с какво е свързано.

[…]

Как преценявате ролите на агентите, които дават сведения за вас? „Абаджиева“, „Ирис“… Впрочем има и агент „Георги“, който по всичко личи, че също е от издателство „Народна култура“. Той прави ли изобщо нещо по обект „Лисица“?
Всички правят доста неща по обект „Лисица“. (Смях)
Впрочем част от тях разпознах по шрифта на пишещата машина, с която са писали доносите си. Понеже сме работили заедно дълго време и съм запомнила кой на каква пишеща машина оформяше своите текстове. Нека отбележа, че всички те са литератори, с претенции да бъдат изтъкнати интелектуалци, техният език е грамотен. Докато в досието като цяло прави впечатление, че звучи някакъв осакатен български език, типичен за полицейщината. Спомням си, че когато през 1990 или 1991 г. тук дойде един чудесен поет от ГДР Райнер Кунце, който тъкмо беше прочел своето досие в ЩАЗИ, на него също му беше направило впечатление що за немски език използват тайните служби. Беше писал, че техният език няма нищо общо с неговия немски език. И аз бих казала същото. В досието ми не е моят български език. Колегите ми интелектуалци, които са агенти и знаят, че все пак донасят, също сякаш си преправят езика – техният български също е ужасен.

Трябва да бъдем внимателни и да не се поддаваме на свръхинтерпретация. Нещатните агенти дават много от сведенията устно на своя водещ офицер в явочна квартира или на друго място. После офицерът оформя писмено съответното сведение, преписано на пишеща машина от машинописка. Тоест водещият офицер често трансформира доноса в своя език. Това е обичайна практика. Агентите споделят устна информация, но пишат сравнително рядко – при специални случаи, при даване на експертни становища или понякога отчети след пътуване в чужбина. Но като цяло сте абсолютно права – езикът на ДС е език на редукцията, на съкращаването и на обедняването на смисъла.
Във всеки случай наистина два от шрифтовете на пишещите машини в моето досие са ми до болка познати.

Възможно е. Не познавам всички детайли.
Ето, агент „Георги“, за когото ме питате, например не работеше в издателство „Народна култура“. Той е от преводаческите среди – изтъкнат български преводач и днес.

Значи е жив и здрав, така ли?
Да, както и „Ирис“… Да са живи и здрави! Но искам да кажа друго. Защо е важно да се запознаем с миналото си? Защо си прочетох досието въпреки всички колебания? Първо да кажа, че отхвърлям крайната лустрация. Нищо не се постига, ако прилагаш същите средства. Така не може да се изгради по-справедлив свят. Но проблемът е, че у нас досиетата не се отвориха веднага след падането на Берлинската стена. Трябваше да узнаем навреме повече. Не биваше да се допуска да останат във властта хора, които са със старото мислене. А при нас те са навсякъде – в медиите, в политиката, по върховете на държавата. Те възпроизведоха чрез себе си старата система, която само формално изглежда като нова. Смисълът на отварянето на досиетата е в разкриването на същността на комунистическата система. Така ще разберем същността и на комунистическата идеология, която е античовешка в най-дълбинните си проявления.

Съгласен съм. Но и вашето досие, и други лични досиета ни убеждават, че наред със знанието ни за системата имаме нужда да трупаме конкретни човешки истории, защото чрез тях много по-убедително и дълбоко става нашето знание за същата тази система.
Затова ще добавя още един смисъл към разкриването на досиетата. Както се казва, лошото винаги има по-силна енергия от доброто. За жалост. След 1989 г. видяхме колко много хора префасонираха своите биографии. Някои написаха огромни томове за своя живот – за някакво друго „себе си“, разчитайки на снизхождението и добротата на нормалния човек, който няма да пожелае да ги разобличи. Страхувам се, че истината за онова време ще остане ненаучена именно заради агресивността на тези, които преди бяха палачи, а сега искат да се изкарат жертви. Те искат да бъдат всичко. Не искат да оставят празно пространство – да бъдат само те, никой друг да не бъде включен в живота наяве. Това е голямата трагедия на нашето общество.

[…]

Прави впечатление, че повечето от агентите са ваши колеги от издателство „Народна култура“.
Между 1982 и 1992 г. работих там. „Народна култура“ беше много интересно издателство. Имахме директорка, която беше невероятно странно съчетание между политкомисар и капиталистически мениджър. Една жена – интелигентна и най-вече много работлива, знаеща чужди езици. Неслучайно през 80-те години се състоя разцветът на това издателство. Там четяхме, редактирахме и издавахме най-доброто от европейската и световната литература. Директорката беше подбрала  и качествени хора, наред с другите. Имаше деца и роднини на много високопоставени личности – синове, дъщери, снахи и какви ли не, но и чудесни специалисти. Благодарение на нейния размах тогава излязоха книги, които преди беше немислимо да се публикуват у нас. Не можехме да издаваме само най-изявените противници на режима.

Кога за първи път стигнахте до прага на издателството?
Още през 1976 година. Тогава, благодарение на преводачката Недялка Попова, получих първата си по-сериозна задача – да преведа разказите на Ингеборг Бахман. Но имаше и други важни присъствия. Германисти в Съюза на преводачите бяха Елисавета Кузманова, която много помагаше на младите, това е преводачката на Елиас Канети, както и Ана Лилова, съпругата на Александър Лилов, която беше изключително деликатна и добронамерена жена. Това бяха трите личности, които много ми помогнаха като начеващ преводач на немска литература. Така Недялка Попова, която беше редакторка в „Народна култура“, ми поръча да преведа разказите на Бахман – книгата „Русалката си отива“. Великолепни разкази. Но издаването на книгата е свързано и с едно безумие. Вместо на корицата да бъде сложен портрет на Ингеборг Бахман, мъдри се портретът на художничката на корицата, която тогава беше снаха на Владимир Голев. Никой не можеше да й каже нищо и тя си правеше каквото си иска.

Значи тази размяна на портретите не е техническа грешка?
Не е грешка, разбира се. Тя просто решава да сложи своя портрет на корицата на тази книга, която излезе през 1978 г. Ето как се издаваше световна литература понякога.

Изумително. И не последва нищо?
Преводът на романа „Малина“ на Ингеборг Бахман има също интересна съдба. Недялка Попова като рецензент предложи романа в издателството на Отечествения фронт, а аз се заех с превода. Но после готовият ръкопис престоя две-три години, защото в него имаше пасаж, в който се споменава за един български емигрант. Просто мимоходом Бахман го споменава – как седи в някакво заведение във Виена. Заради този пасаж бях заклеймена от редакторите в издателството, че предлагам антидържавно произведение от негативно настроен към България автор. Става дума за голямата поетеса и писателка Ингеборг Бахман, която впрочем вече беше починала. Положихме невероятни усилия, за да излезе книгата. Ели Кузманова стана външен рецензент, само и само да си даде името, да гарантира за книгата. Тя тогава беше секретар на Съюза на преводачите. Накрая се принудих да поискам среща с директора на издателството на Отечествения фронт Слав Хр. Караславов, на която отидох със съветските издания на Бахман. Трябваше да го убедя, че тя вече е чествана в Съветския съюз като голям автор. Книгата излезе с предговор на Ирина Манова, редактор в издателството и дъщеря на Борис Манов, първи секретар на ОК на БКП в Перник – една мила и добронамерена жена, която иначе нямаше нищо общо нито с Бахман, нито с немскоезичната литература.

Предговор, който да служи за щит пред книгата.
Не просто като щит. Само с този предговор книгата можеше да излезе, при това осакатена на няколко места. Отпаднаха например много силни изречения на Бахман срещу културната политика на Австрия, защото можело да се асоциират с културната политика на Людмила Живкова. Първосигналните асоциации между многопластовия художествен „поток на съзнанието” на авторката и политическата реалност у нас тогава бяха просто невероятни. Интересно беше и как падна думата „солидарност“, защото тъкмо се случваха събитията в Полша и „солидарност“ беше станала опасна дума. Трябваше да се замени с някакъв синоним, може би „съпричастност“ или нещо подобно. В крайна сметка това беше едно мъчително, тъжно и травмиращо преживяване.

[…]

Смятате ли, че Държавна сигурност периодично се е намесвала в съдбата на вашите ръкописи, както и в съдбата на Николай-Кънчевите ръкописи?
Пак ще кажа, че интересът на Държавна сигурност към мен е част от интереса към Николай. Не си правя никакви илюзии, че по онова време съм била толкова важна за наблюдение от органите на политическата полиция.

Според мен сте била интересна и като германист.
Да, като германист и заради отношенията ми с чуждите писатели като преводач и редактор. Но документите показват, че те пишат за мен почти винаги във връзка с Николай. Естествено, че Държавна сигурност е контролирала издаването на ръкописите на Николай Кънчев, или по-скоро неиздаването им. По същия начин се е отнасяла и към моите ръкописи. В издателство „Народна култура“ всички ръкописи в една или друга степен също са минавали през филтъра на ДС.

Това е естествено, след като самият директор на издателството е агент на ДС. Едно е да си лице от номенклатурата, а съвсем друго да съвместяваш и ролята на сътрудник на тайната полиция.
В интерес на истината трябва да кажа, че особено през втората половина на 80-те издателството издаде много добри автори в добри преводи.

На 7 август 1986 г. привикват Николай Кънчев в ДС на „профилактичен разговор“. Там се споменава за поканата за семинара в Айова, за преводите му в САЩ… Върху този епизод написахте разказа „Стрелци по стихове“… Как Николай Кънчев „проби“ в САЩ? И как после приехте забраната той да пътува за Америка?
Стиховете на Николай, които излязоха в Америка, бяха преведени от Александър Шурбанов и от американския поет Яша Кеслер. Тези преводи спечелиха награда и затова бяха отпечатани в изданието на университета в Принстън. Но не съм сигурна доколко те имат връзка с поканата за творчески престой в Айова. Там вече беше ходил поетът Борис Христов. Доколкото си спомням, Николай ми каза, че именно Борис Христов го е предложил да бъде следващият поканен български автор. Покана е била отправена и към Станислав Стратиев. Но тъй като той имал аерофобия (страхувал се да лети със самолет), се е отказал. Спомням си, че около това несъстояло се пътуване преживяхме няколко месеца в ужас и тормоз. Всъщност не разполагахме с никаква писмена покана. Само се знаеше, че е пристигнала в Съюза на писателите. Всичко беше в сферата на „някой казал на някого“. Но започват действия, които трябва да възпрепятстват заминаването на Николай за САЩ. Нека да изясня нещо: Николай никога не си е правил илюзии, че ще отпътува за Америка. Още в началото на 70-те години, когато се бяхме запознали, той беше получил покана от Пиер Еманюел за гостуване във Франция. Разбира се, не го пуснаха. Оттогава той беше наясно, че никога няма да му позволят да отиде някъде, където биха го разпознали и признали като голям поет. Знаеше, че това няма да стане. Ето защо невидимата покана за Америка не беше последвана от някаква наша „подготовка за пътуване“, а от тормоз, който трудно можехме да си обясним.

Вярно ли е, че във връзка с поканата за САЩ двамата сте посещавали курсове по английски език?
Николай никога не е посещавал курсове по английски. Аз обратно – винаги съм посещавала.

Защото Държавна сигурност твърди, че двамата сте посещавали такива курсове.
Това изобщо не е вярно. Но какво е вярно? Тогава, през втората половина на 1986 г., бях определена да посетя Франкфуртския панаир на книгата като представител на издателство „Народна култура“. Но не си получих паспорта. Понеже много държах да продължа да се осъществявам като преводач и германист, потърсих за съдействие една моя позната, която имаше стабилни връзки в Държавна сигурност. Вече беше минал инцидентът със стрелбата по нашата квартира. Тя ми обеща, че ще попита какво става с паспорта ми. И наистина след време ми предаде думите на свой познат, който й казал, че по най-висше нареждане нашите две досиета с Николай са извадени и нищо не може да бъде придвижено, т.е. пътуванията ни зад граница са замразени. Той обаче й беше подсказал да се запиша в екскурзия на „Балкантурист“, при която се пътува с общ паспорт, но това евентуално би довело до връщане на моето досие. Така и направих. Записах се през октомври 1986 г. на екскурзия до Гърция, в която имаше и представители на „Народна култура“. Пътувах с надеждата, че това ще вдигне забраната.

А Николай Кънчев остана да чака повикване за Айова.
Тогава се заговори в писателските среди, че Лада Галина е имала среща с Тодор Живков, на която го е помолила тя да замине за Айова. Това съвпада с изтеглянето на нашите досиета. Не знам, не съм сигурна дали после Лада Галина участва в семинара. Само знам, че сега живее в Америка.

Лада Галина е една от най-пътуващите писателки на Запад през 70-те и 80-те години, особено в испаноезичния свят. Можем да прочетем много нейни репортажи, пътеписи, интервюта с чужди писатели в „Литературен фронт“ от онова време. И мисля, че наистина участва в програмата за писатели в Айова.
Във всеки случай нейната активност да замине за САЩ е в дъното на много от нещата, които се случиха.

Кога точно се случи стрелбата по вашата квартира?
Не си спомням дата. В късното лято на 1986-а.

Това е може би най-зловещият знак – стрелбата. Какви други по-малко зловещи знаци разчетохте тогава около вас?
Всичко. Профилактични разговори в ДС. Интригите в издателството. Например т.нар. афера „Фолкер Браун“. Когато всичко ти се струпа наведнъж, идва наистина в повече. Чудиш се какво да правиш. Ужасно е потискащо! Двамата с Николай бяхме оптимисти по природа. Малко неща можеха да ни развалят радостта от живота. Но тогава беше угнетяващо.

Опишете, ако е възможно, от днешна гледна точка усещането от профилактичния разговор на ДС с вас на 21 януари 1987 г.?
Това се случи след завръщането ми от зимната „Аполония“, където участвах по линия на Кабинета на младия писател или Кабинета на младия преводач, не помня. На „Аполония“ се събираха едни от най-добрите български творци във всички изкуства, макар да си давах сметка, че това е типичен „социален отдушник“, ако използвам израза на идеолога Стоян Михайлов. Още тогава знаехме кои са представителите на службите на фестивала. Но когато при профилактичния разговор в ДС цитираха какво съм говорила на „Аполония“, съобразих, че тези неща ги бях казала само в моя тесен приятелски кръг. Затова после се срещнах с всеки от тях и им казвах: „Един от вас е издал какво съм говорила“. Всъщност това ми беше интересно – да се догаждам кой ме е предал.

И разбрахте ли кой е?
Не. Не може да се разбере със сигурност. Там пишат, че при разговора съм била спокойна. Наистина бях спокойна. Вече беше отминал безумният период около не-пътуването в Америка от 1986-а. Осъзнавах, че нещата са такива и просто трябва да се приемат. Колкото и да се усещаха процесите на перестройката и на разхлабването на системата, никой не си мислеше, че само след две години системата ще рухне.

Как бихте определили издателската политика на „Народна култура“, особено в областта на поезията и драматургията, чийто отдел в издателството сте завеждали през 80-те години? Какъв подход например прилагахте при подбора на авторите в поредицата „Поетичен глобус“?
Отидох в издателството през 1982-а. Преди това работих близо година във вестник „АБВ“ с главен редактор Филип Панайотов. Там отразявах много от книгите на „Народна култура“, където, както вече споменах, работеше Недялка Попова. Там беше отишла и Красимира Михайлова. Предполагам, че тяхно е било предложението да ме вземат в издателството. Така попаднах. Там бяха още Рада Шарланджиева, завеждаща редакция, Кирил Кадийски, Иван Теофилов, Георги Белев, Владимир Левчев – голяма група от изявени поети, хора с амбиция да подготвят и издават добри книги. Действително търсехме най-значителното, което заслужава да бъде издадено. Имаше твърдо определена голяма квота за съветска литература. И в тези рамки трябваше да поместваме нашите предложения. Като цяло в редакцията цареше добър дух. Трябва да откроя това, че Иван Теофилов покани Николай да превежда френска поезия. Тогава излезе и антологията на грузинската поезия, която Николай подготви. Разбира се, човек си спомня предимно добрите неща, а забравя всичките безумия, които не бяха малко. Например от досието си се подсетих за случая с издаването на Фолкер Браун. Явно са искали просто да намерят нещо срещу мен. Нямаше нищо особено скандално в стиховете на Фолкер Браун, но той беше представител на онези поети от ГДР, които имаха относително независима позиция, в стиховете им се долавяха критични нотки. Но пък по ирония на съдбата и на историята Фолкер Браун и досега е с леви убеждения, от левицата…

Тоест принадлежи към партията на левицата в Германия?
Не, не. Просто е ляв поет. А тези, които го атакуваха в ГДР, а и тук, отдавна смениха боята. Та случаят с българския му превод е нарочно измислен от ДС. Трябвало е да бъда поставена в ситуация, при която да се оправдавам. Помня колко много стихове отпаднаха тогава.

Пише, че не сте проявили бдителност, че сте допуснали излизането на „идейно неиздържани стихотворения“…
Ето – „идейно неиздържани“…
Дори по време на „профилактичния разговор“ в ДС казвате, че сама сте предложили и махнали идейно неиздържаните стихове.
Да. Махахме. Работихме с преводачката Ивета Милева. Винаги при преводната поезия е сложно. Не винаги се получава – на единия език звучи по един начин, а на другия – съвсем различно. Но в този случай не мисля, че преводачката има някаква роля. По-скоро влияние са оказали хората на ДС в издателството, които са искали да ми намерят някакво слабо място. А това никак не е трудно, когато си въоръжен с такива подозрения.

Трябва да признаем обаче, че накрая в книгата все пак излизат няколко „идейно неиздържани“ стихотворения, особено стихотворението „Самообвинение“ – за поетите, които неизменно славят положителното.
Като преводач и редактор в издателство, можех да си позволя да превеждам предимно западни автори. Но винаги съм се интересувала по-скоро от литературата на ГДР. Изключвам Ингеборг Бахман, която е съвсем друг случай, тя е пред скоби. Но ми беше интересно да видя как се справят писателите на ГДР в една аналогична на нашата ситуация, в едно тоталитарно общество. Смятах за свой дълг най-добрите писатели на ГДР да бъдат превеждани у нас – като своеобразна обмяна на опит. Затова не се учудвам, че и Фолкер Браун има „идейно неиздържани“ стихотворения, които са останали в книгата.

Има и някакъв случай с издаването на сборник с женска проза от ГДР. Пак отчетен от ДС като „грешка“.
Сборникът се казва „Опит със себе си“. В ГДР имаше много добри писателки, които безкомпромисно описваха действителността. Като редактор и преводач, това ми беше интересно. Литературата на ГДР беше мой съзнателен, целенасочен избор.

[…]

В досието ви бегло се засяга и друга история – за преводите на Блага Димитрова на Вислава Шимборска. Как бяха блокирани и защо? Защото свързват Шимборска със „Солидарност“? Или защото Блага Димитрова закъснява с предаването на преводите, както се споменава в досието?
Наистина Блага Димитрова закъсня с предаването на преводите си. Но и други преводачи непрекъснато закъсняваха. Не беше там работата. Това закъснение използваха като претекст, за да попречат преводите да излязат. Още повече, че по това време Блага Димитрова вече открито играеше ролята на дисидент. Книгата на Шимборска – един голям том – излезе късно, едва през 1989 г. Интересно. Досието изяснява неща, за които преди бегло съм се досещала. Ето, мислех, че има негативно отношение към Блага Димитрова от страна на институциите по принцип. Но се оказва, че тайните служби съвсем пряко са следели и са се намесвали в забавянето, спирането или придвижването на ръкописите.

Това, че познавате досието си, помогна ли ви по-добре да опознаете собствения си живот? Или четенето му се оказа, ако не излишно, то едно по-скоро затормозяващо и не толкова полезно занимание?
Излишно – в никакъв случай, колкото и затормозяващо да беше. Аз, която си въобразявах, че с много неща съм наясно, се оказах наивница. Споменах, че не се чувствам жертва. Същевременно обаче, разглеждайки моето малко досие спрямо все още ненамереното голямо досие на Николай, разбирам, че той е истинската жертва – и в творчески, и в житейски смисъл. Въпреки че в случая това е негов съзнателен избор – да бъде жертва. Това беше достойният начин да изживееш живота си. Затова никога не бих приела неглижирането на проблема за досиетата. Една от причините да не се случи българската демокрация, както би ни се искало, е именно „замитането под килима“ на тайните от миналото.

Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s