Глад за Голямо

Иван Станков

бр. 4/2015

03-KoricaТези редове не са срещу покойния писател Георги Божинов. Опазил ме Господ! Не са и срещу Деян Енев, също писател, който многократно и малко предколедно обяви романа „Калуня-каля“ за шедьовър, неоценен през 80-те години. Нещо повече: в същината си жестът на Д. Енев заслужава похвала – не се втурват всеки ден писателите да възкресяват чужди книги.
Тези редове са срещу българския глад за Голямо. Романът „Калуня-каля“ е по-скоро повод, отколкото причина.
Гладът за голямо е знак за нищета. Гладният мечтае за грамадна пита хляб. Жадният сънува чешма с огромен чучур. Голяма къща му се привижда на бездомника. Рибари, които през деня са хванали само дребно, остават в тъмното и чакат Голямото.
Разбирам, че малкият човек трудно живее без идеята за голямо. Тя подхранва кореновата система на живота му, осигурява икономическите, политическите, социалните и културните минерали, които да плъзнат към най-видимата част на живота му – короната с плодовете.
Медиите непрекъснато говорят за тръбопроводи, централи, залежи на нефт и газ, спортисти, успехи, фалити, скандали. И всичко е голямо, включително и температурите. Всякакви големи неща надават глави изпод есенната шума на българския живот, но гладът по голямото е най-видим в българската смърт.
През последните петнайсет години всички покойни българи, влезли с кончината си в централните новини, бяха обявени за големи. Писатели, актьори, музиканти, артисти. Наистина всички заслужаваха да минат през новинарските емисии, да бъдат зачетени в най-гледаното време. Та дори и онзи, който не е чел, не е видял и не е слушал нищо от покойника, да го запомни поне като име, post mortem. Но това за редакторите, за водещите, а и за целокупния народ е явно недостатъчно. И те бяха обявени за големи. Всичките! Задължително! До един!
Явно българският народ е роден да живее само на Еверест. Няма К2, няма Лхоце. Само Еверест! „Голям“ стана титла, раздавана задължително на всички покойници, стигнали до новините.
Моите притеснения са, че в тези орденоидни каскади се губи културната мяра. Губи се най-простата културна мяра – за голямото. Дали преупотребата на това количествено прилагателно няма манипулативна задача – да задълбочи усещането ни за маломащабност, за потиснатост, за смазаност, за безстойностност?  При всички случаи има. Но не е само това.
Обявявайки всичко за голямо, правим тежка грешка. Деформираме националната стереометрия. Хималаите не се състоят само от Еверест! Нито дори само от осемхилядници. Всеки периметър – социален, политически, икономически, културен, – има периферия, златна среда и връх. В културата върховните постижения се наричат шедьоври.
Струва ми се, че в иначе благородната си кампания (няма да коментирам тук издателските медийно-рекламни импулси) Д. Енев попрекали с думата „шедьовър“, която многократно прикачи без всякакви уговорки за романа на Георги Божинов „Калуня-каля“.
Може и да греша, но разчетох това като ненавременно включване в националната ни истерия за Голямо. Разбира се, че романът на Георги Божинов има качества. Наистина е една съвсем прилична книга. Но шедьовър не е. В млада литература като българската шедьоврите не са и не трябва да бъдат много. В противен случай ще се вмакедончим.
Книгата „Калуня-каля“ излиза през 1988 г. Не е арестувана. Не е иззета от книжарниците. Не е претопена. В случая не е интересно как и дали изобщо е посрещната от литературната критика. Предполагам, че дори да е била забелязана, е минала тихо. Не е била обругана, нито оплюта несправедливо.
В послеслова на новото издание книгата е обявена за поредното голямо българско нещо. За незабелязан шедьовър. Нека сега онези, които са я прочели, да сложат ръка на сърцето си и да кажат – не е ли прекалено? Няма ли книгата и доста кусури, не е ли доста аморфна, разконцентрирана?
Не е ли бледичка персонажната й система за един шедьовър? Кои образи ще бъдат запомнени от литературната история? На Калуньо? Но не е ли той еднопланов и еднолинеен персонаж – вярно, хубав, юначен, на отделни места почти драматичен, но еднопланов. И безкрайно разточителен, както, между другото, разточителен е и целият роман. Може би тук трябва да припомним, че стоте страници на „Цената на златото“ в началото също са били петстотин. Само че Генчо Стоев ги е направил на сто собственоръчно.
И понеже книгата и бездруго е вкарана в сравнителни планове, нека отбележа, че при Генчо-Стоевия герой Исмаил ага бездетството е функционализирано до съвършенство. Бездетството на Калуньо не обслужва никого, не е органична част от самия него. То е само формален  мотив за смяната на първата жена с втората, после на втората с третата. Бездетството, тази тежка фрустрация, поддържана по протежение на цялото повествование, не поражда никакви художествени резултати. Вада има, но няма мелница.
Многоженството също не задвижва някакви художествени трансмисии. Жените на Калуньо са строени в редица от сърдечни приключения с леко нарастваща сила. Но без мотивация, без очакване, без драматизъм, без сложни кардиограми.
А и за какво са му на героя толкова много жени? Само за да се демонстрира полигамията като културно-религиозна специфика на героя?  Какво прави в романа Гюла? Абсолютно нищо, само в две страници прелюбодейства с Нано. Какво прави Костанда? Прислугва грижовно. Какво прави Малката? Гизди се с европейски дрешки в сърцето на помашките села и се влачи с батьо-чичо си Калуньо по непомерни за момичешките й рамене разбойнически престрелки.
Женските образи са доста пробивна страна на романа. Като че ли няма никакво значение нито за книгата, нито за главния герой, че съпругите му имат различна конфесионална принадлежност. При това в такава етнически и религиозно напрегната ситуация, каквато би трябвало да бъде навечерието на Априлското въстание, ако изобщо то е визирано зад бунта в „каурското село“…
Като две капки вода си приличат и Менчо и Нано, няма никаква разлика помежду им. Освен че единият е племенник, а другият – храненик. Има немалък брой безлични и в известен смисъл ненужни мъжки образи, които няма с какво да бъдат запомнени. Изобщо в книгата има доста излишества – герои, места, пътувания, срещи, коситби, паши, разговори, софри, диалози. Без много от тях романът можеше да мине, без да загуби нищо от художествената си стойност.
Лишени от аргументация са и ключови моменти в художествената биография на персонажите, включително и на главния герой. Текстът мълчи по въпроса за мотивите, с които Менчо и Нано остават около Калуньо. Мълчи също за причините, поради които самият Калуньо тръгва след башибозушката сган, след като е последователен противник (поне до този момент) на безсмисленото насилие.
Струва ми се, че дори от гледна точка на осемдесетте години главният герой Калуньо е малко литературноисторически закъснял. Един закъснял Индже. Закъснял Хайтов герой. А за двайсет и първи век не е ли вече и малко анахроничен? Днес малцина от младите ще прочетат докрай „Калуня-каля“, при това не заради езиковата специфика (тя е една от силните страни на романа). А заради тридесетте години от написването му.
Шедьоврите обаче никога не са анахронични. Нека да сложим „Калуня-каля“ до „Цената на златото“, излязла двадесет години преди романа на Георги Божинов. Книжката на Генчо Стоев без никакво съмнение е шедьовър в перспективата на шестте десетилетия от нейното излизане. Припозната още тогава, все по-припознавана сега! И как да призная тогава, че и двете книги са шедьоври? Нали трябва да ги изравня!
Шедьовър за Априлското въстание „Калуня-каля“ не е, тъй като това не е роман изобщо за Априлското въстание. Това е един интересен авантюрен роман (и в буквалния, и в преносния, бахтиновски смисъл на думата) за един нов Мехмед Синап и аз наистина не разбирам сериозно ли Д. Енев смята, че това е роман за Априлското въстание.
Историческото изобщо не е в романовата канава на „Калуня-каля“. Главният герой не живее историята, няма рефлексивна връзка с нея, не историзира смисъла на събитията. Освен това в книгата няма никакво въстание, изгорено е едно далечно „каурско“ село, за което нищо конкретно не се знае. Абсолютно нищо. Изгорено е селото, преди да е гръмнала и една пушка оттам, а след това се споменава за някаква „комиция“ съвсем периферно. Това е цялата „голяма“ история в романа.
Частните събития имат последователност, но нямат историческа „биография“, липсва историческа причинно-следствена обвързаност. Героят не е исторически продукт, не мисли себе си като такъв. Историческото изобщо не е предмет на романовото повествование. Героят си набавя декоративен исторически фон за своите морални лутания, които са по-скоро маркирани, отколкото дълбоко анализирани.
Една книга не може да стане шедьовър само защото някой я е нарекъл така. Дори при наличието на сериозни основания. Книгата сама става шедьовър чрез читателите през годините и през вековете. Пожелавам на „Калуня-Каля“ аз да съм сгрешил!
Не исках да се произнасям в оперативнокритически дух за книгата на Георги Божинов. Просто тя се случи най-пресният, литературният вариант на гладния вик за Голямо.
Убеден съм, че „Калуня-каля“ си е много приличен роман и че Д. Енев има усет и вкус към литературата. Може би не биваше да се намесвам между двама писатели, единият жив, другият мъртъв, прегърнати в благородната по своя характер кампания по спасяването на една книга.
Но понеже спасяването стана прекалено публично, реших да кажа и аз публично няколко думи и за книгата, но и за нещо по-важно и по-общо. Кампанията около романа „Калуня-каля“ красноречиво, категорично и на висок глас се включи в общия хор по утоляване на истеричната ни жажда за Голямо.
Тази жажда носи реалния риск да заприличаме на нашите югозападни братя. Тогава нищо чудно някой ден да осъмнем на жълтите павета с пълен комплект скулптури на всички фигури от Именника на българските ханове и от Речника на българската литература. От големи по-големи!

Advertisements

2 Коментари

Filed under Субектив

2 responses to “Глад за Голямо

  1. Тристан Кичевски

    Прочетох романа и напълно споделям рецензията на г-н Станков. Намирам главния герой за неубедителен. Подозрително е носенето на долни гащи от него; хамамът на село; брезовите горички; „неоскубаната“ кожа на циганските тъпани; Мечката, а не Ралото на небето, малката, която играе на дама.
    Романът има и харектер на поръчков, паралелен на възродителния процес.

    • Nadejda Aleksandrova

      Споделям размислите на г-н Станков. Чета романа в момента и ми върви бавно, за съжаление, не защото ме затруднява, а защото ми доскучава.
      Прочетох наскоро един прекрасен спомен за Георги Божинов от близкия му приятел Цанко Живков, който е щастлив от внезапния интерес към пренебрегвания приживе талантлив автор.
      В „Калуна каля“ има някакво особено опиянение от езика, едно протяжно писане, без мисъл за читателя. Авторът сякаш изобщо не се интересува от него, потънал в страданието, което му е причинено и онова, което той причинява на близките си хора.
      Това е моето субективно впечатление, проектирайки върху текста на романа това, което прочетох за неговия автор.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s