Писането е роля, която трябва да изиграеш максимално убедително

Разговор с Галин Никифоров

бр. 2/2015

20111111_0001Лесно ли избирате заглавията на романите си?
– Около избора на заглавия за романите ми имаше някои интересни неща. Доколкото си спомням, „Добро момче” щеше да се казва „Асансьорният човек”, но ми звучеше като име на комикс, затова се отказах от него, а „Къщата на клоуните” първоначално беше „Мастилени нощи”, което повече подхождаше за име на първа стихосбирка, но ми трябваше време, за да го разбера. При „Лисицата” пък до последно работех с „Лисицата: Nascentes morimur”, дори на корицата началните букви на двете думи N и М останаха, но буквално ден преди романът да отиде за печат се отказах от латинското удължение. Въпреки че това заглавие повече отговаря на съдържанието и замисъла на романа, беше трудно на всеки да обяснявам латинската мъдрост, а и корицата трябваше да бъде с бележка под линия, освен това поне десет човека ми казаха, че така не стои добре. Заглавието на един предишен мой роман – „Фотографът: Obscura reperta” имаше същите недостатъци и си спомних за същите неудобства. Така че си остана по-простичкото „Лисицата”. Докато пишех романа, имаше моменти, когато „Сърцето на паяка” и „Къдрицата на Аниези” ми се виждаха добри заглавия, но те въпреки че бяха по-ефектни, отпаднаха, защото не отговаряха на същността на историята.

Как се роди темата за „Лисицата”?
– Веднъж по радиото чух за един азиатски мит: че лисицата знаела тайната на „златното хапче” – безсмъртието, а по това време исках да напиша роман с главно действащо лице жена, и то не каква да е, а жена, която да е абсолютното олицетворение на съвършената женска природа, нещо, което съм предал в ретроспективните глави на романа: жената дете, жената майка, жената сексуална богиня и накрая, чрез едно „завъртане” на сюжета – и на жената Бог. Освен този мит, за който чух, имах и една стара новела на име „Вещица №11”, с една серийна убийца, която правеше чудовищни неща, но накрая умря от любов, както и един разказ – „Гамбит Робертино”, в който се разказваше за един ексцентричен полицейски инспектор. Това бяха основите на романа, които, както обикновено се случва при мен, след това се разпаднаха и изчезнаха, а героите се създадоха сами, много по-различни от първоначалните. От друга страна, исках отново да пиша за това, което ме вълнува най-много – проблема за смисъла на живота и за мъдростта на смъртта. Латинското удължение, за което стана дума, означава „Раждайки се, умираме”, като неговият смисъл олицетворяваше втория план в романа, който е по-важният: как да живеем, какви да бъдем, какво да ценим, приели стряскащия факт, че сме смъртни. Аз не знам целия отговор на това, но мисля, че любовта, смирението и вътрешният покой са част от него и осмислят до голяма степен земния ни път.

В романите ви има обилна специализирана фактология, науката в тях присъства много сериозно. Доколко залагате на нея, за да ви достави някакъв тип достоверност? Има ли и други функции?
– Винаги чета всевъзможни материали, свързани с темите в книгата, за да съм по-подготвен, когато пиша. Това според мен е абсолютно задължително. Така текстът става по-убедителен с тези „изкуствени подплънки”, както ги наричат, като в същото време и работата ти се облекчава, защото знаеш за какво става дума, докато пишеш. Тази подготовка за писателя е нещо като интелектуален бодибилдинг, за да се поддържа на добро ниво. Аз имам техническо образование, което винаги ми е помагало при боравенето с всякакъв вид литература, освен това чета много научни статии, както и всевъзможни материали за изкуството изобщо. Но истината е, че това е може би най-лесната част от създаването на един роман. Трудното е с художественото изпълнение. Писането все пак е роля, която трябва да изиграеш максимално убедително сред декорите, които сам си си създал.

Добре ли ви се отразиха проучванията около „Лисицата” като начин на бягство от темите на ежедневието? Наложило се е да четете много за Леонардо да Винчи, за Ирландия от 14. в., за Япония от 17. в. и какво ли още не?
– Да, научих много нови неща – това е един от най-приятните странични ефекти от писането на романи. Трудното беше, че например за Ирландия през 14. в. имаше много малко материали. В такива случаи обикновено прибягвам до разглеждането на картини от онзи период, както, разбира се, и до четенето на книги. Така или иначе, когато пишеш за минали времена, винаги вървиш по тънък лед, не си напълно сигурен как са изглеждали хората, как са се обличали, как са говорели. Описанията са трудни, защото имената на много неща са се променили с времето, някои от тях пък изобщо не са съществували – например в Ирландия през 14. в. не е имало картофи, но е имало ябълки, картофите са били внесени по-късно. Пианото пък е било създадено през 1709 г., така че колкото и да ти се иска, няма как героят ти да свири на пиано по-рано… Но това са все пак само детайли – основното е въображението и идеите, които имаш, интелигентността ти, както и способността ти да създаваш образи и да ги караш да си взаимодействат и израстват. За мен особено важни са метафорите и сравненията, които един писател използва, елегантността на чувството му за хумор, изграждането на диалозите, както, разбира се, и способността му да структурира, да разказва ясно историята си.

Смесили сте много жанрове в „Лисицата”, как удържахте на това жанрово обилие?
– Жанровете са предразсъдъци. Имаш в съзнанието си наченките или откъслеците на една история и се опитваш да я разкажеш по възможно най-убедителния и интересен начин на себе си и на читателите – това е всичко. Съвременната част на „Лисицата” е едно криминално разследване, но истината е, че аз гледах на героя си – един разследващ психолог, само като на човек, който живее по определен начин. По-важното беше какво става вътре в душата му, в ума и в съзнанието му, какви са демоните, които го разкъсват, какво го движи в живота му, а не толкова дали накрая ще намери убиеца. Същото беше по отношение и на другия главен герой – Нора, като нейната история беше историческа с почти ирационален оттенък. Беше доста трудно динамиката на криминалното разследване да бъде съчетана със спокойствието на света от миналите векове, но забавих малко ритъма на съвременната част чрез сънищата и реминисценциите на разследващия психолог и „забързах” четирите истории на Нора, като ги скъсих и ги направих по-ефектни. Така романът придоби цялост и равномерност.

Екпериментирате с различни стилове, включително с писане от гледната точка на жената? Как бихте описали езиците в романа?
– Според мен едно от най-големите предизвикателства пред един писател е да разбере героите си, без да взима страна, когато те си взаимодействат един с друг. За тази цел трябва да имаш качествата на емоционален хамелеон, да умееш да се превъплъщаваш почти непрекъснато в различни образи. Понякога точно промяната на стила, „обръщането на камерата”, ти позволява по-лесно да стане това. Има по няколко момента във всеки един от романите ми, когато описвам всичко сякаш през очите и възприятията на едно невидимо същество, което прилича на прозрачна змия, която бавно пълзи по телата на героите ми, влиза в сърцата им, вие се из мислите им и усеща чувствата им – това е любимият ми похват. Промяната на езиците е и следствие от желанието ми да бъда разнообразен и ефектен при различните сцени, не обичам монотонния разказ. И честно казано, женските образи са ми по-любими, защото и аз като всеки човек се стремя към непознатото, то ме удивлява, въодушевява ме, кара ме да пиша по-добре. Жените по принцип имат по-ефектна външност, на психическо ниво са „по-цветни”, по-чувствителни са и това няма как да не ме вълнува и привлича. Ако пишеш криминален роман или просто трилър, както и научна фантастика, тогава мъжките образи ще ти свършат по-добра работа. Но това – както казват англичаните – не е „моята чаша за чай”: аз истински обожавам женската природа и мисля, че до голяма степен женските образи са определяли емоционално повечето ми романи. При „Лисицата” това е особено добре изразено. За мен бе истинско удоволствие, когато намерих онези думи на Ъпдайк в „Двойки”, които използвах за мото: „Нима не знаеш, че Бог е жена, която нищо не може да смути…”

Ако трябва да посочите някаква част от българската литературна традиция, която ви вдъхновява, коя би била тя?
– Мисля, че това е традицията на „инфантилната проза”, към която е принадлежал Димитър Паунов – един забравен писател, чийто творчески разцвет се изчерпва с три късички романа през 80-те. И то не защото книгите ми са такива, а защото докосването до красотата на неговите текстове, както и до текстовете на някои от писателите, принадлежали към тази някак прокълната литературна група – Станислав Стратиев, Янко Станоев, Васил Попов, ми е доставило най-много радост. Романът ми „Лятото на неудачниците” бе посветен на тях, на тези хора, и нито за миг, докато го писах, не се чувствах зле – бях като дете, което си играе. Със съжаление мога да кажа, че при нито една от другите ми книги не е било така, имало е болка, а понякога дори и отчаяние.

На представянето на романа си казахте добри думи за много съвременни български писатели. Как оценявате съвременната българска литература, кои са имената, които предпочитате и следите?
– През последните десетина години се случиха доста хубави неща в литературата ни: върна се доверието на издателствата към българските автори, тематиката на книгите стана по-широка, появиха се нови, необременени от нищо таланти, преведоха се доста книги, други се филмираха, утвърдиха се няколко стойностни национални конкурса. Това раздвижи нещата, да не говорим, че и писателите, и издателствата натрупаха много опит през тези години. Мисля обаче, че ни трябва още малко време, още малко страст и отдаденост и още малко търпение, за да стигнем до едно добро европейско ниво. Конкретно за писателите: впечатляват ме разказите на Васил Георгиев и Деян Енев, повечето от които са перфектно подредени и шлифовани; загадъчният талант на Елена Алексиева, талант, който сякаш свети само в „тъмното” – в болката, в тъгата, в самотата („Рицарят, Дяволът, Смъртта” е един от най-добрите интровертни романи, които съм чел); впечатляват ме „голямата уста” на Цвета Стоева, стаената сила на Палми Ранчев, интелектуалната изисканост и носталгичност на Георги Господинов, блестящите като риба над вода къси изречения на Мария Станкова, иронията на Алек Попов (мантрата на неудачника в „Черната кутия” беше жестока); артистичността и начетеността на Милен Русков, талантът на Захари Карабашлиев, на Пепо Чухов, на Радослав Парушев; дълголетието и постоянството на Владимир Зарев, Христо Карастоянов, Иван Голев… Иска ми се да има повече уважение към по-възрастните писатели, хора, които са били верни на литературата 30, 40 или 50 години – дори само за това, че са издържали толкова дълго, те би трябвало да бъдат ценени.

Какъв е следващият проект на Галин Никифоров?
– Имам един файл за „литературни отпадъци” и идеи и там между всевъзможните бележки, отпаднали абзаци от мои предишни романи, шахматни диаграми и стари вицове има и две нахвърлени идеи, едната от които отдавна ме човърка, но още не мога да кажа какво ще стане. Знам, че в съзнанието ми трябва да се появи една забавена вихрушка от усещания, от откъслечни сцени и диалози, от лица и жестове, които да ме накарат да започна да пиша. Но това не става насила, а когато става, става бавно. Истината е, че сега просто си почивам и чакам вдъхновението си. И се надявам, че това няма да продължи прекалено дълго…

Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s