Диагностика на болката

Мария Ландова

бр. 1/2015

 Болестта е нощта на живота, тежко поданство. Всички имаме по рождение двойно гражданство: в царството на здравите и в царството на болните. И макар че предпочитаме да си служим само с добрия паспорт, всеки рано или късно е принуден поне за кратко да се легитимира като поданик на другото царство.

Сюзан Зонтаг „Болестта като метафора“

DSCN6459Превръщането на смъртта и болката от нея във визуална метафора е голямото постижение на Моника Попова с изложбата „Максимална степен на болка”. Творбите са породени от болезнените преживявания на художничката, свързани с боледуването и смъртта на майка й. Максимално усвоила нечовешкото пространство на галерия „Индустриална”, тази разтърсваща изложба беляза края на 2014 г. с болката като тема на годината, в която и аз изгубих моята майка.
Поетът Иван Динков възпял предварително смъртта-на-майка-си като екзистенциален  акт на еманципиране от неумолимата й неизбежност. Подобна – особена и запомняща се – е и интерпретацията по темата на Моника Попова. Преди години Светлин Русев почете паметта на майка си с изложба, но проектът „Максимална степен на болка” подхожда съвсем радикално и дори екстремно.
„Това е проект, символ на ужаса от раздялата. Символ, сведен до образ константа. Образ, асоцииращ Граница. Преодоляването на Границата или Хоризонта е мъчително. Мъчително е може би най-вече за свидетелите. Аз бях свидетел на преминаването на Хоризонта на моята Майка. Това преминаване създаде образи, ситуации и състояния, които обобщих до знаци подобно на буква, линия, петно или точка. Разликата между „преди” и „след” е в това, че изкуството прецежда болката и оставя една следа или линия от максималната степен на болка.”
Линията граница е мисловна бариера, боядисана в бяло, черно и червено и по нея протича силен емоционален ток. Обичайните бариери, разделящи образ от текст, знак от сюжет, лично от митологично, реално от мистично, физическата от душевната болка, внезапно се вдигат и някъде в подсъзнанието на зрителя всичките тези потоци се сливат в подземната река, понесла ладията на смъртта. По течението й се движат установените от хилядолетия символи и знаци, а срещу течението се борят личните преживявания, крехкостта на спомена… После пяната – водовъртежът от чувства, кръв и сълзи, се оттича и на брега остава Мумия. Стилизиран знак като оголен скелет.
А по високите ъгли на галерията заглъхва тътенът от болката.
Болката е бариерата между живота и смъртта.
Влюбена в древноегипетската култура, в която централно място е отредено на култа към смъртта, Моника Попова изгражда в галерия „Индустриална” гигантска инсталация – храм, пирамида, гробница… Храмът, в който ритуално трансформира двойната болка от смъртта – болката на умирането и болката от загубата. Край огромната стена витрина авторката побива колонада. Керамични колони разделят пространството на вътре и вън – на мистично и профанно, и с ритуалния си ритъм ни подготвят за нещо изключително. Двуутробните колони съешават вместилищата на глинени съдове за храна и съдове за души – урни. Усещането за храм гробница се засилва от фигурите пазачи на входа. В олтарната част на храма вместо фриз от стенописи са разположени хоругвите свитъци с гигантските рисунки на основните сцени от тайнството на голямото изпращане. Пътят през болката е личната голгота, водеща към спасението в смъртта. В пространството на храма гробница художничката реди странни предмети – сакрални регалии. Урните са като древноегипетски канопи, съхраняващи в себе си парчета живот, а също и неща, покълнали от тях. Нещата, заради които си струва да се върнеш.
Да се разкаже тази изложба е също толкова амбициозно начинание, колкото е самата тя в опита й да обхване необятното чрез мощни и необичайно допълващи се образи. Посветена на майката – всъщност изложбата е за изчезването й. Моника рисува процеса на изчезване – нейното отдалечаване, последния й път, последното свръхусилие… Отсъствието, преливащо от болката, която тази празнота предизвиква.
Майката е болката, а Болката е майка на картините…
DSCN6412И някак проумяваш, че самото изкуството се ражда от хроничната болка на човечеството. От страданието!
„Изпитването на хронична болка те поставя в друго царство – съвършено различно състояние, фантастичен пейзаж на изгнанието, нямащ нищо общо с познатия свят”, пише Мелани Търнстром в „Хроники на болката”. Самата изложба е мегатекст, съставен от огромни хоругви с йероглифите на болката. Останалите експонати звучат като ехо от древногръцки хор – привнасят нови звуци в „пейзажа на изгнанието”, нови нюанси. Прокарват странични пътеки за разбиране и междинни нива за вчувстване. Изложбата се разгръща като гигантски свитък  – Magna Сarta – пътеводител към отвъдното, сред който се разхождаме. Пространствена „Книга на мъртвите”, която ни разказва за последното човешко пътуване с Колата на смъртта през ледения огън и изгарящия лед към убежището в утробата на смъртта.
Главният персонаж метаморфозира от конкретната майка и чрез образа на бинтован пашкул мумия се превръща в душа-която-си-отива. Мумията е абстрактният образ – деперсонализиран, обобщен знак – наполовина жива в страданието, наполовина мъртва в смъртта. Болката и страхът приживе изсушават жизнените сокове на тялото. Бинтована здраво, ТЯ е лишена от воля за действие. Отново е безпомощна като бебе, повито в пелени, напоени с болка. Болката – физическа и душевна, е чистилището. Адът на земята. Моника рисува Мумията с маска гримаса и огромно сърце, в което според древните египтяни със сетния си огън живее душата. Тази безпомощна, но мощно въздействаща фигура – окована в скафандъра на страданието – е длъжна, с последните си сили, да извърши онзи скок.
Да прелети над хоризонта! В отвъдното!
„Четири месеца, докато траеше агонията на раздялата, не можех да държа четка… Веднъж върху пресния гроб на майка ми лежеше куче.”
И точно тогава всичко се отприщва. Дошъл е самият Анубис, за да преведе духа на майката към селенията. Започва трескавото рисуване. Изливащо. Както се рисуват йероглифите, за да се каже максимално с малко средства. В изложбата виждаме, НЕ! – смазани сме от монументалните рисунки, направени с лекота и широка четка. Най-въздействащата и най-изчистената в посланието си е сложена и на плаката. Наричам я  „Кентавър кръст”. Кентавърът е съчленен от болничен стол количка и мумия. И вече е тръгнал…
Знам как тежат тези колички, натоварени с биографията на тъгата.
Останалите хоругви  разгръщат темата, хоризонтално, вертикално. Графично, полифонично. Образуват композиции от линеарни конфигурации с черно върху мъртвешко бяло с единични яркочервени кръвоизливи… Те включват Мумията в нещо като антропозооморфен биомеханизъм. Мумията бива монтирана към нещо като кола, влак, ракета и образува зловещ в своята детинска простота мумиомобил. ТЯ кърви и цялата е усукана в тръби и безнадеждност. Сърцето й е двигателят в Машината на Смъртта. Фигурата на кучето придава мистична ритуалност и неумолима еднопосочност на движението.
„Пресните гробове са като утроби в земята…”, провижда Моника, и ни прояснява оста на образната трансформация, която тя извършва по всевъзможни изобразителни и пластични начини. В основата на всичко е Утробата. Идваме от утроба, раждаме от утроба и се връщаме в урна-саркофаг-гроб, които също са утроба. Самата Мумия, изпразнена от живот, е потенциална утроба. Авторката свързва урната и саркофага със символиката на матрьошката. Божествената утроба на живота е галактическа матрьошка, пълна с побиращи се и прибиращи се една в друга утроби. До безкрай.
Художничката въвлича в смисловата утроба на изложбата разнородни и еклектични подходи към темата: рисунки, пластика, обекти, цитати и текстове. Тя е артист, който непрестанно захранва изкуството си със стимули отвън и отвътре. Отвътре идват емоционалните подбуди, стимулите на живота. И на смъртта. Отвън  прииждат праобрази: от Древен Египет, от иконографията на Фрида Кало, Николай Майсторов, Кольо Карамфилов, от комиксите…  Всичко това – привлечено и миксирано, обагрено и стилизирано, изгражда в максимална степен авторския профил и личната митология на Моника Попова.
Особено въздействащо тя анимира пространството на изложбата с акцията с велосипедите, които са из цялата галерия. Те произвеждат енергията, с която залата може да се отлепи от земята и да полети натам… С движението си вкарват в Утробата на изложбата и вектора Време. Пръст, вода и огън ритуално съхраняват вечността в керамиката. Лекокрилите мимолетности са накацали по хартиените рисунки и текстове. Но времето тече през Колелото: грънчарското – на което са източени урните мумии; върти се в нарисуванете колесари на колите на смъртта… А живото време свисти в спиците на колелетата, с които зрителите обхождат експозицията, въртят се, навлизат, сливат се с нея.
Човек върху колело… та това е кентавър. Жив кентавър.
И авторката ни връща в живота.
Моника Попова е продуктивен, тотален автор и в тази изложба разпознаваме трайно установени образи и похвати, разгърнати в цялостната космогония. Разпознаваме харктерния й размах, най-сетне постигнал реалния си мащаб точно в тази тема, в тази изложба и в това пространство. Темата за болката не е нова за нея. Още помня, сред най-ранните й творби, един малък корсет, прегръщал месеци наред болката, извираща от гръдния кош на едно от трите й момиченца, счупен след падане от кон… Още тогава я запомних. Ярък съвременен артист. Видиш ли нещо нарисувано от нея – помниш го. Тя се откроява и с това, че не принадлижи към групи и кръгове. Сама си е група и кръг. Самодостатъчна – с голямото си семейство и своето изкуство. В битието си на Жена – дъщеря, съпруга, майка – тя още толкова е Художник. Харесва ми начинът, по който изкуството й съумява да остане настрана от вече банализираните фиминистки уклони, характерни за авторките на съвремнно изкуство у нас, а и по света. Силно е и изкушението да нарека изкуството й женско поради темите, чувствата и топлината в него, но неговата мощ, цялост и концептуалност ме тласкат да направя още по-голям грях и да го нарека мъжко. За мен творчеството на Моника Попова успешно надмогва клишетата и събира в себе си по щастливо-красив начин и двете начала на живота.
Като Богинята Майка.

Съвместна рубрика с предаването „Артефир” на Програма „Христо Ботев”, БНР

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s