Шести национален конкурс за учители-творци

Untitled-1На 1 ноември 2014 г., в Деня на народните будители, бяха наградени участниците в Шестия национален конкурс за учители-творци, организиран ежегодно от издателска къща „Анубис” и издателство „Булвест 2000”. „Литературен вестник” е един от партньорите на конкурса, в който взеха участие близо 300 учители от цялата страна. Осемдесет и четири от изпратените произведения бяха избрани от журито (Бойко Ламбовски, проф. Валери Стефанов, проф. Боян Биолчев) за публикуване в сборника „На границата на мълчанието”, който бе представен в деня на награждаването. Бе отличен по един победител във всяка категория – стихотворение, разказ и есе. Наградата за поезия беше връчена на Филип Кабакян, за разказ – на Георги Богданов, а за есе – на Румен Димитров. Бе присъдена и специална награда за дебют на Лъчезар Селяшки. Тук публикуваме отличените творби.

 

 

Филип Кабакян

 

Наводнение

 

Днес пресъхва реката между минало, днешно и бъдеще.

Бяха бури във чаша вода, но потокът повлече

безразличните седем небета на кроткото битово щастие.

И прокъсан лъщи в новините целофанът на делника.

Ще прегазят водата кварталните грешници,

и праведни смутено ще повдигат полите.

Дали минахме тази вода

и ние със сламките, или с греди във очите?

Не разбрахме защо този свят уж все се затопля,

а измръзваме дълго на живота в заблатената стая.

 

Днес ще минем през това сухо дере със изтеклите страсти,

за да идем на хълма и смирени да видим

как градът ще повдигне хоризонта нагоре

да измие очите ни, щом прогърми и последната мълния.

И, запретнал ръкави, Бог ще е само един доброволец – спасител,

там, където душите ни бедстват.

 

Филип Кабакян е учител по български език и литература в ОУ „Хр. Смирненски“, с. Ново

село.

 

 

Георги Богданов

 

Рицарски доспехи и голи охлюви

 

Беше ясна нощ и Филип отново се взираше в звездите. Мислеше за необятните пространства, за мащаба на творението и за нищожността на човека. Подобен род мисли като че ли му помагаха да понесе по-безболезнено собствената си анонимност и житейските си неудачи. Филип нямаше много приятели, а с момиче не бе излизал от много отдавна. Човек не се примирява току-така с лошата оценка за себе си и ако не може да промени мнението на другите за себе си, се опитва да промени своето мнение за тях. Така с многото си размишления за вечното и абстрактното Филип като че ли се измъкваше от правилата на околния свят, в който той не беше добре приет, за да си създаде една друга реалност, където той да държи лостовете и където можеше лесно да осмисли с обратен знак онова, което не можеше да притежава – достатъчно му беше да погледне нагоре и да помисли за необятността на мирозданието, за да прогони внезапно връхлетялото го чувство за безпомощност при вида на някое хубаво момиче на улицата.

Филип неусетно се бе скрил зад високите кули на собствените си съждения, където бе сигурно, безопасно и човек можеше с насмешка да гледа пушилката долу, породена от безброй суетни боричкания на останалите човеци. Само понякога се сепваше от това дали позицията му не беше всъщност страхлива? Дали високите крепостни кули, които беше построил и от които леко надменно наблюдаваше света около себе си с някакво рицарско надменно чувство, бяха плод на превъзходството му пред останалите, или всъщност бяха затвор, който е убежище за онези, които не са готови за живота извън стените и само разсъждават стерилно иззад непристъпните си кули? И дали неговите рицарски доспехи не бяха само кичозен и претенциозен театрален реквизит… и нищо повече.

На вратата се почука и надникна хазяйката му – госпожа Ефремова. Беше много възрастна, но добре поддържаща се стара аристократка, със самодоволна физиономия и зле прикрита надменност. На лицето є през деня винаги имаше маска за опъване на кожата, рецептата за която непрекъснато се променяше. Понякога беше твърда като гипс, а понякога капеше и оставяше следи от зеленчуци и плодове след себе си, следвана от облак мушици-винарки… Госпожа Ефремова би го поправила, че не са винарки, а дрозофили меланогастер. Понякога цялата є глава бе омазана с подобна неясна субстанция с цел да не є пада косата. В интерес на истината Филип смяташе, че госпожа Ефремова имаше най-силната коса на света, след като все още я имаше изобщо при наличието на всичко онова, с което я мажеше.

– Филипе, вечерта ще ходим с госпожа Стоянович на опера. Моля те, разходи Мики и не позволявай на съседското куче Барни да я доближава. Не можем да позволим на нашата Мики да има нещо общо с един помияр, макар и приятно изглеждащ и пухкав.

– Да, госпожо, ще разходя Мики.

– И не забравяй да затваряш вратата на къщата, за да не може Мики да отиде при Барни. Тя милата е още млада и не разбира, че Барни не е достатъчно добър за нея. И аз навремето се влюбих в шофьора на баща ми, заради веселяшкия му дух, но това са увлеченията на младостта и нищо не може да компенсира хубавото потекло.

– Разбира се, госпожо, никога не бих позволил това да се случи.

Мики беше добре гледана кокер шпаньолка – сресана, фризирана, ухаеща на парфюм и с кокетна пандела на врата. Имаше паспорт и солидно родословно дърво. Тя явно нехаеше за панделката, парфюма и потеклото си и при всяка възможност напираше към съседния двор, към своя любим и пухкав, макар и нечистокръвен Барни. Всичките наследници на госпожа Ефремова отдавна се бяха отказали да търпят острия нрав на своята сродница, понеже на нея не є пукаше изобщо за наследническите им трепети и опитите им да є се харесат в тази връзка. Госпожа Ефремова живееше всеки ден само за себе си, в компанията на няколко други такива като нея, без да се интересува от останалия свят. На любовта є се радваше само и единствено Мики, която би била пратена и на уроци по пиано дори, стига някой да даваше такива за куче.

Филип приемаше със стоическо спокойствие прищевките на хазяйката си, тъй като едвам събираше пари за наема и често закъсняваше с по няколко дена. Госпожа Ефремова беше богата и нямаше нужда от допълнителни доходи, но наематели държеше, в и без това огромната си триетажна къща, повече за собствено самочувствие и усещане за лично превъзходство. Филип разчиташе на това и знаеше как покорният му вид е напълно достатъчен, за да спечели няколко дена отсрочка от иначе строгата си хазяйка. Беше приел смирено това, че го нарича не „Филип“, а „Филипе“ с ударение, падащо върху „е“ – госпожа Ефремова го наричаше така, за да подхранва по този начин усещането си за собствената си специалност, която е много над прозаичността на света навън и на българската лексика. Филип се чувстваше зле от ролята, която трябваше да играе, но в такива моменти се замисляше за много от най-известните философи или литературни умове, които макар и да са били заети с идеи, останали паметни и до наше време, често са общували с простолюдието, а понякога са търпели какви ли не унижения, но от това вътрешният им покой не е страдал.

Имаше моменти обаче, в които Филип усещаше силно желание да разкъса въжетата, в които сам се беше стегнал, за да изживее нещо истинско и различно, но никога не можеше да го направи, тъй като усещаше, че давайки воля на спонтанността си, лесно можеше да загуби усещането си за лично превъзходство и неприкосновеност. Не можеше да намери баланса в това да изживее нещо според емоциите си, без преди това да е захвърлил надалеч рицарските си доспехи. Но без тях се чувстваше като гол охлюв. А нито рицарят можеше да е охлюв, нито охлювът можеше да е с метални доспехи – резултатът вероятно щеше да е едно недоразумение. Все пак трябваше да опита. Понеже не искаше един ден да осъзнае, че е бил само зрител, а е вече прекалено късно да се качи на сцената.

Филип имаше съсед, който сменяше жените, които водеше в дома си, с честотата, с която госпожа Ефремова променяше маските, с които се цапотеше. От съседната къща често долитаха звуците на китара, смях на пийнали и весели млади хора, а понякога и страстни стенания, които дълго отекваха в крепостните стени на Филип и му пречеха да заспи дълго след като бяха затихнали. А дори и след като заспеше, продължаваше да ги чува насън. Съседът му беше приятен и усмихнат млад мъж, около тридесетгодишен, с небрежно веещ се перчем, панталоните му често бяха измачкани и със следи от разлято вино, а по яката на ризата му понякога можеше да се видят следи от червило. Филип често вътре в себе си беше подлагал своя съсед на унищожителна и дори презрителна критика. Но на моменти го застигаше и мисълта, че вероятно вът­ре в себе си му завижда. Подобна мисъл го смразяваше, тя идваше с тихи стъпки и заставаше точно зад него, дишайки злокобно във врата му, застрашавайки да разруши кулите му и той да се строполи от огромна височина долу при всички останали. Не, нямаше да умре, но щеше да стане като в анимационните филми – там героите по правило винаги оцеляват, от каквато и височина да паднат, стават, отупват се глупаво от прахта и продължават напред, макар и сплеснати като ваденки и предизвикващи присмеха на околните.

Нямаше време, трябваше да разбере истината за себе си – колкото по-рано, толкова по-добре. Тя все му убягваше, а може би дрънкащите железа по него му пречеха да е достатъчно гъвкав и да я догони.

Купи две бутилки вино и при една по-шумна вечер се престраши да отиде при съседа си. Уж, че не може да спи, но че всъщност няма нищо против да сподели тези бутилки вино, които отдавна му седят в килера.

На другата сутрин, в случай че госпожа Ефремова си беше у дома, щеше да види как Филип излиза от стаята си с кокетна млада жена, смееща се силно и предизвикателно, ярко червисана и облечена в къса пола. До нея щастлив и озарен вървеше Филип, косата му бе чорлава, беше с недоспал вид, но лицето му сияеше. Беше я прегърнал през кръста и є шепнеше нещо в ухото. По измачканите си панталони имаше следи от разлято вино, а по яката на ризата – следи от червило.

След като изпрати момичето, Филип тръгна да се качва обрат­но по стълбите, но се спря позамислен, усмихна се и се върна обратно. Отвори леко външната врата, след което отиде и бутна вратата на хазяйката си. Кокер шпаньолката Мики само това и чакаше – втурна се през вратата, тичайки към съседския нечистокръвен, но така желан и пухкав Барни.

 

Георги Богданов е учител по дисциплини от философския цикъл в 157 ГИЧЕ „Сесар Вайехо“, гр. София.

 

 

Румен Димитров

Квантова теория на щастието

 

В тази налудничава теория се позовавам на някои от старите ми приятели, които са толкова далеч от мен, че ми причиняват огромно неудобство, когато ги споменавам. Наричам ги приятели поради една-единствена причина, като оправдание. Вече забравих къде точно прочетох, че е възможно, когато затвориш кориците на книга, на мига да изпаднеш в особено състояние на непреодолимо желание да вдигнеш телефона и да говориш с автора като със стар приятел. Е, това не е правило, но има такива книги. Следващите редове са разговор, който по известни причини никога няма да се състои, но както известих, желанието ми е непреодолимо.

Смята се, определено не от всички хора, че животът е плод на самоорганизиращата се материя и на невероятната комбинация от различни природни взаимодействия – всяко със своя теория в мащаба на ежедневието, – но които трудно и за сега безуспешно – се свързват в обща теория в невидимия квантов свят, който, макар и призрачно нереален, е светът на движението на хората по пътя на техните истории.

Добър начин да си представим квантовото поле на живота като специално място в пространството и времето според мен и няма да сбъркаме, е да застанем пред картина на Ван Гог. Предпочитам без никакво съмнение неговата Звездна нощ, която мога да съзерцавам с часове. Върху платното Винсент оставя с четката отделни прости следи, но събрани по гениален начин в нещо повече от обикновена картина.

Квантовото житейско поле се проявява чрез свои елементарни частици със способност да пренасят взаимодействието между хората – други елементарни частици, които са обекти и субекти на въздействие. Не са ли хората наистина елементарни частици? Тяхното средно време на живот е пренебрежимо малко спрямо възрастта на Вселената. Всеки от нас излъчва въздействие, което като силова частица се сблъсква с друга материална частица – човек и се поглъща от нея. Излъчването, както и поглъщането на въздействие, променя възможните траектории на нашия живот. Проблемът е, че пълната квантова картина на живота изисква в нея да се включат всички възможни истории.

Получената картина наистина би била прекалено объркана и оплетена. Затова ще поискам помощ от Ричард Файнман*, автор на първата квантова версия на голяма група природни явления, който можем да наричаме просто Дик. Типично за него, той не би обърнал внимание на такава дреболия. Освен това обноските в един стриптийз бар, където е свирил на бонго, не са кой знае колко изискани. Просто би се усмихнал, ако беше жив.

Дик предлага много елегантен графичен метод, чрез който възможните човешки истории се представят като диаграми. Сумирането на всички възможни диаграми ни помагат да видим невидимото и да определим вероятността нещо да се случи, да речем между двама души – да се обичат или да се наранят. Диаграмите са доста популярни не само поради факта, че са служили за украса на прочутия ван, който Дик е карал приживе, а сега е реликва в складовете на Калтек в Калифорния. На диаграмите хората са изобразени с плътни линии, а силите на взаимодействие между тях с вълнобразни, като приливи и отливи, които лично за мен носят повече вълнение.

Все пак, при какви начални условия, по какъв начин и кога е възможно да се случи човешкото щастие? Ако мислите, че знам отговора на този въпрос, веднага ще кажа, че ме натоварвате с прекарено оптимистични очаквания. Аз не знам отговора, но правя опит да разбера чудото човешко щастие.

Известни са рамките, в които съществува или не човешкото щастие. Такава една рамка съдържа задължителни неща като здраве, семейство, дом, добра работа и човека в нея лесно определяме като щастливец. Нека сега погледнем на картината с посочената рамка по друг начин. Всеки елемент от нея може да се промени внезапно и радикално, а много често всички елементи заедно търпят забележителни промени – здравето се влошава, случват се събития като развод или уволнение. Рамката е същата, но картината има друго съдържание. Изводът се налага сам по себе си – щастието е изменчиво, то съществува само като моментно състояние на човека и в ограничени периоди от време.

В другата крайност рамката огражда картина, в която не откриваме почти нищо. Човекът в нея не притежава дом, няма семейство, има разбито здраве и получава несигурни доходи. Винсент, за когото вече споменах, е добър и напълно подходящ пример. Нима е възможно такъв човек да изпитва щастие? Да, възможно е, ако се доверим на извода за съществуването на ограничени по брой и във времето щастливи моменти. Обикновено хората в такава рамка са изключително упорити, бих ги нарекъл гении на търпението и упорития труд, чиито плодове оценяваме по достойнство с прекалено голямо закъснение. Те са щастливи в работата си, но рамката на живота им с нейните правила ги определя като пълни нещастници, като пълен човешки провал.

Между крайностите на посочените рамки се намират хората, които са водени постоянно от измамното желание за успех във всевъзможен вид и от ненаситното желание за пари, вещи и удоволствия, скрити зад привидното благоприличие наречено щастлив живот. За да постигнат това, те са способни на всичко. При тях доброто и злото са артерии и вени, усукани до неразличимост в кръвоносна система, която работи безотказно и поддържа живота им. Такива хора не говорят за щастие, те са доволни от живота хора.

Оказва се, че зад реалното или въображаемото щастие, между раждането и смъртта, животът ни има неизброимо количество възможни истории, които протичат едновременно, но се случват наистина само най-вероятните.

В единствената история, наречена собствен живот, изпитваме щастието като съпреживяване с хората около нас, когато се носим като празни лодки между непрестанните щастливи приливи и нещастните отливи. Щастието в нашия голям свят рано или късно намираме в неговите навити до безкрайност или скрити вътрешни измерения. Там, където законите на големия свят са валидни само в ограничената област на припокриване, на границата с невидимата квантова реалност. Способността ни да надникнем макар и за миг в нея, ни прави щастливи. Бих казал, това е възможността да видим удивлението в очите на дете, погълнали звездната светлина на тъмното и безкрайно нощно небе.

 

 

 

 

*Ричард Файнман – американски физик, нобелов лауреат, известен още с умението си да свири на бонго – вид малък барабан.

 

Румен Димитров старши учител по физика и астрономия в 96 СОУ с изучаване на чужди езици „Л. Н. Толстой“, гр. София.

 

 

Лъчезар Селяшки

 

Книжни лястовици

 

Едно момче, съвсем самичко,

до бял прозорец, грейнал цял в отблясъци,

замерва хората със книжни лястовици

от спряла болнична количка.

 

Те носели са своя кръст

дълбоко някъде в душите,

дордето се превърнат в пръст

ведно със мъката си скрита.

 

Сами под звездния олтар.

Ни жито, ни сълза гореща.

Напролет само минзухар

запалва за душите свещи.

 

Лъчезар Селяшки е старши учител по български език и литература в СОУ „Св. св. Кирил

и Методий“, с. Сатовча, обл. Благоевградска.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s