Из „Търсачката“

бр. 15/2014

Горан Петрович

37061

Сн. Владислав Христов

Изречение

Американската филмова индустрия купува изречения. (Въпреки че и някои други тамошни подобни икономически клонове не правят изключение.) Разбира се, интересуват ги правата за екранизация на романи или разкази, но са готови да купят и едно-единствено изречение. Добро изречение. Кое изречение е достатъчно добро, а кое не отговаря на ценностните критерии, се решава от специални агенти, продавачът няма право да се жалва. Възнаграждението също не е предмет на договора, а произволната оценка на купувача, състоянието на пазара на изречения, отношенията между предлагането и търсенето в международен план… Цената, общо взето, не е висока. Обаче съобразителният автор може да предложи две, три или няколко десетки изречения… Така накрая, когато малката печалба се умножи с големия оборот, се получава за нашите стандарти съвсем прилична сума. Което ще рече, за оцеляване.
Особено ме интересува въпросът кои изречения спечелват вниманието на агентите, кои изречения си струват, но още повече ме интересува какво става по-нататък със „стоката”. Несъмнено тя бива някъде описана, заведена, вероятно класирана, например като любовно изречение или като изречение, изразяващо страдание. И все пак дали купувачът придобива доживотно правото на нейното използване. С други думи, дали продавачът губи доживотно правото да разполага с изречението, което е отстъпил. Какво ще стане, ако в живота му потрябва точно такова изречение, трябва ли да мълчи, докато се пръсне, или ще рискува да го изрече, поне шепнешком, поне само той да го чуе? Най-сетне може ли веднъж отчужденото изречение да се върне някога, може ли да го притежаваш отново? За много неща трябва да си помислиш, преди неволята да те принуди да продадеш едно-единствено изречение. Обикновено се започва така: преценяваме, че нямаме нужда от това изречение, пък и второто не ни е необходимо, от третото, предългото, и без това имаме в излишък… Обикновено се почва така, а после няма какво да се каже, а само се съгласяваме или отричаме с поклащане на главата. Така се започва, а после използваме само главата.
И какво правят агентите на филмовата индустрия с вече купените изречения? Дали се претопяват като метални отпадъци в стоманолеярните, защото откриването на рудата е процес, пълен с неизвестност, а всички други по-нататъшни дейности, свързани с нея, са още по-опасни и несравнимо по-скъпи. Дали те се претопяват като „злато втора употреба”, като старо злато, което от поколения е принадлежало на едно семейство и е продадено „на грам”, при което не се пресмятат нито трудът, нито спомените, за да бъде всичко отново префасонирано по последна мода? Или пък изреченията остават такива каквито са, само че в друго обкръжение, с други изречения, които са преценени като добри? Какво изпитва бившият собственик, когато познае свое изречение във филм, в който нищо друго не е негово? Във филм, възникнал чрез трансплантация на стотици изречения, купени за жълти стотинки от клетници от цял свят? Дали е тъжен, може би отвратен до дън душа, дали нещо го обижда, или гледайки филма с онова негово едно-единствено изречение, просто бавно умира сред другите, както твърдят, че и отстранена след ампутация част от тялото може още дълго да боли и тръпне?
Неотдавна разбрах, че американската филмова индустрия купува добри изречения. Въпреки че и други сродни икономически браншове не правят изключение. Могат. Имат тази възможност. Заслужава си. Това не се поставя под въпрос. Те могат да си го позволят. Въпросът е: можем ли ние да си позволим такова разсипничество. Когато не изпитваме недостиг само от две неща: от някакви си изречения и от бедност. Нали не бива да ни остане само второто?

14.10.2004

Тишина

Само повърхностен човек може да си мисли, че тишината винаги бива една и съща. Само такъв човек не е в състояние да усети разликата между един или друг вид тишина. Не, не могат да бъдат намерени дори две, които да са напълно еднакви… Но дори този, който криво-ляво се оправя с тишината и дори се гордее, че знае нещо за различните й видове, съвсем сигурно не е чул всяка нейна особеност и отново и отново бива изненадан – понякога си взема поука, понякога се засрамва…
Например, и парадоксално, една от най-трагичните тишини, като се изключи тишината, която остава след смъртта на обично същество, изпитах в Дома на музиката във Виена. Този своеобразен музей наистина пленява посетителите, като се започне от стаята, в която се чуват първите звуци на плода в майчината утроба и се премине към следващата зала, където, като специален контраст за ухото, се предлагат звуци, записани в космоса. Околоплодните води и вселената – двете крайности, между които сме разпънати… Толкова много е казано единствено с тези „експонати”, и то с минимални средства, просто, особено като се сравни с количеството и тежестта на всичко, намиращо се в претъпканите виенски музеи.
А после от зала в зала в Дома на музиката се нижат сензации – от това как звучи един обикновен ден в някакво китайско село или в Анадола, как звънят тибетските камбани и какъв е екотът на прочутите камбани на „Парижката Света Богородица“. Звуците, усилени или откъснати, никъде не са придружени с картина, а само с надпис. Свикнал преди всичко да гледа, да наблюдава, сега осланящ се само на слуха си, посетителят първоначално е смутен, а после открива плътно забуленото богатство на света, в който постепенно осъзнава и собствената си крачка, собствения си шумол…
Последният етаж на Дома на музиката е посветен на някои от най-видните композитори. И тук долавям тишината, не музиката, не звуците, за които досега ставаше дума. А една от най-трагичния вид тишина, чута някога от човешко ухо. Стаята на Лудвиг ван Бетховен. Всичко в нея може или не трябва да се забрави, но от паметта не могат да се изтрият слушалките във формата на мънички тръби, подобни на онези на старите телефонни апарати. За една от стените са закрепени десет такива в падащ низ. От първата се чува част от прочутата „Девета симфония”, четвърта част, „Ода на радостта”, от втората – същата част на най-известното произведение на Бетховен, от третата – съвсем същото и така нататък, но все по-тихо и по-тихо, така както все по-тихо е чувал и композиторът с всяка измината година, прецизно изписани на месингови плочки. Все по-тихо и по-тихо, докато не долепиш ухо до последната тръбичка, до онази, от която струи само тишина, страшната тишина, в която е потънал Бетховен, когато напълно е оглушал. Една от най-трагичните видове тишина, докато от паметта, някъде далеч, се отдалечава „Деветата”…
Всъщност нямах намерение да разказвам за трагичните тишини. А напротив. Смятах да пиша за приятната тишина, например за тази, настъпила когато някоя от нашите набедени певици млъкне за миг, за тишината, която ще ни ощастливи. Възнамерявах да пиша за полезната тишина, възцарила се когато някой суетен бъбривец спре за миг, несъмнено и подобна тишина би ни трогнала. Възнамерявах да пиша за тишината, която би ни накарала да се замислим в каква безумна какофония живеем. И слагайки точка, давам своя принос към началото на това мълчание.

5.08.2004

Сол

Тази дребничка стара жена живееше в съседната къща. Рядко излизаше от своя овехтял дом, като неизменно оставяше съобщение, пъхнато във вратата.
Хартийката винаги беше обърната така, че да може да се прочете напечатания с едри букви текст, съдържащ най-малко три дълги изречения. Старицата обясняваше най-подробно на евентуалния посетител къде е в момента, по каква причина отсъства и кога, с точност до минутата, ще се върне. Всичко до най-малките подробности, въпреки че никога никакъв съсед или приятел не идваше. Всъщност децата й живееха в чужбина и тя непрекъснато се надяваше да си дойдат.
Вероятно затова когато времето беше горе-долу подходящо, тя прекарваше по-голяма част от деня облакътена на кадифена възглавничка, сложена на перваза на прозореца откъм улицата, като постоянно надничаше вляво или вдясно, очаквайки всеки момент някой от най-близките й хора да се появи. Вечер палеше осветлението и бавно притваряше или напълно затваряше крилата на прозореца, като още няколко минути наблюдаваше кой минава по улицата. След това дребничкият й силует и целият й мъничък живот се превръщаха в застрашително огромна сянка, очертана на току-що смъкнатата щора от избеляло зелено платно. Никога не съм видял децата й да дойдат. А може би ми харесва да мисля така, може би просто не съм живял достатъчно дълго в съседство с нея.
Запомнил съм старата жена по това вечерно преобразяване от нещо твърде малко в нещо твърде голямо, но и по няколкото думи, които разменихме през април 1991 година. Случаят пожела да се срещнем, когато кой знае откъде носеше чувал с двайсет килограма сол. По-точно казано, докато с мъка влачеше по улицата твърде тежкия товар за нея. Помогнах й до вратата, воден и от съжаление, и от любопитство. Макар, признавам, изчервявайки се леко сега, по-скоро заради второто – изобщо не успявах да проумея защо й е нужно толкова сол, и то на една възраст, когато малкото останали житейски нужди се свеждат до глътки, трошички, стъпки…
И не можах да се сдържа – попитах я. Тя се спря. Изглеждаше уморена, не толкова омаломощена от прекаленото физическо усилие, колкото някак си вътрешно сломена. Е, синко – мисля, че така започна, – ако… по време на миналата война беше ходил пеш до Върнячка баня, за да се снабдиш с шепа сол, и ти сега щеше да постъпиш така. Пък ако е твърде много за мен – сигурен съм, че не го каза, но това сякаш се подразбираше, – поне ще има достатъчно за моите хора, когато най-после си дойдат, когато най-после се върнат.
Същата вечер пак наблюдавах как дребничкият й силует зад току-що смъкнатата, избеляла щора отново се преобразява в голяма сянка. Беше април 1991 година и войната скоро започна.

19.08.2004

Разлика

В науката за човешкото зрение, в науката за перцепцията изобщо има един много подробно описан пример на човек, който благодарение на успешна операция, благодарение на едно новаторско, революционно хирургическо начинание проглежда за първи път на петдесет и две годишна възраст.
Отбелязва се, че отначало пациентът не виждал ясно, не можел най-точно да прецени перспективата и отношенията в пространството. Може би и в това има някаква символика – струвало му се, че земята е по-близо, отколкото поначало, че много лесно може да прекрачи от прозореца навън, въпреки че от земята го делели повече от десет метра. С течение на времето лекарите установили редица подобрения, но и факта, че пациентът никога не се научил да чете като другите, а продължил да си служи с Брайловата азбука.
И все пак най-впечатляващото от всичко е това, че  макар да прогледнал, човекът изпаднал в дълбока депресия. Наистина бил очарован от цветовете, но същевременно бил твърде чувствителен към сивотата и към един куп несъвършени, понякога неважни подробности, към неща, които другите почти не забелязвали: дребните пукнатинки от вар, замрежили обикновено всяка стена. Бил твърде чувствителен и твърде дълго се взирал в детайли, на които ние отдавна не обръщаме внимание: например какъв е редът на колоните от мравки, как са разположени жилчиците на листата на жълъда или как се стичат капчиците вода вътре в чашата. Плашил се при всяко пресичане на улицата, макар по-рано, докато бил сляп, да го правел съвсем уверено. Най-сетне започнал да се връща към живота на тъмно: когато настъпвала нощта, не използвал електрическото осветление, прекарвал времето си вкъщи, седнал в мрачна стая. И сякаш всичко това не е достатъчно, описанието на случая завършва потресаващо с кратък коментар – човекът умира само три години, след като е прогледнал.
Какво толкова страшно е видял този човек?
Дали разликата между това как си е представял света десетилетия наред и онова, което е заварил, когато зрението най-накрая му е подарено, е била толкова оскърбителна, толкова страшна, че не е могъл да я понесе?
Дали заради тази болезнена разлика е бил потиснат?
Накратко казано, в какво се е състояла разликата между него и множеството други хора, на които радостта от това да виждат е присъща по рождение?
Несъмнено съществуват два възможни отговора. Еднакво тъжни. Всекидневно си представяме света, всекидневно го гледаме, но в забързаното всекидневие пренебрегваме несъответствията. А може би ние просто всекидневно наблюдаваме света, но онези обезпокоителни разлики ги няма и не може да ги има, защото няма с какво да го сравним, защото отдавна сме се отказали да си представяме света, защото отдавна сме престанали да си представяме по-добрия, по-съвършения свят.
Съдбата на човека, прогледнал на петдесет и две годишна възраст, е наистина потресаваща. Но ако този втори отговор е макар и донякъде известен, ако е вярно, че ние вече дори не си представяме по-добър свят, то можем да наречем нашата съдба, макар да виждаме по рождение, трагична.

20.01.2005

Пазар

Пазар в Мексико. Там го наричат „меркадо”. Място, където се продават ръчно изработени изделия. Там им казват „артесанияс”. Стотици и стотици сергии с приложна и декоративна керамика, тъкани, бродирани одежди, шамански „картини”, направени от вълнена прежда, залепена в слой восък върху дъска, фигурки от обсидиан, обредни пера, дървени, изпити езически маски и бузести ангелчета, сякаш току-що слезли от католическите олтари… Струва ти се, че тук са събрани всички съществуващи багри. Струва ти се, че няма форма, която да липсва тук.
Купувачите са предимно чужденци. Разхождат се сред изложените стоки. Внимателно се вглеждат, но повечето от тях не разбират разликите. В Мексико има десетки етнически групи. Всяка от тях се отличава със специални обичаи, със специални мотиви… Познавачът веднага може да ви каже откъде произхожда еди кой си предмет, какво представляват символите, колко вековни истории са втъкани само в един орнамент. За чужденците това са сувенири, своеобразни трофеи от екзотично пътешествие. За местните хора са цели легенди за възникването на света, истории за непрестанната митическа борба между доброто и злото, сбитата история на страната. Мексиканските ръкоделия се отличават от другите по това, че сякаш съдържат в себе си нещо повече от нуждата да се правят само с търговска цел.
Продавачите обичат да се пазарят. Купувачите – не по-малко. Водят се трескави преговори на опростен английски или испански, но изразът на лицето говори много повече. Цената всъщност се определя  според преценката: за колко някой е готов да продаде, съответно – за колко е настроен някой да купи. Все пак продавачът трябва да знае няколко английски, а купувачът – няколко основни думи на испански.
Впрочем една от жените, една от онези, които продават гердани от разноцветни перли, огърлици, гривни и обеци, не може да продума нито дума на английски. Жената – на средна възраст, с живописна носия, боса, стои до стоката си, чужденците се приближават, питат нещо, а тя поклаща отрицателно глава. Тогава купувачът посочва с пръст онова, което го интересува. Жената изрича цената, но сега чужденецът поклаща отрицателно глава. Изглежда, че няма начин да се споразумеят. И този непонятен и за двамата разговор продължава дълго, чак докато жената не обърне дланите си и не протегне ръцете си напред. Двете й длани са изписани с обикновен химически молив. Едно до друго, без никакъв ред, стоят числата: 5, 30, 42, 7, 80, 10, 65, 85, 120, 15, 50, 12, 25… Десетки числа. Ако се пресметнат и онези, изписани от вътрешната страна на ръката под лакътя, може да има и стотици. Жената открива цената на лявата си длан и я посочва с показалеца на дясната ръка. Купувачът се опитва да намали стойността и посочва с показалец място на дясната длан. Жената намира нещо между първата и втората сума. Целият процес се повтаря няколко пъти. Купувачът се колебае дали да откаже или не, но накрая се съгласява.
Търговията на пазара, където се предлагат ръкоделия – на „меркадо”, където се продават „артесанияс” – продължава. Мине не мине време и някой друг чужденец гледа своеобразно „татуираните” длани на босата жена, облечена в носия. Между числата са разположени линиите на дланите. Една от тях е така наречената линия на живота. Казват, че според нея може да се предвиди кому колко му е дадено да живее. Независимо от това за колко някой е готов да купува всичко и за колко друг е принуден да продава всичко.

2.03.2006

Преведе от сръбски
ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s