Борба с езика. За поезията на Паул Целан

Paul_Celan_razgovor-1

бр. 14/2014

Съкратен запис на разговор между Ришард Криницки, Йоанна Рошек и Богуслав Дептула по време на премиерата на „Псалм и други стихотворения” на Паул Целан в превод на Р. Криницки, изд. „а5“, Еврейски исторически институт, Варшава, 5.12.2013. На срещата са представени снимки, една част – на семейството на Целан и негови приятели; друга – направени от самия Криницки – на цветя, листа и дървета, ключови за разбирането на Целановото творчество. Поезията му не може да бъде разбрана извън биографията на поета, за когото голямо значение са имали не само местата, в които се е озовавал, личностите, с които се е срещал, но също и цветята, като например мака, от който идва заглавието на една от книгите му – „Мак и памет” („Mohn und Gedächtnis”). В началото на вечерта  звучи „Фуга на смъртта” („Todesfuge”) в интерпретация на самия Целан.

***
Б. Дептула: Мислейки как да въведа днешната среща, имах желание да я определя като „протокол за разбягванията”, защото съществуват много тълкувания на стиховете на Целан, много недоизказаност и неясноти около нея. Всъщност това е поезия оплождаща, но не и лесна. Поезия на голямата недоизреченост, където само някои неща са назовани. Освен това с нея е свързана друга драматична нишка (въпрос, който е неотделим от предишния) – и това е немският език, въпросът за езика, на който пише Целан и който за него е проблем. Това е език на палачите на неговите родители, на неговите събратя. За Целан е немислимо признанието на Чеслав Милош – че се е съхранил в езика, че езикът е неговата родина.

Р. Криницки: Това е основният проблем за поета, особено за един еврейски поет, който пише на немски език, език на прекрасни поети като Рилке, който е един от неговите учители, а същевременно трябва да се бори с този език, деградиран от фашизма и хитлеризма, от творците на Унищожението. С този проблем е свързан фундаменталният въпрос: как може да се пишат стихове след „Аушвиц“, след „Освиенцим“? Въпрос, който са си задавали много поети от неговото поколение, да споменем само Тадеуш Ружевич..

Б. Дептула: Както разбирам, този въпрос ще си остане в сферата на известна недоизказаност. Целан си е служил добре с много езици – с френския, писал е и вероятно е мислил на румънски – за което често забравяме, тоест може би не е бил принуден да приеме немския?

Р. Криницки: Трябвало е да приеме немския, защото това е езикът на родителите му, неговият майчин език, Muttersprache. Истинският поет не може, струва ми се, да пише на друг език, освен на този, в който се е родил. Макар че има и изключения като Бекет, без да знаем до каква степен.

Й. Рошек:  Проблемът с езика, който е едновременно майчин език, език на убийците и език на поезията, е ключов при четенето на поезията на Целан. Струва ми се, че авторът на „Ничия роза” във всеки стих се опитва да извърши обдукция (медицински оглед на изранено тяло) на езика, установява какви белези са останали, какви охлузвания е получил. Запитан защо продължава да пише на езика на палачите, Паул Целан казва, че само на езика на своята майка може да изрази своята истина, че поетът лъже на чужд език. Немскоезичието в неговия живот обслужва два различни порядъка: единият  –  поетическия, високия, вторият – противопоказен за него, носещ опустошение. В записка Целан отбелязва: „Немският: езикът, който не забравям. Езикът, който ме е забравил”. Езикът на нацистите му отравя много думи и образи и с това се превръща в наказание (както в „Малина” на Ингеборг Бахман). Целан не се щади да оплита стиховете си с нишки от сакралната традиция, отдавайки почит в тях към юдейските празници, облича поезията в ритуал. Но също толкова често привидно религиозни текстове припламват недвусмислено с богохулен обрат.

Б. Дептула: Господин Ришард, кога се появи вашият интерес към Паул Целан?

Р. Криницки: О, много отдавна, във времето на моята поетична младост. Говоря за това в послеслова към „Псалм и други стихотворения”. По онова време не беше никак просто човек да достигне до оригиналните текстове на Целан. Не бях германист, затова нямах достъп до специализираните библиотеки. Едва когато за пръв път заминах на Запад, в Австрия, през 1977 г., вече можех да чета Целан и за Целан.

Б. Дептула: Било е по времето на вашата стихосбирка  „Животът ни расте”.

Р. Криницки: Беше по времето между „Колективен организъм”, където впрочем включих първия си превод на стихотворение на Целан, и „Животът ни расте”, която излезе в Париж, в Литературния институт.

Б. Дептула: Преди обаче да се запознаете сериозно и дълбоко с поезията на Целан, вече сте писали напълно в нейния дух кратки, кондензирани творби. Струва ми се, че изборът на Целан е бил абсолютно неслучаен, произтича от голямо поетично-духовно родство и сходен начин на мислене за поезията.

Р. Криницки: Това родство – ако можем да го наречем така – идва преди всичко оттам, че аз по някакъв начин произхождам от тази школа в поезията, която в Полша се нарича лингвистична поезия. Ако Целан беше полски поет, щяхме да имаме основание да говорим, че той е лингвистичен поет.

Б. Дептула: Започнахме нашата вечер с гласа на Паул Целан, който чете „Фуга на смъртта”. Това стихотворение – поне в началната фаза от живота му – е било емблематично за поета. Парадоксално е, че в томчето „Псалм и други стихотворения” Ришард Криницки включва това стихотворение в превод на Станислав Йежи Лец, признавайки този превод за най-съвършен…

Р. Криницки: Не крия, че исках да отдам почит към превода на Станислав Йежи Лец, който смятам наистина за най-добрия от петнайсетината или вече двайсетината превода на това стихотворение на полски. Сметнах, че точно в този случай нищо не налага да се опитвам да преведа наново това стихотворение, след като разполагаме с превода на Лец, публикуван в австрийския брой на „Твурчошч” от август 1965 г. Интересното е, че само в този превод е налице единствената рима, появяваща се в това стихотворение. Сигурно сте я доловили – „blau” и „genau”. Само Лец е успял да предаде това на полски.

Б. Дептула: Поезията на Целан непрекъснато печели – да не кажа последователи и продължители, но във всеки случай хора, които се вдъхновяват от нея, творци с най-различни поетики.

Й. Рошек: Поезията на Целан изгражда много широко асоциативно поле. Най-близък и вътрешно свързан с автора на „Фуга на смъртта” е Ришард Криницки, който сам нарича поета „ближен” (в стихотворението „Кьолн, далече”, 2004 г). Но Целан е много важен поет и за Тадеуш Ружевич, който го цитира в „Барелеф”. Разбира се, поетите, които влизат в диалог с Целан, са много повече – Дариуш Падо, Карол Малишевски, Томаш Ставишински, Анна Пивковска, Артур Шлосарек. Те поглъщат стиховете му, възпроизвеждат биографичната му линия или стилизират текстове по образеца Stolperstein, т.е. мемориалните плочи в памет на лице от еврейски произход, или мацеба, надгробния камък – важен мотив в творчеството на Ришард Криницки, за когото да бъдеш постсвидетел на катастрофата и да бдиш е проблем едновременно духовен и етичен.

Б. Дептула: В началото вдъхновение за поезията на Целан е Рилке. По-късно обаче настъпва все по-голямото й кондензиране, тя става все по-синтетична. Това е парадокс – колкото по-малко си казал, толкова повече е казаното. Полето на асоциации в поезията на Целан се разширява паралелно с намаляващия брой думи.

Р. Криницки: Поезията на Целан е изтъкана от максимален стремеж към прецизност. На всяко равнище на езика.

Р. Криницки – един от най-значимите полски поети, превеждал от немски Брехт, Готфрид Бен, Паул Целан, Райнер Кунце; заедно със съпругата си Кристина Криницка води краковското издателство „а5“.

Й. Рошак – Институт по славистика в ПАН, автор на книгата „Място и име. Немскоезични еврейски поети”.

Б. Дептула – критик и историк на изкуството, автор на сборник есета „Литература от кухнята” – за кулинарните връзки в литературата.

 

Зелената страна на Целан

Алиция Розе

Paul_Celan_razgovor-2Паул Целан идва от свят, който е изчезнал. Немският е езикът на неговата майка, единственото нещо, за което той може да се залови, неговата идентичност. Чрез словото той достига до Другия, Различния, до „ти”, често обръщение в стиховете му, представляващи нематериален носител, отвеждащ към среща.
Целан не приема творчеството му да бъде наричано херметично, непроницаемо. Смятал е, че пише ясно и че всяка дума се отнася до съвсем конкретна и осезаема реалност. И точно тук се натъкваме на трудност. Трябва най-напред да разпознаем тази действителност. Когато Ришард Криницки говори за прочутото стихотворение „Zürich. Zum Storchen”, няма как да не спомене за Нели Закс, поетесата от еврейски произход, с която Целан е бил в близко приятелство, водели са кореспонденция, докато най-сетне се срещат в споменатото в заглавието „Под щъркела” в Цюрих. Нещо повече, Криницки поднесе истинска мултимедийна илюстрация, така че можахме да видим на голям екран снимки на тази странноприемница на брега на река Лимат и на катедралата, „изправена на отсрещната страна, вървяща / в оскъдна позлата, по водата”.
Без познаване на биографията на автора на прочутата „Фуга на смъртта” няма да разберем в какво се състои яснотата в Целановото творчество. Тук всичко има значение. На нашия книжен пазар излязоха в последно време книги, които ни приближават фигурата на поета от Черновци – неговата биография, по същество анализ на творчеството на Целан, с автор Джон Фелстинер, както и кореспонденцията на Целан с Ингеборг Бахман. Но Целан си остава за нас „недопрочетен”, загадъчен.
Писал е на немски език, езика на своите палачи, макар че с лекота е ползвал и румънски, френски, английски, руски, иврит. В стиховете си докосва границите на езика. В крайна сметка обаче, въпреки прословутото dictum на Адорно, се доверява на словото. Често чуваме, че стиховете на Целан са непреводими. Той самият е превеждал много – Аполинер, Чоран, Дикинсън, Шекспир, Унгарети, Хлебников, Манделщам.
Целан е искал да намери опора в словото, което да предаде по-нататък, за да бъде разбран. Оттук и непрестанното му любопитство и събирачество на най-различни речници, енциклопедии, ботанически и минералогични книги. Поезията му е препълнена с различни видове цветя и дървета. Тополите, трепетликите, елите трябва да са го заобикаляли в родната му Буковина. Има много цветя с червени листчета – рози, ружи, макове. Разбира се, тук откриваме цялата културна история – бадемът, появяващ се многократно в творчеството на Целан, е всъщност еврейска горчива ядка. Но има и много позовавания на собствения опит – затова и Криницки говори за Целановата документална прецизност в стиховете. Познаваме Целан откъм тъмната страна, страната на смъртта, на Унищожението. Имам обаче чувството, че поетът на всяка цена е искал да вярва, че зад тъмната страна е скрита светла, зелена. Този цвят се появява често в стиховете му. Зелен е сладкият грах в стихотворението „Вечност”:
„ВЕЧНОСТТА има своите граници:
в нейните мощни
измервателни пипала, леко,
внимателно,
кръжи просветващо през
ноктите грахче
захар в кръвта.”
Сладкият грах е вид зелено увивно растение, чиито листа представляват захапващи мустачета, благодарение на които може да пропълзи върху друго растение. Семената на някои видове съдържат отровен алкалоид. Тази двуполюсност у Целан е много честа. Някои растения са лековити, като например подъбичето от известното стихотворение „Todtnauberg”, други тровят. Сладкият грах е ядивен – малките зрънца са сладки и твърди като бучка захар. Бучката би трябвало да се разтвори в кръвта, но не се разтваря. А растението се увива, пуска филизи, оплита, завладява.
Вечността в стихотворението на Целан има своите граници и специални електрокардиографични пипала, напомнящи граховите. Като че ли вечността би могла да бъде измерена. Или поне да си представим такава възможност. Сякаш сме на ръба на вечността или вътре в тялото й, кръжейки като малкото грахово зрънце, което не се разтваря. А може би това е само едно благопожелание? Сякаш в човека, или в света, тези противоречия би трябвало да се съединят, но не ни е дадено да го измерим, макар че така ни се иска да опитомим вечността. Да я посадим в саксийка на прозореца. Защото вечността ни надраства, ужасява ни. Може би е растение, а ние кръжим в нейната кръв?
Нели Закс има свой „отговор”: „Накъде, о, накъде,/ всемир на скръбта,/ със светове от изгубени сънища / и разтерзано кръвообращение в тялото, / когато душата, свита в кълбо, / очаква новото си рождение / изпод ледената посмъртна маска”.
Колко много съвпадения и връзки откриваме тук. Кълбо и грахово зрънце. Ледена маска и просветващ нокът. Кръвообращение. И най-сетне: „водни глъбини (…), които / само сърцето / може да измери…”.
Паул Целан се е срещал с Нели Закс многократно в словото, немското слово, чрез поезията. Срещали са се на „меридиан”, съединяващ двата полюса в едно.

Алиция Розе – поетеса, есеистка, преводачка; публикувала е в „Зешити Литерацке” и „Газета виборча”.

Преведе от полски Вера Деянова

Със съкращения от:
http://kulturaliberalna.pl/2014/03/04/uporac-sie-jezykiem-poezji-paula-celana-zapis-rozmowy/

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s