Итало Калвино – на показ

Кармине ди Биазе

бр. 12/2014

 

Microsoft Word - LORA L-9.doc

Снимка: Джовани Джованети/ Effigie/Writer Pictures

За Итало Калвино устната реч е твърде неточна. Когато се налага да говори, накъсва говоренето си с паузи, а когато дава съгласието си за интервюта – нещо, което прави повече от 200 пъти – предпочита да отговаря писмено и внимателно да обмисля пространните си отговори. Sono Nato in Americа („Роден съм в Америка”; Калвино е роден в Куба) е названието на сборник, съдържащ 101 избрани интервюта, в които акцентът е поставен върху темата за писането. Работата по редакцията на текстовете в книгата е изпълнена безукорно от Лука Баранели. В предговора към сборника Марио Баренджи твърди, че най-добрите интервюта могат да бъдат разгледани като стойностни критически есета. Шест от тях всъщност са глави от книгата Eremita a Parigi („Отшелник в Париж”), преведена на английски от Мартин Маклафлин през 2003 г. Маклафлин, който е превел Perche leggere i classici („Защо да четем класика”, 1999), „Космически комедии” (2009), L’entrata in guerra („Влизане във войната”, 2011), наскоро даде възможност на англоговорещите читатели да се запознаят и с том с писма на писателя, чийто предговор е на Майкъл Уд. Ударението в този том, както и в сборника с интервюта, казва Уд, е поставено върху работата на писателя, а не върху личния му живот. Калвино би одобрил това. Когато в едно от интервютата е помолен да опише майка си, той се взира в интервюиращия и го пита: „Какво общо има този въпрос с това, за което говорим?” Годината е 1985, последната година от живота му, а неохотата му да говори за личния си живот не изненадва никого. В писмо от 1985 г. той казва, че самонаблюдението е нещо „ужасно декадентско” – изкушение, което „винаги е мразел и с което се е борил”. Дългът на писателя по-скоро е в насочването на погледа навън, към света, в предлагането на възможна гледна точка към този свят, на някакъв начин да се пребивава в него. Това убеждение, което се засилва с годините, кулминира в есетата от сборника „Колекция от пясъци”, публикуван година преди смъртта му и прекрасно преведен от Маклафлин. Тези три нови сборника биха могли да задълбочат нашето разбиране за творчеството на писателя и да ни помогнат в разгадаването на енигматичния ум, който го е създал.
Онова, което се изяснява от интервютата и писмата, е, че безкористността на Калвино не е литературна преструвка. Участието на писателя в италианското съпротивително движение го формира като личност: „Всичко, което пиша и мисля, казва той в интервю през 1957 г., се корени в този опит”. Същата година, скоро след инвазията на СССР в Унгария и разкритията за военните престъпления на Сталин, Калвино напуска Италианската комунистическа партия, но никога не престава да вярва в смисъла на борбата за общото благо. Калвино е „отгледан” от италианската левица и нищо за него не е по-важно от „братството и солидарността между хората”. Именно това е импулсът, който го отвежда до издателската къща на Джулио Еинауди в Торино. Там Итало Калвино открива писатели, загрижени за благосъстоянието на общността и редактори, които се отдават на безкористна работа в името на литературата и развитието на новата демократична държава.
Попитан за ролята на романа в следвоенна Италия, писателят казва, че една от „най-важните потребности” на всяка демокрация е да „изследва себе си”; по пътя към тази цел художествената проза е „задължителна” стъпка. Проблемът се състои в това, че италианската литературна традиция е поетическа – популярният роман не процъфтява там, за разлика от Великобритания, Франция и Русия. В издателската къща на Джулио Еинауди, от нейното основаване през 1933 г., особено внимание се обръща на преводите, не само на книги от европейски страни, но и на романи от Америка, където писателите хроникират развитието на обществото. Първият му роман „Пътеката на паяковите гнезда” (1947), отразяващ преживяванията на писателя по време на Втората световна война, е силно повлиян от Хемингуей, с когото той се среща през 1948 г. В интервю, което Калвино дава тридесет години по-късно, писателят си спомня деня, който е прекарал заедно с американския писател в Стреса. „Тайната, му казал тогава Хемингуей, е да спреш да пишеш всяка вечер, когато все още има какво да кажеш. По този начин, когато се върнеш към писането сутрин, не се налага да губиш време, за да разпалиш въображението си”. Калвино никога не успява да приложи този съвет „на практика”, но изразява възхищението си от неговата проза и ревностно подражава на лекотата на стила му.
Също толкова трайно е и влиянието на преводачите от неговото обкръжение. Елио Виторини и Чезаре Павезе, първите ментори на Калвино, са двама от най-неуморните преводачи в издателството на Еинауди. Без техния пример той вероятно никога нямаше да успее да завърши своите „Италиански народни приказки” (1956) – огромен проект, който изисква сериозна преводаческа работа от диалектен на литературен италиански. Калвино работи заедно с другите преводачи на издателството, редактира текстовете им, окуражава ги, обсъжда с тях решенията им. Оплаквайки състоянието на издателската дейност в писмо от 1982 г., писателят си спомня тези първи години в издателството, „когато е съществувало убеждението, че трябва да се работи колективно”, че хората в издателската индустрия са „отговорни както към автора, така и към читателите”. Това чувство за отговорност и любовта му към работата в екип оказват влияние върху голяма част от неговото творчество. В „Баронът по дърветата” (1957) Косимо играе активна роля в този свят, макар и да прави това от клоните на дърветата. Косимо, заедно с някои от другите негови скромни персонажи – като Аджилулфо от „Несъществуващият рицар” (1959) или мълчаливият наблюдател в Palomar („Паломар”,1983) – са проекция на писателя или на човека, който работи. Онова, което има значение, не е собственото его, а работата, която човек върши за другите. Това е морален императив за Калвино. Той искрено вярва, както казва в интервю от 1979 г., че човек не получава с раждането си даром своето право на съществуване, а трябва да се бори за него всеки ден чрез „quell che si fa”, което означава „нещата, които създава”. А едно от „нещата par excellence”, казва той в писмо до един от читателите си, е „градът”. Читателят е коментирал есе на Калвино за неутронната бомба „Точният човек с точното нещо” (1977). В него писателят твърди, че съществува силна зависимост между човека и нещата, които той прави, и че тези неща го формират също толкова, колкото и той тях. „Точният град, казва той, изпълнен с точните неща, употребими по един точен начин”, би ни „направил точните хора”. Две години преди написването на това есе е попитан в интервю дали страда от „нечовешките, чудовищни форми” в съвременните градове. „Понякога, отговаря той, си мисля, че краят на света вече е дошъл”. Една от най-големите му тревоги – която намира най-ярко проявление в ранните му разкази La speculazione edilizia („Аферата с недвижими имоти”, 1957) и великолепния La nuvola di smog („Облакът смог”, 1958) – е градът, погубен от алчността. За него Торино, Париж и Рим са се правърнали в градове, в които се живее твърде трудно, и той рядко води социален живот, когато е там. Харесва градове, прекосявани от реки, с издигнати над настилката тротоари, градове, които отварят възможности за различни перспективи. Ако съществува идеален град, то това е Венеция – градът на Марко Поло. По тази причина Калвино избира великия венециански пътешественик за повествовател в „Невидимите градове” (1972) – издялани от чист кристал поеми в проза, описващи въображаеми градове, създадени от спомени и желания, и всички до един – вариации на Венеция. Хвърляйки поглед назад към тази книга, Калвино казва в интервю, че я е написал заради „любовта си към града” и като отговор на „страданието”, което му причиняват градовете, които познава.
За Калвино, чиито родители са агрономи, пасторалният природен пейзаж не е убежище. Природният свят, както той пише в писмо от 1958 г., е „огледало на историята”, отразяващо „същата жестока, чудовищна реалност, която откриваме във времената, в които живеем (капитализъм, империализъм, нацизъм, Студена война)”. В същото писмо Калвино споменава един от ранните си разкази -„Аржентинската мравка” (1952), в който млада двойка с току-що родено дете се мести да живее в сърцето на голяма равнина, където мъжът се надява да намери работа. Постепенно младата двойка открива, че новият им дом, както и цялата равнина, гъмжи от мравки, които повествователят често сравнява с песъчинки. Борбата с тях е борба за живот. „Няма друго средство, казва хазяйката им, работа, само работа”. И тук персонажите трябва да се преборят за правото си да съществуват. Гор Видал, който през 1974 г. в New York Review of Books представя Калвино на американските читатели, смята, че този разказ е шедьовър въпреки неясния му финал, че е „заплашителен и странен, като произведенията на Кафка”. Разтревоженото семейство за кратко намира спасение на морския бряг, където мъжът размишлява за „безбройните частици на мекия пясък там долу, на дъното на морето, където теченията изоставят белите черупки, излъскани от вълните”. Гор Видал пише: „Не зная какво означава това кодирано послание, не виждам и причина то да означава нещо”. За Видал създаденият от Калвино „контраст” е достатъчен.
Интервютата и писмата заедно с есетата в „Колекция от пясъци” хвърлят светлина върху този финален образ и върху поредица от други кореспондиращи един с друг образи, които свързват голяма част от произведенията на Калвино. Образът на черупките, „излъскани от вълните”, създава усещане за спокойствие, макар и краткотрайно, което настъпва, когато частица от световния хаос се заключи във фиксирана форма – мъртва мравка в сака, пясък, трансформиран в раковина чрез бавната работа на мекотелото. Две години преди публикуването на този разказ Калвино пише писмо на Наталия Гинзбург от Сан Ремо – мястото, където е отрасъл. Тъй като градът е „претъпкан с хора”, той стои „заключен вкъщи” или „излиза на разходка извън града”. Намира по-уютно убежище обаче в „старата колекция от раковини”, която открива в къщата. Започва да ги оцветява, „за да не загуби връзката си с нещата”, разбира, че да изрисуваш черупката на наутилус, е нещо особено трудно. Полага мъчителни усилия да преведе своите „любими четири стиха” от „Щастливият мъртвец” на Бодлер: „В земята тлъста — тор, за охлюви прехрана — / една дълбока яма ще си изровя сам / и своя грохнал скелет ще разположа там, / в забрава да заспи — акула в океана”[1] . В това писмо до Гинзбург можем да открием пораждането на образ, който ще присъства неотменно в неговото творчество до края на живота му.
През 1965 г. в писмо до автора на книга за „семантичната криза” в изкуството Калвино обяснява, че неговите истории се изграждат около някакъв образ и придобиват своята форма „според логика, която е присъща за този образ”. В същото това време той създава „Космически комедии”, в които неговият многолик персонаж – Qfwfg, се въплъщава в различни форми, последната от които е раковина. Qfwfg е мекотело, безформено същество, което има неясна представа за самото себе си и за света около себе си. Смътно усещащо близостта на женско мекотело, което бавно изгражда своята черупка, то усеща неясен подтик да откликне, като направи нещо – „исках”, казва то „исках да направя” – и започва да гради собствената си черупка. Изминават петстотин милиарда години и Qfwfg, все още търсещо своята любов, осъзнава, че изработената раковина е послужила на всеки друг, освен на самото него. Хора и други същества са усъвършенствали зрението си и могат да доловят красотата на неговата черупка, която копират по безброй начини: във восъчната пита и пирамидите, в телескопа и дизайна на зодиака, по време на войните и империите, описани от Херодот. Образът на неговата любов следователно днес е навсякъде, тъй като „в процеса на правенето на черупка изглежда съм създал и всичко останало”. Видал нарича този парадокс „крайно необходимо единство на многообразието на всички неща” – постоянно присъстваща тема в творчеството на Калвино. „Толкова съм щастлив, пише Калвино на Видал, когато някой успее да открие философски измерения в творбите, създадени от моя толкова „нефилософски” ум”.
Книгата „Ако пътник в зимна нощ” (1979), която се появява пет години по-късно, се състои от началата на десет различни романа, всеки от които представя отделен жанр – десет фрагмента, събрани в едно великолепно цяло, като в спираловидната черупка на наутилуса. В едно от последните си интервюта Калвино изразява надежда, че неговите произведения, колкото и разнообразни да са по своя характер, биха могли да създадат senso unitario[2]. За писателя особеното значение на естетическия интегритет се корени в неговото „страстно увлечение”, както отбелязва в едно от последните си интервюта, „по образа на една единна Вселена”, вселена, в която материята не може да бъде създадена, нито унищожена, а само да приема неограничен брой различни форми. Той вижда действието на този закон в произведенията на Овидий – неговия любим античен автор. „Метаморфози”, казва Калвино, в интервю от 1980 г., отговаряйки на въпросите на писателя Даниеле дел Джудиче, се занимава с въпроса за „трансформабилността на всяко нещо, което преминава в друго нещо, с темата за фактическата цялост на вселената”.
Последният роман на Калвино „Паломар” е автобиографичен текст. В интервю, което писателят дава скоро след излизането на романа, той без колебание заявява: „Всичко, което преживява Паломар, е част от моя опит”, един „scarnificato”[3] персонаж, лишен от своята плът, превърнал се в „оголени нерви и безпокойство”. Паломар е обзет от тихата безплътна страст да наблюдава, същата страст, която ни отвежда до „Колекция от пясъци”. В есетата от този сборник, провокирани от посещения на музеи и древни руини, от книги, които е трябвало да рецензира или пътувания в чужбина, Калвино отдава почит на света, чиято сложност не се поддава на мощта на изкуството да създава порядък. В експозицията на мостри от пясък, взети от целия свят, той вижда историята на „онова, което остава” след „дългата ерозия”, причинена от времето. В „остатъците, превърнали се в пясък, казва той, едновременно присъства основната субстанция на света и отрицанието на неговите изобилни и многостранни проявления”. Докато разглежда дългата почти 30 метра, украсена със спирала от барелефи Траянова колона – изобразяваща историята на битките, които води император Траян – Калвино е поразен от белезите на бавната разруха. След 19 века римските останки вече са достигнали своя период на упадък въпреки предположенията за безкрайния им живот – мраморът безвъзвратно се разпада, раковината, за която говореше Калвино, започва да се рони и се превръща в пясък.
Маклафлин в своя кратък предговор отбелязва, че пясъчните зрънца говорят за „фрагментарността на Аза, за смущението на автора, който се сблъсква с един все по-бързо променящ се свят”. По времето, когато пише тези късни есета, Калвино смята, че целият човешки опит не би могъл, дори не би трябвало да бъде отразен в езика. Споделя, че е усещал „принуда” да пише за древните надписи в Рим – града, покрит от „слой от писмени документи, които прекосяват фронтони, надгробни камъни, витрини на магазини”, разположени са навсякъде „по нечия воля” и „изложени на погледа на всички останали”. В Япония открива една освобождаваща духа традиция; във „вселената от дърво”, както я нарича, ходът на времето налага непрекъснато възстановяване на храмовете, стъпка по стъпка, парче по парче. Там, казва той, „онова, което е древно”, не е самата сграда, а нейната „идеална форма”, предавана от поколение на поколение чрез човешката памет, но никога изцяло или неизменно изобразявана в изкуството. За Итало Калвино изкуството е едно непрекъснато догонване на света, който съществува извън езика или всяка друга система от знаци.

Преведе от английски РУЖА МУСКУРОВА

Кармине ди Биазе преподава в държавния университет Джаксънвил в Алабама. Последаната й публикувана книга е преводът на The Diary of Elio Schmitz: Scenes from the world of Italo Svevo.

The Times Literary Supplement, 20 ноември 2013 г.

1.  Стиховете са цитирани от изданието „Цветя на злото”, изд. Нов Златорог, С., 1998 г., превод Кирил Кадийски. – Б. пр.

2. Усещане за единство. – Б. пр.

3.  Безплътен. – Б. пр.

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s