Чешката трагедия на 10 години (1968–1978)

Атанас Славов

бр. 10/2014
16-At-SlavovПрез август 1968 танковете на силите на Варшавския договор навлязоха в чешка територия. Така дойде краят на опита на чешкото общество да изгради „социализъм с човешко лице“, както го бе нарекъл генералния секретар на ЧСП Дубчек.
По онова време мислите ни бяха фокусирани в едно: да свикнем с факта, че бе парализирана насилствено единствената източноевропейска култура, която не само че бе постигнала безспорен международен престиж в киното, театъра, литературата, философията и пр., не само че бе забравила за китайската стена между Изтока и Запада, но която отгоре на това се бе превърнала в органична част от Световната култура. Едва ли беше вероятно това да се повтори скоро по нашите краища на света.
Днес – десет години по-късно – мислите ми вървят в друга посока: не към това какво бе разрушено, а към следите, които то остави в културния климат на планетата, след разпръскването на емиграцията на социалистическа Чехия по света.
Какво бе първото ми впечатление от източноевропейската емиграция, когато дойдох на Запад.
Ще започна с това, че когото дойдох в Щатите, имаше друга трагична годишнина – 20-годишнината от края на унгарските събития. В едно от големите списания (мисля, че беше Saturday Review) един от унгарските писатели емигранти споделяше тъгата си от това, че децата му са „американчета“, че кафенетата на Будапеща вечно ще му липсват и че без родната атмосфера (независимо от дружелюбността и любовта, която получава от американските си приятели) всеки писател е лишен от естествения духовен климат, който подхранва творческите му импулси. Направи ми силно впечатление не неговата тъга – тя е естествена – а огромната духовна сила, която се иска за това публично признание; нравствената неподкупност на този писател в изгнание. И колко абсурдно звучат в контекста на думите му обвиненията на официалната източна преса срещу своята интелектуална емиграция, че е сбирщина от родоотстъпници, хукнали по света за лесни пари и удобства.
Но – нека се върнем назад към нашата тема: Каква е съдбата на създателите на Чешката пролет? И как стои въпросът с това широко пропагандирано от източноевропейската върхушка родоотстъпничество.
Първото на което искам да се спра е това, че десетината години само на творческа свобода в Чехия – от размразяването до Чешката пролет – създаде дори в условията на социализма едно поколение на безпрецедентни таланти. Прогонени от родината си – те потвърдиха това по един най-категоричен начин.
Кинорежисьорът Форман след няколкогодишно съсредоточена работа създаде в Щатите своя шедьовър „Да прелетиш над кукувичето гнездо“ [„Полет над кукувиче гнездо“ – бел. ред.]. В него големият американски киноартист Джак Никълсън изпълни най-добрата си роля дотогава. Той създаде образа на единствения нормален в една лудница, който трябва да се примири с безумието и да му се подчини, или да загине. Филмът на Форман единодушно бе признат за най-доброто кинопроизведение в света за 1975 година и най-добрия американски филм през последните три години.
Пиесата на драматурга Хавел „Интервюто“, посветена на опита на един чешки интелектуалец да постъпи на работа в една бирена фабрика след 1968 година, бе играна с поразителен успех на европейските сцени – и особено в Англия.
В Париж работи прозаикът Кундера, който доби световна слава с романа си „Шегата“. Тази зима неговата статия за така наречения „край на романа“ бе публикувана от най-авторитетните литературни отдели на ред западни издания.
Какво е интересното в тази статия?
Това, което събуди интерес към статията, е не само теоретическият принос на Кундера към разбирането на съвременния роман, но и искреността, с която той дискутира трудностите, с които се сблъскват европейските писатели, заставени да емигрират на Запад. И тук прокарва една интересна разлика от руските писатели в емиграция. Кундера правилно сочи, че причините, които карат европейския писател (чех, унгарец и пр.) да влезе в конфликт с управляващия режим, е неговият стремеж да освободи творчеството си от грубата политизация и идеологизацията и да се посвети на една свободна артистична изява. За разлика от това, руският дисидент (дума, срещу която Кундера протестира) се бори за правото си на политическа атака срещу Кремъл, т.е. за замяната на политическото угодничество с политическото конфликтуване. Именно за това политическия антикремленизъм на руския дисидент, дори проявен на ниско артистично ниво, намира по-лесен прием на Запад, отколкото артистичния идеализъм на европейския несъветски писател емигрант, който и без това – лишен от културната си среда – е поставен в условията на забавена и утежнена артистична циркулация.
Тези мисли на Кундера споделят ли се от други писатели?
О, да! Разговаряхме на тази тема с бившия редактор на прословутите „Литературни листи“ от Пражката пролет преди 10 години – Лиъм (миналата година той публикува голяма книга за източноевропейското кино с четири глави за България и сега професор по западна драма във Филаделфия). И той естествено споделя тези възгледи. Но искам да добавя тук един негов мотив на същата тема. Той помълча в края на разговора и каза: „Така или иначе съдбата на чешката, унгарската, българската литератури ще се реши в Чехия, Унгария и България…“ С една дума днес писателят емигрант, дошъл от Европа под Кремъл (отново ще повторя за разлика от руския емигрант) знае, че съдбата на родната му литература ще се реши в родината, и въпреки блестящите си успехи на Запад, чувствува, че трагически е откъснат от корена си.
Що се отнася до писателите либерали, които са останали „вътре“, те също осъзнават този проблем. Нека тук припомним интервюто на Блага Димитрова пред „Нувел литерер“ от ноември 1977, в което тя каза, че „емиграцията не е разрешение“.
Даже ред водещи писатели на Запад разбират и открито пропагандират това ново положение в тактиката на източноевропейското свободомислие. Интервюто, което Артър Милър даде на Соня Бисли в дома си през миналия месец, е посветено точно на това: че за разлика от традиционния стремеж на така наречения самиздат (т.е. руските неофициални ръкописи, предназначени да бъдат публикувани на Запад), чешките писатели днес търсят подкрепа в борбата си да бъдат оставени да работят и да публикуват в родината си, докато властите правят всичко възможно да ги изгонят навън.
Преди десет години светът все още малко знаеше за свободолюбието на европейския интелектуалец под контрола на Кремъл и за репресиите, на които е подложен. Прокуждането на творците на Пражката пролет от родината им помогна светът да узнае истината за това свободолюбие. Така страданията на чешките творци станаха част от творческата съвест на света. Но това, разбира се, не прави болката им по загубената родна културна среда по-малка, и което е по-важно, не притъпява чувството им за необходимост да творят на чешки в самата Чехия. С една дума, проблемът на чешкия писател днес е не как да „излезе в света“ (той вече е отвоювал това), а как да остане в родината си.
И спомням си тук писмото на американския комунист Майкъл Голд до българските власти по повод арестуването на българския писател комунист Людмил Стоянов преди повече от 40 години: „Какъв позор е днес за човечеството, че съществуват културни нации, които като античния Хронос изяждат собствените си рожби.“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s