Откритие от една непозната страна

 Сандра Кегел

бр. 6/2014

GGtagata_gerСъчувствие към минотавъра: българинът Георги Господинов е написал пленителен роман. Неговата „Физика на тъгата“ разказва за загубата на детството, невинността и комунизма. Голямата война, както тук е наречена, върви към своя край. Българската есен през 1917 е сурова, и докато бащата е на фронта, майката и нейните деца се борят за всяко зрънце, което могат да изтръгнат от полята на Тракия. Скритите монети са свършили, хамбарът също е празен от дълго време. Децата, изтощени и гладни, са вкъщи, когато изведнъж дъщерята извиква: „Мамо, забравихме Георги!“. Следва дълго, ненарушавано мълчание. Тихи секунди, в които майката обмисля какво трябва да се направи. Историята, как тя не се връща на мига, за да спаси тригодишното дете от сигурна смърт, а стои безчувствено неподвижна, все още се разказва в семейството. Поантата обаче, в която тази майка, вече станала почти стогодишна, в последните години от живота си е обградена от грижите на именно онзи син, когото веднъж е забравила на полето, е един от онези електрически волтове, типични за текстовете на Георги Господинов. Привидно незначителното и неизбежният абсурд са теми, които винаги са занимавали българския автор. Новият му роман се казва „Физика на тъгата“, но в този случай понятието „роман“ е много широко. Защото книгата се състои от девет глави, които са подразделени в много кратки и по-дълги истории и сцени, в миниатюри, картини, списъци и документи. Още епиграфите ни дават насока – там е цитирана мисъл на Августин за „съкровищата на неизброимите представи“, които могат да се намерят в големите дворци на паметта. Там е и копнежът на Флобер да може да лети, да плува, да лае, да проникне във всеки атом, докато самият човек стане материя – това почти точно описва какво тревожи меланхоличния разказвач на Господинов. Дарбата му винаги да може да се вселява във всичко и във всички в никакъв случай не прави живота му по-лек. Защото той не се превръща просто в онова малко момче, което майка му веднъж е забравила. Разказвачът, върху когото чуждата тъга тегне като болест, съчувства както на охлюва, който пълзи пред него, така и на едно от чудовищата с най-лоша слава в старогръцката митология, минотавъра. Разказвачът никога не прощава на Ариадна, полусестрата на минотавъра, че изоставя брат си по този начин. „Да сложиш кълбото в ръката на онзи, който ще убие твоя нещастен, изоставен, превърнал се в звяр в тъмнината брат. Контето от Атина й завърта главата“, възмущава се разказвачът и рисува в своето детско издание на старогръцките митове рога на главата на Ариадна. Читателят иска да се движи по коридорите и анфиладите на спомените на Георги Господинов, за да не изпусне нищо. Понякога ориентацията при четенето се губи. На читателя се предоставя преживяване в лабиринт. Но кои истории са в действителност толкова линейни, колкото се представят в обикновеното раказване? При Господинов всеки път скачаме тук и там във времето и пространството. От 1917 година се пренасяме на панаир през 1925, съпреживяваме агонията на 80-те, когато комунизмът гнети българската младеж, за да се препънем назад в последните дни на Втората световна война, когато в едно унгарско село млада вдовица крие дезертьор. Това, че войната е свършила, но жената лъже войника, че тя продължава, за да го държи в мазето си, само по себе си вече ни кара да притаим дъх. Напълно абсурдно обаче става положението на войника, когато най-накрая се връща в българското си село и там трябва да се крие наново, защото вече е бил почетно опят като жертва – комунистическото правителство не може да му позволи да се върне един месец след края на войната без алиби и униформа. Кой говори тук, се пита човек от време на време. Кой е този разказвач, който от първо лице, но понякога от трето, ни разказва за чудновати случки от голямата история и от малкото ежедневие? Той се приближава, понякога много, до самия Господинов, който е роден през 1968 в българския град Ямбол и който след хуманитарното си образование в София дебютира през 1992 със стихосбирката си „Лапидариум“. Международно известен става със своя „Естествен роман“, излязъл на немски през 2007 и разказващ за криза на брака, която на 17-а страница започва отначало. Удивително е не само постмодерното експериментаторство, на което се възхищава дори списание „Ню Йоркър“, но и огромната лекота, с която Господинов разказва. При него от само себе си се сливат политическото минало на България, гръцката митология и душевните преживявания на един подрастващ. Господинов успява чрез най-малките детайли като ваксинирането на любим човек да разкаже историята на цяло едно поколение. Въодушевлението към на пръв поглед второстепенни неща се среща в целия текст. Романът задълбава покрай отворени капсули на времето в езикови и исторически смислови пластове. Така се появяват най-причудливи фабули, при които ежедневие и приключение стоят едно до друго. Читателят ще прочете за българския комунизъм не онова, което е написано във вестниците, а ще разбере за влиянието му върху българите, 80% от които до 1989 никога не са напускали страната. Чужбина за тях е била като пътуване в космоса, както се казва на едно място. При разказвача на Господинов отчаянието и грациозният хумор вървят ръка за ръка. Авторът, който е и драматург, е почерпил вдъхновение и от една изложба, която самият той е организирал преди няколко години. Тъй като България е единствената страна в Източна Европа, която си няма музей на социализма, Господинов е направил сайт, в който хората могат да споделят личните си истории отпреди 1989 г. От това е възникнала цяла книга и въпросната изложба в София. Детето, което разказвачът някога е бил, не само изпитва съчувствие към минотавъра в тъмната му пещера. Той, младежът от приземния етаж, чиито родители по цял ден работят, чувства минотавъра близък. Когато вече е пораснал и е станал писател, милостиво дава думата на обвинения. Защото никъде, нито при Омир, нито при Овидий или Вергилий не се чува гласът на минотавъра. Причината e ясна. Докато е лесно като детска игра да съчувстваш на Икар, да подкрепяш Тезей или, разбира се, Ариадна, децата безразсъдно не проявяват никакъв вид съчувствие към минотавъра. Възползва ли се чудовището от шанса си? Когато Господинов най-накрая му дава думата, минотавърът отвръща само с едно силно „Мууууу“.

Франкфуртер Алгемайне Цайтунг, 31.1.2014

Преведе от немски Димитър Ганев

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s