Нужно е разномислие

Разговор с професор Никола Георгиев

5968

Сн. Владислав Христов

Професор Георгиев, преди няколко месеца се състоя научна конференция, посветена на вас, Мирослав Янакиев и Радосвет Коларов. На нея се събраха няколко поколения литературоведи, много от тях млади колеги. Как си обяснявате тази привлекателност на хуманитарните науки? Витае представата, че те са загубили от своя престиж, но все още – за щастие – мнозина се стремят да ги превърнат в своя професия, като че ли е относително стабилен и интересът към филологическото образование…
– Не виждам нищо парадоксално. Мнозина са обхванати от страх, да не кажа паника, че хуманитаристиката упада и разбира се, на първо място, философията и литературата или литературознанието. Това са много стари настроения, те са хилядолетни. При обществени промени първото, което се разклаща или бива разклатено от скептицизъм, е хуманитаристиката –  „Мина й времето, дойдоха обстоятелства с нови интереси”.  Преходът от един към друг тип материализъм или материализация – от комунистическата към капиталистическата – също е съпроводен от такъв трус. Комунистическата  идеология държеше на хуманитаристиката така, както стопанинът държи юздите на магарето – да го има, но да слуша. Настъпиха обстоятелства, при които така нареченият прагматизъм се усили реално, а още повече в умонастроенията на хората. Тази криза – любима дума днес на хуманитаристиката – беше донякъде съчинена. Нищо особено в сравнение с миналото не виждам в отношението към хуманитаристиката, или някаква промяна към нейното обезценяване. Действително има отслабвания в ред точки, но това не е общо отслабване на хуманитаристиката. Имаме паникьосване, повече изкуствено надут страх, идващ от много посоки. Но струва ми се, че паниката е обхванала не решаващата част от обществото и още по-важно, не решаващата част от младежта.
Споменахте прагматизма. Съществува ли начин да се преобърне разпространената гледна точка, че хуманитарните науки, литературата, изкуството изобщо са затворени в себе си занимания, и да се обясни, че те не са самоцелни, а имат значение за обществото, ефект върху него?
– Не виждам никаква съществена промяна в мястото на хуманитаристиката през изтеклите няколко века. Действително при социални и обществени промени се поражда това чувство, но днешното българско умонастроение и паника са много по-слаби, отколкото  умонастроенията в капитализиращата се Англия в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век и това е много ясно изразено в английската култура. Там опасението, че сметката, ползата са водещи, е основателно, тъй като не другаде, а там се появява уж философското направление утилитаризъм – че истината е в ползата. Това, което става днес в България, е буря не в чаша вода, а в напръстник с вода спрямо кризите, ударите, опасенията, паниката за духа. Деветнайсети век например минава през много силна борба на духовността срещу материалността. Тези умонастроения в България отминават, въпросът е сега и оттук нататък какво ще бъде.

Имате ли предположения?
– Предположенията ми са малко тъжни в следното отношение: духовният живот и в частност литературният живот е непрекъсната борба… Стара, изтъркана истина. Литературният живот е живот на борбата. Няма ли борба в него, той е гробище. В Нова България литературните борби започват да се очертават доста ясно през втората половина на ХІХ век. Стихотворението „Не пей ми се” е част от люшканията между смисъл и безсмислие на литературния живот, самата литература проговаря за неверието в себе си, за неверието в смисъла на обществения й живот. Като няма кой да слуша, кому да пея? Такава борба посвоему изразява и „Защо не съм и аз поет”. Но същинските, големи борби започват в началото на ХХ век в България, те кипят в Европа, кипят в Русия. Там през 1912 г. и плесници раздават на обществения вкус,  през 1920 г. един футурист написва „Канибалски манифест”. В България ударите най-напред не са между школи, направления, „-изми”, а са доста битови – между стари и млади. Книгата на д-р Кръстев от 1907 г. е озаглавена така, през 1900 г. Иван Вазов заявява  „Аз вече се намладувах”. От началото на ХХ век българската литература кипи от борби вътре в себе си, т.е. кипи от живот. В този живот се намесват отношения, които понякога стигат не само до омраза, но и до закани за дуел. И тук започва твърде тъжната бърканица между литература и политика, стига се и до избиване на български писатели от властта – нещо, което започва през 20-те години и ми е тъжно да кажа докога трае. Недостатъчността на днешния български литературен живот е липса на литературни борби. Лесно се борим, хм… силно казано, срещу комунистическото минало и останките му. Това е като на умряло куче нож да вадим. Сблъсък между литературоведски направления, литературоведски концепции и идеи днес аз не виждам. Също и сблъсък между типове литературно творчество – реално го има, различия има, но те не се уговарят. Колкото и да е странно – а и никак не е странно, – при комунистическата диктатура литературни борби имаше. Една част от комунистическата идеология и апарат воюваше срещу т.нар. догматизъм. Имаше сблъсък между тъй наречените импресионисти и структуралистите. Имаше ги тези неща, дори тогава. Сега може би също ги има, но не стигат до човеците и това е тъжно замиране. Нужно е разнопътие в българската литература, разномислие за нея, за литературата изобщо. Излишна е паниката, че тя умира. Не е вярно. Нейното въздействие днес, нейният живот може би се различава от този от началото на ХХ век, или да кажем, от 20-те години, но го има. Това е един от недостатъците, тревожни недостатъци – мир и спокойствие в литературния живот. Появяват се много добри литературоведски съчинения, но безконфликтни. Днес не достигат конфликти в литературното  мислене и в литературното творчество в България.

В тази светлина как виждате процесите в българското литературознание през последните двадесетина години, постиженията и дефицитите му?
– Имаше едно неизбежно наваксване на загубеното, на това, което не е можело да се каже преди. Имаше и има доста рабско подражание, преклонение пред постиженията на чуждото литературознание, но има много добра осведоменост, критичност. И липса на сблъсък между концепции.

Чувствате ли собствените си литературоведски идеи продължени по някакъв начин? Очертават ли се линии на приемственост между поколенията в българското литературознание?
– О, слава богу, няма го. Новите поколения постигнаха поне този конфликт, скъсаха със старците.

Виждате ли някакви очертаващи се тенденции в съвременното литературознание? Какви са предизвикателствата пред него?
– Новост в българското литературознание, отразена много добре и в „Литературен вестник”, е търсенето на връзката между така наречените малки литератури. Всяко литературоведско понятие е неустойчиво и делението „големи – малки” литератури също е много спорно, но драма на литературоведа е, че той трябва донякъде да се примирява с понятията. Борейки се срещу тях, не може да не ги използва, или поне не може да не признае съществуването им. Сега има едно интересно начинание в българския литературоведски живот – връзки примерно между българската и грузинската литература, между така наречените малки литератури. Но могат да се правят и друг тип обвързвания. Възможно е например следното –  има една много шумна литературна фигура – Томазо Маринети. В литературния живот на ХХ в. една характерна черта е движението на литературни творци и на литературоведи – Томазо Маринети идва в България, когато започва Балканската война и около обсадата на Одрин написва стихотворение футуристично, та свръхфутуристично. През 1914 г. отива в Русия, в Москва и Петербург. Има скандали между него и руските футуристи,  обявен е и дуел, слава богу до изстрел не се стига. През 1931 г. Маринети идва в България и разиграва едни комични четения, представления. Основните теми в творчеството му са техниката, влакове, самолети, оръжия, оръдия. У кой български поет, в последните му стихове, има „изстрел”, „сънно тракат релсите във мрака”, полети, самолети, техника? И така, предлагам темата „Творчеството на Вапцаров –допирни точки с футуристичното, различия и противопоставяния”. Тъй като Маринети възпява оръдията, а в лириката на Вапцаров те са представени като част от човешката слабост, низост, унижение. Дори съдбата им – Маринети умира като възвеличаван от Мусолини, Вапцаров е разстрелян. Такъв тип съпоставително-контрастивни обвързвания са нужни на българското литературознание. Нужно е още по-силно търсене на връзки на българската литература с чуждестранната. По комунистическо време това беше доста подборно, Маринети и Вапцаров беше немислимо да се сравняват. А сега имаме свободата да търсим особеното обвързване, не само на величия, но и на по-обикновени автори, които могат да кажат нещо за литературата изобщо и за българската литература.

Сред многото теми, които са ви занимавали като учен, е и образът на училището и учителя в литературата. Наскоро, покрай един проект на Министерството на образованието за промени в училищните програми, отново се заговори за преподаването по литература. Според вас върху какви принципи трябва да почива то?
– Преподаването на литература е най-трудната задача в едно училище. То има две основни препятствия. Едното иде отвътре, от литературата. Тя далеч не винаги възпитава, далеч не винаги въздига. Литературата е мъчително, сложно раздвоена. Непрекъснато се преплитат противоречия, понякога в границите на едно изречение. И ученикът попада на израза „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…” Пада – и не умира. И ученикът трябва да се пребори с това противоречие. Тези противоречия са сложни, много сложни. Едно Вапцарово стихотворение казва за омразата, че тя прониква в сърцата като гангрена, а после изказът се самопоправя, самоотрича – „не, като проказа”. На купешки литературоведки език това се нарича епанортоза. Цялата литература е епанортозна, тя е вътрешно отричаща се, вътрешно сваляща се, вътрешно невярваща в себе си. Има ги колебанията в силата и безсилието на литературата. Неудобни произведения за една властваща идеология биват определени като трудноразбираеми и зачерквани. Този резил се случи и с прозата на Ботев. Тази проза е неудобна за ред идейни нагласи, включително и за днешната. Отбелязана бе годишнината на Парижката комуна в Европа. Не съм видял с очите си, но научих, че виден парижки вестник е поместил фейлетона на Ботев „Смешен плач”:  „Плачете за Париж, столицата на разврата, на цивилизацията”. За днешната полуидеология, тъй като в България няма ясно господстваща идеология, трудно й е да бъде що-годе ясна, пък и я е срам, за днешните обстоятелства тези произведения се неудобни, биват обявени за трудноразбираеми. Добре, аз питам, доколко е разбираема „Илиада” на Омир? За английските ученици и читатели Шекспир редовно се издава на двойни страници – на дясната е оригиналът, на лявата са обясненията. Не съм чул англичаните да се канят да изхвърлят изучаването на Шекспир от училищата си. И така, литература се преподава много трудно първо поради нейни вътрешни свойства, вътрешни противоречия – в нея може да се види въздигането на някакви нравствени принципи, може да се види и погромът им. Но тази литература – древна и съвременна, е свързана и с обществения живот. Това е външният натиск – литературните произведения малко или много са свързани със заобикалящия ги свят и ако тази връзка е потисната или обречена, една идеология може да каже – символизмът е нехуманен, несоциален, няма място в училищата. Българското училище е в положение, което очертава българската обществено-политическа власт в много срамно положение. Страхувам се, че доста колеги приемат външния натиск и дори се мъчат да се пригодят към него. Неудобни за днешната полуидеология са ред произведения на Ботев – и те се зачеркват. Криво ми е, че съпротивата срещу тоя натиск е слаба. Ще каже някой – е, така е с литературата, така е с философията… Така е с много други науки. В средата на ХІХ  в. в математиката избухва криза, големи разправии, един от водещите унгарски математици се самоубива. Уж строга, ясна наука… Или астрономическият въпрос как се движат телата. Доста хора са отишли на кладата за приказките си, че Земята се върти около Слънцето. На стария Галилей едва са му се разминали поученията с уредите за мъчения на Инквизицията. Една от загадките е защо Коперник издава книга за въртенето на небесните тела в последните месеци, в последните дни на живота си. Има ред предположения, но е факт, че го прави накрая. Литературата не прави изключение в своята зависимост от господстващите и бунтарските идеи. Не прави изключение, но действително е най-уязвимата точка и най-податливата на външно въздействие и това придава на някои учители и роля на мъченичество. В историята на българското образование има и следното чудо – български училища възникват преди векове, тогава идва и т.нар. турско робство, пардон, турско присъствие. (Една от най-срамните точки в историята на новата българска интелигенция е, че част от нея се отказа от определението турско робство, турско иго; големият роман за тогавашното общество още в заглавието си казва – „иго е”!) Турците малко се интересуват какво се преподава в българските училища, но изпъдени учители има, и то повече под българско влияние. Гонения върху учители, забрана да учителстват до края на живота им е имало и в така наречената свободна България. Училището би могло да бъде средство и за съпротива. Училището би могло да каже: Господа другари, между 40-а и 44-та година в България се създават забележителни произведения. Ударът върху Вапцаров, слава богу, не успя. Но имаме много сполучливи партизански стихотворения. Ако българската литература е и изразител на българската история, едно-две от тези стихотворения трябва да влязат в програмата. Но те няма да влязат. И аз призовавам колегите си към по-голяма съпротива срещу господстващата идеология днес.

Каква проблематика стои днес пред вас като литературовед, какви теми ви интригуват?
– Напоследък – движението между литература, нелитература и антилитература. Движението и лутането. На младини бях по-склонен да се затворя в литературното произведение, сега – без да излизам от него, да оглеждам заобикалящия го словесен свят. Взаимните прониквания, взаимните преходи.

Преди около пет години дадохте за „Литературен вестник” интервю и настояхте то да носи заглавието „Изповедта на един литературовед от миналия век”. Днес сме навлезли още по-дълбоко в ХХI в. – приемате ли вече да сте литературовед и от новото столетие?
– Литературното мислене дели литературата дори и на десетилетия, още по-лесно я дели на векове. Употребата на века като някаква делитбена линия и обединително цяло е неизбежна. Върло съм против него. Много по-близки са ми разправиите, макар и излишни: кога започва литературата на ХХ век? Отговор – през 1880 година. Кога свършва българското литературознание на ХХ век? Ще се намерят отговори, ще се намерят, и се надявам да надделее отговорът – още не е свършил ХХ век. Но нека най-напред да разберем наивността, донякъде безсмислието на въпроса. Има други некалендарни деления, макар календарното да е неизбежно в литературния живот.

Биографията ви на литературовед е сложна, минава в различни, често противоречиви периоди и контексти. Кога ви беше най-трудно да отстоявате професионалния си избор и кога сте се чувствали най-свободен да го правите?
– Никога не ми е било лесно. Още изборът да бъда литератор, филолог ми беше труден и колебанията продължиха нататък. Никога не ми е било и трудно. Стараех се да търся някакво равновесие, безразличие към външни заплахи, критики. Много трудно ми беше вътрешното колебание, вътрешното раздвоение как да гледам на литературата. Не реших този въпрос, но все пак заедно с нея се лутах между някаква по-свободна духовност и някаква строго подчертана организираност. Това беше вътрешният, а и външният ми литературоведски живот, прекрачвах често това, което смятах за граница на литературата. Минавах в други полета, от което те нищо не спечелиха, аз още по-малко. Но литературоведът, след като е поел тая горчива чаша, трябва да я носи, без да се дразни, без да се отчайва и без да се радва. Никаква радост и никаква скръб, отчаяние не е редно да има в живота на литературоведа. Той е едно равно поле.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s