Крадецът на съдби

Ричард Русо

бр. 21/2013

J_Creative_kafka

рис. Франц Кафка

Ричард Русо (1949) е писател и сценарист, автор на седем романа и два сборникa с разкази. Романът му „Няма балами” (1993) е филмиран много успешно още на следващата година с участието на Пол Нюмън. Романът „Empire Falls” печели наградата Пулицър за литература през 2002 г. и е филмиран през 2005 г. Най-новата му книга е мемоарът Elsewhere. Ричард Русо живее със съпругата си в Портланд, щата Мейн. Лекцията се публикува със специалното разрешение на Фондация „Елизабет Костова”, по чиято покана Русо беше в България.

1.
Неотдавна имах продължителен телефонен разговор с мой познат, когото ще нарека Дейвид. Знаехме се отпреди почти четиридесет години от програмата по творческо писане на Аризонския университет, където и двамата, особено той, бяхме насърчавани в занаята от преподавателя ни, писателя Робърт Даунс. По това време Дейвид работеше върху роман за някаква рокендрол банда, а аз, като бивш рокаджия, му завиждах както за темата, така и за писателския талант и смелостта, и най-вече за това, че на двайсет години вече знаеше какво иска от живота, докато аз повече от половин десетилетие се занимавах с докторантурата ми по литература, към която вече бях изгубил интерес.
Това, което не знаех за Дейвид, бе през какъв труден период е преминавал. Майка му, която обичал силно, била починала наскоро, а баща му се държал зле с него открай време. Дейвид едва свързвал двата края и сериозно пиел. Всъщност семинарът по творческо писане – и мечтата му да стане писател – били единственато, което го крепяло. Помня, че към края на един семестър се беше вкарал в беля заради приятелката си, която беше поетеса. Тя трябвало да напише шест стихотворения, от които ден преди крайния срок не разполагала с нито едно. Когато съобщила на Дейвид, че възнамерява да се откаже от курса, той отвърнал, че говори глупости и че ще ги напишат заедно. „Какво толкова?” След което седнали и изпълнили плана.
Знаели, че се били справили добре, но въпреки това приятелката му била изненадана от похвалите, които чула от колегите си, особено за стиховете на Дейвид. След това обаче имала неблагоразумието да сподели със своя състудентка, че и шестте стихотворения били написани предната вечер, а автор на три от тях бил Дейвид. Прегрешението им било своевременно докладвано и двамата били извикани на разговор при директора на програмата по творческо писане (Даунс). Приятелката на Дейвид била решена да защитава авторството си, а той щял да признае, че само й е давал съвети. Но на Даунс това не му бил първият подобен случай и вместо да я попита дали сама е написала всички шест стихотворения, той прочел на глас един-единствен стих – най-добрия – и директно я попитал дали е техният автор, което направо я сломило.
Тъй като било първото й провинение, Даунс обяснил, че ще й бъде поставена тройка за семестъра и че дипломата й ще остане чиста, след което я освободил. Когато с Дейвид останали насаме, той изгледал строго  любимия си ученик и отсъдил: „Стихотворенията са добри”. Дейвид приел комплимента с въздишка, но продължавал да се пита какво ще бъде наказанието му. Споделил с Даунс, че все пак в момента това било най-малката му грижа. Бил останал без пари и му предстояло да го изгонят от дупката, в която живеел. Вече се бил отказал от останалите си курсове и сега нямало какво друго стори, освен да признае поражение и да си замине. Когато попитал каква ще е оценката му за семестъра, Даунс отговорил, че ще му пише шестица, каквато бил заслужил, и за да го окуражи, добавил, че ще бъде единствената в курса. Очевидно не сме били много силен клас. „А Рик?”, попитал Дейвид. Даунс свил рамене. „Рик не иска да е писател. Той иска да преподава.” (Не е бил прав, но е нямало как да го знае. Все пак след завършването на докторантурата аз наистина смятах да си търся университетска позиция.)
Пренасяме се в 2002 година. Междувременно са се случили доста неща. В последна сметка Дейвид завършил бакалавърската си степен, а след това се записал в магистърска програма по поезия, не проза. Оженил се, родили му се деца и за да може да се издържа като писател, се хванал да преподава в някакъв колеж, вече не бил млад. Продължавал да има проблем с алкохола. В някакъв момент завършил рокаджийския роман и след като не успял да си намери агент, го издал сам. Животът му се стичал различно от това, което си представял в Тусон, но общо взето, бил доволен. Докато един ден не прочел в списанието за бивши възпитаници на Аризонския университет, че негов състудент от бакалавърската програма е получил „Пулицър” за художествена проза. В статията се съобщавало, че преди да се посвети изцяло на писането спечелилият работел като преподавател. Нещо дълбоко в него се обърнало, а и как да го виниш? Изглежда, че по някакъв начин с него сме си разменили съдбите. Той е преподавател, а аз – писател. Имал нужда някой да му обясни по какви вселенски закони е станал герой в тази жестока шега. И най-вече да получи обяснение от мен, крадеца на съдби.
Като че ли аз бих могъл да му дам отговор.

2.
В прозата ми на съдбата е отредено особено място и това е не защото я разбирам добре, а защото ми се иска да е така. Със сигурност Дейвид не е единственият, изненадан от начина, по който се е стекъл животът на двама ни. Поемайки риска да изглеждам фалшиво скромен, трябва да призная, че никой – нито учителите, нито приятелите, нито членовете на семейството ми – не си е представял, че някой ден ще постигна подобен успех в професия, с която се заех в зряла възраст. Преди години се видях с една от бившите ми приятелки, която ми сподели, че е наблюдавала развитието на кариерата ми с удоволствие, но и с почуда. „Винаги съм знаела, че си свестен човек – каза ми тя, – но и за миг не съм си представяла, че в себе си имаш книги.” Разбирам я добре. И аз не мога да си го обясня, дори днес. Първите ми осемнайсет години преминаха в едно западащо индустриално градче на име Глъвързвил, щата Ню Йорк. Израснах в католическо семейство и в продължение на години помагах на свещеника в местната църква. Родителите ми се разведоха рано, след което с невротичната ми майка заживяхме у баба ми и дядо ми. Майка ми мразеше Глъвързвил, но ако имаше нещо, в което наистина вярваше, то бе, че като американец можех да стана какъвто поискам. Не бях с нищо по-лош от другите и трябваше добре да запомня това, в случай че някой имаше нахалството да твърди нещо различно.
Баща ми, който почти отсъстваше от живота ми, беше достигнал до съвсем различни заключения. Беше ветеран от десанта в Нормандия и се бе върнал оттам с лична философия, сполучливо обобщена върху любимата му чаша за кафе, която все още пазя, със следния надпис: „Наздраве за теб, добрия, и за мен, лошия. Но не забравяй, че колкото и да си добър, а аз да съм лош, никой не е по-добър от лошия”. За по-голям ефект дръжката на чашата беше от вътрешната й страна. Беше нещо като поука от учебник по етика – това, че не си по-лош от другите, едва ли ще ти помогне, ако си се появил на този свят със сериозен родилен дефект.
Освен в Америка майка ми твърдо вярваше и в образованието и по-конкретно в силата му да противодейства на подобни дефекти. Училището, в което учех в Глъвързвил, беше миниатюрно и аз се справях прекрасно без много усилия. Но в Аризонския университет учеха два пъти повече хора, отколкото живееха в родния ми град, което си беше сериозен шок. Още в деня, в който пристигнах, отидох в „Учебен отдел” с надеждата да мога да си избера курсове преди всички останали. Бях посрещнат от служителка със сурово изражение, която ме изгледа отгоре до долу и строго отсече: „Елате утре!”. Бях първокурсник и можех да си избера курсове не по-рано от всички останали. Каза ми, че търся привилегии и че нямам шанс да ги получа, не и от нея.
Съквартирантът ми този първи семестър беше от малко миньорско градче в щата Аризона, по което той вече тъгуваше. Не спираше да ми разказва за него, очевидно всичко там беше съвършено. Изглеждаше незаинтересуван от часовете и в течение на семестъра броят на приятелите му растеше с главоломна сила. Искаше да кандидатства в някое от студентските братства, но никъде не го пожелаха. Беше ми казал, че у дома си има приятелка, но проявяваше интерес и към някои състудентки, които го гледаха снизходително и го отхвърляха по начин, който подсказваше, че дори самото допускане е неуместно. Още в началото се разбра, че не се справя добре с училището, което като че ли го изненада, но след това нещата се влошиха още и беше извикан при заместник-ректора. На срещата преценили, че би се чувствал по-добре в някое от полувисшите училища около родния му град, и така той си тръгна. Тази новина беше добре дошла за мен не само защото щях да разполагам със самостоятелна стая до края на семестъра, но и защото в краткото време, през което бяхме съжителствали, бях развил органическа непоносимост към него. Тогава не разбирах на какво се дължи това, но днес ми е повече от ясно. Вглеждайки се в покритото му с гневни пъпки лице, съм виждал собствения си образ.
Уплашен и далеч от къщи, аз си поставих за цел да оцелея в институция, която изглеждаше решена да ми внуши, че макар с нищо да не бях по-лош от останалите, със сигурност не бях и по-добър. Накратко стратегията ми изглеждаше така: първо, за да избегна допълнителни унижения, оттук нататък щях да се преструвам, че зная неща, които не знаех; и второ, с всички сили щях да се опитвам да крия кой съм и къде съм роден. Щях да разбера какви се очаква да бъдат вкусовете ми и да се преструвам, че харесвам и се възхищавам на нещата, които харесват другите, дори когато това не е така. Бях решен да лъжа както намеря за добре. За щастие се оказа, че не съм единственият лъжец. В края на краищата университетът е място, където скъсваме връзките с миналото и реконструираме себе си, за да се превърнем в онова, което винаги сме искали да бъдем и което хора с различни от нашите представи са ни пречели да бъдем.
И така аз се промених. Започнах да се отнасям към учебните си задължения по-сериозно, отколкото в гимназията не поради някаква абстрактна любов към знанието, а защото конкуренцията в университета беше голяма и осъзнах, че колкото повече зная, толкова по-малко ще ми се налага да се преструвам, че зная. Изхвърлих всички „елегантни” дрехи, които бях донесъл със себе си от Източното крайбрежие и започнах да се нося в западни дънки с копчета вместо ципове. Когато ме питаха откъде съм, отговарях „от щата Ню Йорк” вместо „от Глъвързвил”, с което удобно прикривах срама от произхода си (нещо ново за мен) и го заменях с чувство на вина, което като дете, отгледано в католическата традиция, ми беше познато. Летата, когато се връщах в Глъвързвил и помагах на баща ми в пътното строителство, бяха най-трудните периоди. Истината е, че бях щастлив да съм си у дома, в къщата, където бях прекарал детството си и където всички си спомняха някогашния Рик. Никога не си бях давал сметка колко обичам бабите и дядовците си, докато не ги видях отново онова първо лято и в тяхна компания не усетих жилото на упоритите ми опити да започна нов живот на Запад. Започнах да осъзнавам, че отричайки себе си, се отричам и от тях.
Но вече бях поел по този път и връщане назад нямаше. Бях започнал да се превръщам в някой друг. В някой по-привлекателен. И бях готов да платя за това висока цена.

3.
Може би тук е добре да направя кратък списък на нещата, които знаех като писател преди завършването на магистърската и докторската си степен по литература през 1980 г.:
•знаех доста за романите от ХIX век и по-специално за Марк Твен и Чарлс Дикенс;
•имах обща престава за романната традиция на ХХ век и почти никаква за тази на ХVIII век;
•можех да създавам правдоподобни герои;
•знаех, че конфликтът, а не сюжетът е това, което движи една история напред;
•знаех също така, че диалогът трябва да е свързан с нуждите на героите, а не с тези на автора;
•бях майстор на гледната точка.
Имах също така теоретично разбиране за авторска интонация – и по-специално за това, че тя изразява отношението на писателя към темата. Знаех също така, че няма да мога да нарека себе си добър писател, преди да намеря собствената си интонация.
Преди да напусна Аризона, аз помолих Боб Даунс да прочете завършения ми студентски роман и да ми каже какво смята за него. Той продължаваше да ме подкрепя въпреки твърдото си убеждение, че искам да стана преподавател, а не писател. Действието в романа се развиваше в Тусон и имах някакви надежди Даунс да опровергае чувството ми, че не бях се справил, макар да знаех, че е точно така. Затова не се изненадах, когато чух, че в книгата няма живот. Това, което ме събори  обаче, беше лъчът надежда, който той виждаше. Каза ми, че в книгата има около четиридесет страници ретроспекция, в които действието се развива в малък индустриален град в щата Ню Йорк и която е много жива. „Личи си, че добре познаваш този свят”, каза ми той. Дори днес добре си спомням как кръвта нахлу в главата ми и ушите ми забучаха. „Не бих казал”, отвърнах аз на човека, който беше имал добрината да прочете романа ми и да ми каже какво мисли за него. „Всичко е измислено.” За какъв ме смяташе този? За някакъв селяндур?

4.
След завършването си постъпих на работа като преподавател в един филиал на Пенсилванския щатски университет, където преподавах това, което и всички останали в катедрата – безкрайни курсове по академично писане за първокурсници. От време на време ни даваха и по някой литературен курс, чиято основна цел беше да ни предпази от злоупотреба с амфетамините, които в ограничени дози и без това поглъщахме, за да можем да се справим с количеството студентски текстове за проверка. Учебната ми програма през тази първа година беше съставена изцяло от книги, които вече бях преподавал като докторант. Това не ме затрудняваше с нищо и можех да използвам свободното си време за писане. Една нощ, докато се приготвях за занятие върху Стайнбек на другата сутрин, попаднах на следния пасаж от „Улица Консервна”: „Наляво това място граничи със строгия и представителен публичен дом на Дора Флъд: една порядъчна, чиста, почтена и старомодна къща на удоволствието, където човек може да изпие с приятели чаша бира. Това съвсем не е някакво неблагонадеждно заведение с долна репутация, а солиден и благочестив клуб, построен, поддържан и възпитаван от Дора, която, „мадам” и „момиче” от петдесет години насам, бе успяла, упражнявайки особената си дарба на такт и почтеност, благотворителност и известен реализъм, да внуши у интелигентните, образованите и добрите уважение към себе си. Поради същите причини тя се радваше на омразата на извратеното и похотливо сестринство от омъжени стари моми, чиито съпрузи почитат домашното огнище, но чак толкова не го обичат.
Дора е едра жена, огромна жена с огненооранжева коса и вкус към   вечерните тоалети в жабешкозелено…” (превод: Кръстан Дянков)

Спирам дотук, защото когато навремето прочетох този откъс, просто ми увисна ченето. Не можех да повярвам. Как не ми беше направило впечатление по-рано? Както вече споменах, вече знаех, че авторовата интонация изразява отношението на писателя към темата, но нямах представа как това се проявява в текста чрез езика. Стайнбек отбелязва, че Дора Флъд е „забележителна жена” (“а great woman”, в превода „едра жена”), като прилагателното съдържа оценка на характера й. Но забележителността й веднага е поставена под въпрос от това, което следва: „забележителна едра жена” (“great big woman”), където „забележителна” вече е определение не към съществителното „жена”, а към прилагателното пред него „едра”, което някак между другото променя значението на „забележителна”. Освен това жабешкозелените (“Nile green”) рокли на Дора в съчетание с огненооранжевата й коса подсказват липса на вкус. На повърхността думите означават едно, а под нея – друго. В реторическите им сенки се укрива авторовото отношение – един безтелесен глас, който бихме се изкушили да наречем гласа на Стайнбек, докато не си спомним „Гроздовете на гнева” и „Червеното пони”, където авторовият глас е различен, по-искрен и по-малко игрив. Т.е. става въпрос не за някакъв абсолютен Джон Стайнбек, а за един от многото Джон Стайнбековци – т.е. за автора в определено настроение, избрано за случая.
Вече бях чувал, че писателите имат две идентичности: една истинска – в отношенията си с роднини, колеги и приятели, и една друга – за целите на занаята им. Чак сега обаче започвах да разбирам, че тази втора идентичност е флуидна – непредвидима като времето и нестабилна като чувствата. Когато отваряме един роман, нашето очакване е да се запознаем с напълно нови герои и събития, но може би във всяка следваща история писателят трябва да превъобразява и самия себе си? И ако такава свобода беше възможна, кой тогава е „истинският” му глас? И къде беше справедливостта във факта, че Стайнбек говореше на няколко гласа, а аз не бях създал нито един?
На всичкото отгоре гласът на Стайнбек в „Улица Консервна” ми звучеше дразнещо познато. Забележете ироничното му настояване, че заведението на Дора не е „публичен дом”, а „старомодна и почтена къща”. Че дейността в нея може да бъде наречена „благочестива”. И внушението, че онези, които имат нещо против проституцията, са тесногръди. Запитах се къде другаде бях срещал подобна ирония към общоприетите нрави и хитрата инсинуация, че съществува повече от един вид „благотворителност”. Кой беше изисквал от мен „известен реализъм” в нравствено отношение още като момче, когато служех в градската църква. Как така Стайнбек говореше с гласа на собствения ми баща – глас, който веднага щом разпознах, се почувствах упълномощен да използвам, и който ми бе така присъщ, както и прочутият му V-образен перчем. Това не беше глас, който трябваше да имитирам, както бях правил със Селинджър, Твен и Чандлър. Той беше моя даденост.
Същата вечер изрових онези четиридесет страници от неуспешния ми студентски роман и разбрах, че разбира се, Даунс е бил съвсем прав, дявол да го вземе. Дали ми харесваше или не, аз познавах света на това малко, западнало градче и едва сега осъзнах, че наистина имах основателни причини да напиша роман за него. Откъсът не беше съвършен, но беше жив и беше изцяло мой, за разлика от останалите двеста страници. Някои може би биха нарекли това добра новина. Но през последната година аз бях писал до изнемога разкази, които бях пращал на най-различни издания – от „Ню Йоркър” до „Мадмоазел” и „Елъри Куин’с Мистъри Магазийн”. И с каква точно цел? Това, за което копнеех, беше редакторите на тези списания да ме харесат и да ми се възхищават, без да разбирам простата истина, че все още не съществувах и че нямаше кого да харесат, още по-малко на кого да се възхищават. Сега вече можех да се простя с наивните си стремления и да се захвана с истинската задача да се превърна в писател.
Защо тогава докато препрочитах тези четиридесет страници, настроението ми рязко се влоши? Защо за първи път ми се прииска да се откажа? Със сигурност едно от обясненията за това отчаяние беше във величината на грешката, която толкова дълго бях допускал. През последните дванайсет месеца бях получил потвърждения за предстояща публикация от няколко малки списания, а някои от редакторите, които ми бяха отказали, си бяха направили труда да добавят на ръка под писмата: „Продължавайте в тази посока”. Бях си въобразил, че това е знак за приближаване към целта, а сега разбирах, че просто бях станал по-сръчен, по-уверен в техническо отношение, което не беше същото. Макар откритието кой всъщност бях като писател да беше последната част от пъзела, то ме върна в самото начало. Само довчера, преди да се озова в публичния дом на Дора Флъд, имах готови десетина разказа, които смятах да разпратя на различни места, като всеки от тях имаше потенциал да направи „пробива”, за който мечтаех. Сега знаех, че на всички тях мястото им беше в кошчето. Ако въоръжен с новата си идентичност се захванех наново с работа, може би щеше да мине година или повече преди да имам нещо завършено, което да мога да покажа на някого. Не ставаше въпрос за никакво приближаване! Започвах отначало.
Като това не беше най-лошото. Както вече споменах, препрочитането на тези четиридесет страници беше едновременно въодушевяващо и обезсърчаващо. Ако след толкова много усилия най-после бях открил не само материала, но и гласа, с който можех да предам този материал в най-големи подробности, дали това беше гаранция, че някой ще прояви интерес към книгата, която ми предстоеше да напиша? Да, наистина, аз бях открил „своя аз”, но това беше същият този аз, от който бях бягал, откакто бях напуснал Глъвързвил. Гласът, който се бях надявал да намеря, беше като тези на Дикенс, Чийвър или Рос Макдоналд. Тези копелета бяха щастливци – разказваческите им “азове” бяха привлекателни. Моят не струваше. Малко по-рано същия семестър ръководителят на катедрата, в която работех, беше дочул, че вместо да се занимавам с академични изследвания, използвам времето си да пиша, и ми беше отправил предупреждение. Каза ми, че са ме наели като учен, а не като писател и че пренебрегвайки задълженията си, рискувам да не получа постоянна позиция. Аз почти му бях казал да се разкара, но сега се запитах дали пък не беше прав. Нямах никакви пари, а жена ми беше бременна с второто ни дете и може би наистина беше време да се откажа от писателството, за което очевидно не бях скроен.
Съдбата се кове в точно такива моменти, когато любопитството и откривателският дух са в манихейско равновесие с отчаянието и самопрезрението.  Писането, както и животът, са трудни неща. Всеки божи ден много талантливи хора се отказват.

5.
Въпреки тези въпроси аз все пак се върнах към четиридесетте си студентски страници и ги използвах за отправна точка за първия ми роман – „Мохаук” – който след това стана причина да си намеря работа като преподавател по писане в Университета на Южен Илинойс. Там имах невероятния шанс да се сприятеля с поета Родни Джоунс. И той като мен е роден в малко градче в щата Алабама, в семейство от ниската средна класа, много подобно на моето. И той като мен беше изненадан от успеха си в професия, с която никой не е очаквал да се заеме. В университета имахме много студенти от работнически семейства, което ни се нравеше. И двамата чувствахме отговорност както към книгите си, така и към бъдещите писатели, на които преподавахме. Мнозина от тях бяха първо поколение студенти. Често с него имахме общи курсисти, за които обменяхме клюки като две матрони, простиращи прането си в съседни дворове. Един петък следобед, докато пиехме бира, Родни се похвали с някакъв студент от курса си по поезия, след което и аз на свой ред се похвалих с мой студент от курса ми по проза. Накрая разбрахме, че говорим за един и същи човек. Беше се записал в университета въпреки протестите на семейството си. Никой от роднините му не беше напускал миниатюрното градче на брега на р. Охайо, в което той се бе родил и за което така живо пишеше. Имаше малко приятели и от академичната му справка знаехме, че по другите предмети не се справяше кой знае колко добре. Но като автор на поезия и проза беше огън.
Макар че едва ли ни е минавало през ума, сега си мисля, че и Родни, и аз виждахме в стихотворенията и разказите му част от собствените си биографии: Родни – селскостопанска Алабама, а аз – западащия провинциален Изток. Направихме каквото беше по силите ни, за да му дадем да разбере, че има рядък талант и че е наше задължение да му помогнем да го развие, ако има желанието за това. Текстовете му бяха с такова качество, че биха му осигурили място в най-добрите програми по творческо писане в страната. Интересът ни към него обаче истински го изненада. Никой дотогава не беше правил подобно нещо. Вероятно се е питал дали не сме луди. След което един ден просто изчезна. От занятията. От общежитието. От университета. Не беше предупредил никого и помислихме, че е трябвало да се прибере по спешност. Но той не се върна. Предположихме, че са го скъсали по някой от другите предмети. Без каквито и да е основания, решихме да не му поставяме окончателна оценка до следващия семестър, оставяйки вратата отворена.
Една сутрин същото лято Родни се появи у дома и предложи да се качим на колата и да го намерим. Беше си направил труда да открие адреса на родителите му в „Учебен отдел” и така го открихме в родния му град – работеше в някаква скапана видеотека. Извини се, че си е тръгнал без да се сбогува, и ни благодари още веднъж за интереса и загрижеността. Но не смяташе да се връща. Решението му беше твърдо. Попитахме го дали не става въпрос за пари. Защото имаше стипендии и други форми на финансова помощ и можехме да се опитаме да помогнем. Но той настоя, че не става въпрос за пари. Просто се беше отказал от писането. Беше очевидно, че присъствието ни във видеотеката и в града, за който беше писал така живо го правеше неспокоен и в последна сметка нямаше какво друго да направим, освен да си тръгнем.
По пътя обратно с Родни с нежелание стигнахме до едно и също заключение. Опасенията ни, че внезапното му напускане беше причинено от някой колега, се бяха оказали погрешни – оказа се, че си беше тръгнал заради нас. Беше свикнал с ниското мнение на другите за себе си. За него провалът беше топла прегръдка, така позната и успокояваща като семейството и родния му град. Това, което му бяхме предложили с Родни, беше изцяло различна версия за живота му – нещо, за което на някакво ниво той беше мечтал, защото иначе не би се записал в университета. Но което на живо го беше ужасило и беше избягал. Имаше смутения вид на човек, започнал флирт с красиво момиче, което по неизвестни причини беше отвърнало на флирта. Очевидно е, че момичето е съвсем друга категория, от което следва, че или си играе с теб, или временно си е изгубила ума. А когато дойде на себе си, ще те изпрати да си вървиш по пътя. По-добрият избор със сигурност е сам да си хванеш пътя, преди да си потънал до уши и да се изгубиш дотолкова, че да не можеш да стигнеш до вкъщи. Това, което няма да ти даде мира обаче – може би докато си жив – е мисълта, че е възможно да си се лъгал в преценката си за момичето, което е друг начин да се каже, че си се лъгал в преценката за самия себе си.

6.
Връщам се на съдбата. Откакто се чух по телефона с Дейвид, разговорът ни не може да ми излезе от главата. Не мога да забравя признанието му, че за известен период от време е бил убеден, че съм му откраднал живота, който по някакъв начин му се е полагал. Подобно убеждение би могло да е изключително разяждащо, но във всеки случай не по-разяждащо от собствената си противоположност – убеждението, че не ти се полага нищо, дори не собствените ти мечти. Никога не съм смятал, че писателите са специални хора, притежаващи специални умения, но писането не е лесен занаят. Мнозина, които искат да станат писатели, се отказват от битката. Кой знае обаче защо останалите продължават да се бъхтят противно на всякаква логика и шансове. Единственото, което днес мога да ви кажа, е защо аз самият продължих да упорствам. Същата нощ, когато почти се отказах, защото бях осъзнал, че съм слуга на някаква евтина идентичност, решението ми да продължа нямаше нищо общо с вярата, че този път нямаше как да не успея. Вече не вярвах в мантрата на майка ми, че можех да стана какъвто си поискам – ако въобще някога съм вярвал. Просто си казах – и си го казах с точно тези думи: fuck it, майната му. Ако онова, което съм, не е достатъчно добро, щях да се примиря с това. Ако имах някакъв сериозен родилен дефект (моята дръжка от вътрешната страна на чашата), който щеше да ми попречи да стана добър писател, така да бъде. Но ми беше писнало да бягам, да се извинявам и да се опитвам да отгатна какво искат от мен редакторите и всички останали. Взех решение да направя един последен опит за роман и с това да приключа с писането веднъж завинаги. Повече от всичко друго “Мохаук” беше лична стратегия за достойно излизане от занаята. Поглеждайки назад, се изкушавам да кажа, че вероятно съм започнал да прозирам, че прекаленото вторачване в себе си e враг на изкуството. Но истината е, че ми беше омръзнало да съм преграда пред самия себе си. Имах нужда не само да се върна към мястото, от което бях бягал толкова дълго, но и да си разреша да се изгубя в него, да посветя цялото си внимание на хората, чийто живот, поне за мен, беше важен.
И така, лишен от публика, която да впечатля – лишен дори от желанието да впечатля себе си – аз най-накрая започнах да пиша.

Преведе БОРИС ДЕЛИРАДЕВ

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s