Политически ориентири, литературни заблуди

Пламен Дойнов

бр. 20/2013

 

09-1През цялата 1962-а събитията се гонят и сплитат – политически, културни, литературни, частно-битови и публични – издигат се върху гребена на антикултовските прокламации и утопичните проекции за влизането в комунизма, отливат се в поредици от повярвали, но и от скептични текстове.

На 16 януари с указ на Президиума на Народното събрание се връщат имената на Перник (Димитрово), Карлово (Левскиград), Карнобат (Поляновград) и Владая (Райко Даскалово). Три дни по-късно Борис Делчев възкликва в дневника си:

 

„Вълнувам се като младеж и ме обладава някакво особено чувство на победител. Струва ми се, че сме освободили българските земи от чуждо владичество – от владичеството на глупостта, угодничеството и националния нихилизъм.“[1]

 

Тази частична антикултовска десемиотизация на административно-географското пространство на НРБ действа вдъхновяващо за либерално устроените умове, създава усещане за продължаваща подмяна на знаците, иззад които се провиждат пропаданията на червенковизма. Макар и някак срамежливо, миналото все по-често се назовава с автентичните си имена.

Започналата бавна подмяна на част от елита на държавата придобива известно ускорение на 25 февруари, когато се провеждат избори за народни представители. Техният брой е увеличен със 72 души чрез приета малко преди това поправка в конституцията и вече са общо 321. Безалтернативните депутати на управляващите са избрани с 99, 80 % от гласовете в НРБ. От Казанлък Чудомир коментира в дневника си изборите така:

 

„На 25 февруари се проведоха избори за депутати, общински съветници, съдебни заседатели и пр. Изборите бяха толкова „свободни“, че сам председателят на бюрото раздаваше бюлетините на избирателите и те, без да прочетат какво пише на тях, просто ги пущаха в плика и оттам в урната. В тъмната стая нямаше никаква бюлетина. Демокрация, бабам!“[2]

 

Тоталитарният изборен фарс в НРБ е вече добре отработен. Сега неговият сценарий позволява да се усили провеждана отгоре дечервенковизация. От предишното III Народно събрание в новото са преизбрани едва 132 души, а депутатите, които за пръв път влизат в парламента наброяват цели 189 души, въпреки общото увеличение на броя на народните представители[3]. Това е само щрих към процеса, който осигурява установяването на живковизма в края на 1962-а – кадрова подмяна и поколенческо прегрупиране на лица и колективни субекти в управленския елит на държавата.

Тези мащабни рокади съвпадат с опитите да се намалят ефектите от икономическата криза в НРБ чрез доизточване на наличните ресурси за насърчаване на потреблението. Британският шарже д’афер в София Марк Хийт отбелязва в доклад от 23 май, че „през последните месеци има значително увеличение на потребителските стоки и частните леки коли“ и че „би било трудно да се твърди, че тези хора [българите – б.м. П.Д.] се задъхват от недоволство срещу режима“[4]. В същото време – на 25 юни – Б. Делчев пише в дневника си:

 

„Един приятел ми говори за икономическото състояние на нашата страна и ми съобщава такива факти, че аз съм склонен да ги отнеса по-скоро към областта на фантастиката. След това го питам защо се отложи партийният конгрес, а той обяснява: „По същите причини. Положението сега е такова, че ако не се отложи, парадът не може да стане. Не биха помогнали дори и фалшивите цифри.“[5]

 

Водачите на БКП и НРБ и най-вече упътилият се към едноличния връх на държавата Тодор Живков трябва да разплитат сложни икономически и политически възли. Един от основните инструменти за това е пропагандно-идеологически – антисталинизмът и античервенковизмът осигуряват на Живков, освен симпатиите на Хрушчов, идеологическо оръжие, с което разчиства терена на властта и на литературата.

 

*

Противоречивият и пълен с гузност десталинизаторски патос на висшите партийно-държавни институции в НРБ покрива целия „нов курс“ на тяхната литературна политика през 1962-а. Престъпленията на режима, макар и приписвани предимно на Сталин (в СССР) и на Червенков (в НРБ), тегнат над множество комунистически функционери. В НРБ картината се усложнява от масовото физическо наличие на посочените като отговорни за „култа към личността“ политически фигури. За разлика от Сталин, Червенков е не просто жив, около 60-годишен политик, а е член на Политбюро (до ноември 1961 г.), разполага с привърженици в БКП и със симпатизанти в цялата страна. Проводниците на тоталитарния терор от края на 40-те и началото на 50-те години като министър-председателя Антон Югов олицетворяват самия връх на държавата, а дори водещият десталинизатор Живков е обременен от редица съучастия в престъпленията и пряко свързан с репресията срещу художника Александър Жендов през 1950 година. На всички тях – и сталинизаторите, и десталинизаторите – трудно им се отдава да наложат всеобща публична забрава върху собствените си отговорности за епохата на „култа към личността“ през цялата 1962-а. Демонстрират несигурност и половинчатост в оценките, провеждат десталинизацията с мимикрираща непоследователност и в обстановка на секретност, особено когато трябва да се справят със собствените си изобретения, довели до геноцид срещу собствения им народ.

Показателен е епизодът със закриването на концентрационните лагери, когато отворената през 1959 г. за „непоправими“ хора кариера край Ловеч създава главоболия на Политбюро. На заседанието му от 5 април репликите на Тодор Живков чертаят трите посоки на справяне с престъпното наследство:

 

„Преди изборите получихме сигнали, че се вършат издевателства в лагера Ловеч. Виках Апостол Колчев, Мирчо Спасов и Дочо Шипков. Това е безобразно досаден случай. Трябва да не допускаме такива случаи в бъдеще. Ние с нашето решение сме заложили основите за тези действия. Трябва за напред да ликвидираме заведения от подобен род. Ако е хулиган, да го съдим.[…] Да се ликвидира! Да не се шуми! Крадците трябва да се задържат! Има изроди, които нищо няма да ги оправи.[…] Да се ликвидира лагерът. Навремето сме се увлекли. Нашето решение реши да отидат там и да работят. Сега няма нужда от лагер. Лагери ще създаваме при случай на война. Комисията да отиде да види какви са хората, които ще пуснем, кои ще пратим в затвора. Лагерът да се разпусне! Виновни за това има – и другарят Цанков, и Мирчо Спасов. Мирчо трябва да отиде на друга работа. Но трябва да се види къде. Той е дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Аз разговарях с него много сурово, питах го: „Ти идиот ли си, та допускаш такова нещо?“ Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание.“[6]

 

Самите създатели на концентрационния лагер край Ловеч разбират, че трябва да сложат край на „извращенията на законността и социалистическия морал“, да легализират и узаконят репресиите, на които подлагат инакомислещите в НРБ, но и опаковат всичко в политическа целесъобразност. Първо, никой не бива да разбере за лагерните ужаси, т.е императивно се изисква да се прикрият престъпления срещу човечеството. Второ, трябва както да се потули отговорността на Политбюро, така и да се замаже вината на конкретните извършители на престъпленията. Трето, при нужда могат избирателно да се посочат виновници, ако това се вписва в поредната десталинизаторска кампания на партията. Оказва се, че елитът на БКП трябва да лавира не само спрямо съпричастността си към политиката до 1956 г., но и спрямо решенията и действията си след това, когато съществуват достатъчно примери за тоталитарен произвол.

В полето на идеологията, „културния фронт“ и литературата дилемите са аналогични. Съвещанията през март и април 1962 г. подчертават това непоследователно третиране на близкото минало и гузното приплъзване на позицията на Политбюро между различните равнища на критичност към сталинизма и червенковизма и колебливите опити да се реформират „марксистко-ленинската философия“ и доктрината на социалистическия реализъм. В доклада на Митко Григоров пред националното съвещание по въпросите на идеологическата работа (23–24 април 1962) проличават трудностите, които висшите партийни функционери изпитват, когато трябва да сложат граници между допустимо и недопустимо в идеологията и изкуството. Често ясната норма им убягва; тя остава трайно подвижна, недоуточнена, отворена за нови корекции при всяка следваща промяна в политическата конюнктура. От една страна, Сталин „правилно популяризираше и излагаше учението на Ленин“, но от друга, „допуска сериозни грешки“, когато „се опитваше да доразвива ленинизма“[7]. На пропагандаторите е вменена трудната задача „да се разяснява коренната разлика между култа към личността и ролята на ръководителите“[8]. Недоизяснена остава и оценката за „грубата намеса на др. В. Червенков във всички сектори на литературата и изкуството“. Според Григоров, тя „създаваше страх и неувереност сред писателите, художниците, композиторите, театралните дейци“, а редакционните статии на „Работническо дело“ (особено за романа „Тютюн“) „нанесоха тежък удар на художественото творчество, теорията и критиката“, въпреки че „в тях имаше някои верни положения и оценки“[9]. Така и не става съвсем ясно дали текстовете на тези статии, инспирирани от тогавашния вожд Червенков, все пак са уместни по същество и дали под  прицел е поставено единствено неговото пряко ангажиране с конкретните казуси по едно или друго произведение. Очевидно през 1962-а оглавеният от Живков партийно-държавен апарат не приема подчертаната публична роля на генералния секретар като висш литературен и художествен критик в Народната република, както и самата открита намеса на ЦК на БКП при избухващите скандали в различни сектори на културата. Това е особено видимо тъкмо в ситуацията на 1962 година. За момент в речта си от 15 април 1963-а Живков сякаш забравя това свое схващане, но отново се връща към него през следващите години. Така чак до края на управлението му през 1989 г. неговите намеси в случаите около конкретни художествени творби по правило остават задкулисни, почти никога публични.

Основите на такава по-дискретна властова опека над литературата са положени именно през 1962-а. Първият секретар на БКП и Политбюро се изтеглят от позицията на директно вмешателство и контрол върху литературата, за да заложат на опосредстваното въздействие. Митко Григоров го изрича така:

 

„Партията ръководи художествения фронт чрез своето идейно влияние върху него, чрез комунистите, които работят в неговите различни сектори. Нашият Централен комитет сега напълно се опира на комунистическото ядро в творческите съюзи, гласува пълно доверие на партийните и безпартийните кадри в тях, на техните ръководства.“[10]

 

На 1 април 1963 г., позовавайки се на новия първи човек в БКП и НРБ, Начо Папазов е още по-ясен:

 

„Аз трябва да подчертая мисълта на др. Тодор Живков. Често, когато разговаряме в Секретариата и Политбюро, той казва: „Ние сме сложили за ръководители на културните институти компетентни хора – отговорни хора, на които държавата плаща. И те са длъжни там да провеждат партийната линия. А не да се получава така, че в последния момент ЦК да се намесва и всичко да пада на гърба на ЦК.“ Наистина откровено трябва да се говори, точно така е. Ние трябва да провеждаме партийната линия, раз, поел си поста директор на театър, директор на студио, на вестник – ти си длъжен да отговаряш пред партията и народа, да провеждаш партийната политика на културния фронт. А не след това, когато се сбърка, всички криви дърва да се стоварват на ЦК на партията, а след това да се говори за догматизъм, за възвръщане към стария начин на работа и пр. Не така.“[11]

 

Новоизгряващият диктатор и ЦК на БКП искат декларативно да се освободят от ангажимента по прекия контрол върху художественото творчество, запазвайки, разбира се, правата си над разнообразния репертоар от задкулисни въздействия. С повече ангажименти по цензурирането вече се натоварват ръководните кадри по места – директори и редактори. Това означава и повече тежест върху предварителната цензура, извършвана в редакции и издателства преди появата на литературните текстове в публичността и сравнително по-редки акции на следпубликационна цензура, които при това започват да се извършват задкулисно, почти конспиративно или чрез дирижирани „творчески дискусии“, чрез управлявани негативни критически кампании в пресата.

Дискурсът на властта като че ли позволява повече свобода в литературата, но и повече уговорки около регламентирането на тази свобода. Тъкмо режимът на постоянно предоговаряне на нормата на соцреализма създава особен ефект на подвижните пясъци в литературното поле през 60-те години на ХХ век, в които ту се появяват, ту изчезват обвинения и препоръки към авторите, аргументи с двойна и тройна употреба, блуждаещи ръкописи в редакции и издателства – между предстоящо, отложено, несбъднато или осъществено публикуване. Тази несигурност на нормата се проявява по всички йерархически равнища, като най-силни са опасенията, че приемливото днес може да стане неприемливо утре. Или: актуалното през 62-а антикултовско говорене и писане могат да се окажат прибързани, предозирани и изобщо неправилни в един утрешен реванш на сталинизма и червенковизма. Още повече, че паметта за подобен социокултурен сюжет от 1956 г. е все още съвсем жива. Затова Борис Делчев коментира в дневника си от 6 май една уводна статия в „Работническо дело“, която призовава към „дискусии по творческите и идеологическите въпроси“:

 

„Зад думите й обаче се чете тази закана: спори, но му мисли. И не е необходимо да си пророк, за да предвидиш, че все още не е настъпило времето за свободен обмен на мисли.“[12]

 

Ситуацията на неустановена норма въвлича всеки публичен изказ в двоен режим на употреба – в сегашно и в бъдеще време. Говорещият през 62-а година неизбежно говори в същия момент и през една предстояща 63-а година, когато думите му ще придобият други значения. Така и става.

Самият партиен елит не е сигурен в собствената си реформаторска реторика и си запазва правото да редактира позициите си, според вероятните промени в идеологическата конюнктура. Тази нестабилност на нормата стимулира и неизменната склонност към двойна употреба на един и същ текст пред две различни аудитории. Например на Националното съвещание по въпросите на идеологическата работа на 23 и 24 април в доклада си Митко Григоров оценява сатирите на Константин Павлов по-скоро негативно, но все пак предпазливо и с отиграна добронамерена снизходителност:

 

„В някои от тези сатири се чувства пълно идейно объркване и безпомощност, очерняне на нашата действителност. [цитира „Славеите пеят“ – б.м., П. Д.] Ако вие разбирате нещо от тази сатира, похвалете се. (Оживление) […] Ние, разбира се, нямаме никакво намерение да обвиним авторите на такива произведения, че те стоят на чужди позиции, че те са пратеници на враговете при нас, че те са чужденци в литературата и изкуството. Но може ли, другари, да се мълчи, когато излизат такива произведения, които явно показват дълбоко недоразумение, идейно объркване в някои от нашите творчески дейци?“[13]

 

По-малко известно е обаче как Григоров лабораторно проиграва доклада си три дни преди това – на 20 април по време на пленума на ЦК на БКП по състоянието и задачите на идеологическия фронт. Там той влиза в размяна на реплики с гласове от залата, с министър-председателя Антон Югов и пр.:

 

„МИТКО ГРИГОРОВ: На тези срещи с писателите доста се говори за един млад наш поет, Константин Павлов, за когото казват, че е талантлив поет, даровит, но който очевидно, поради слаба идейна подготовка някак си се е отстранил от правилния път и се получава така, че в много от своите сатири, които е създал, той просто не вижда нищо друго, освен черното в нашия живот. […] негова сатира „Славеите пеят“, как вижда той нещата. Посветена е на славеите от западния парк. Аз посъветвах, когато „Работническо дело“ искаше да помести критична статия за тези сатири, да запитат, все пак да не стане недоразумение, ако той има предвид западния свят, може би ние не сме го разбрали, да видим за какво се касае, може би ще е друго. Оказва се, че няма такова нещо, че за нашата действителност се отнася това, което е написал. [цитира „Славеите пеят“ – б.м., П. Д.] Идете сега и разберете за коя действителност, за коя истина, за какви трупове става дума. (Оживление) […]

ГЛАС ОТ ЗАЛАТА: Тоя, дето се спъва в труповете.

МИТКО ГРИГОРОВ: Това дето е написана тази сатира, че се спъва в труповете, още не дава основание, че той е враг. Така не бива.

АНТОН ЮГОВ: Напълно объркан.

МИТКО ГРИГОРОВ: Това е вече друга работа. Че е объркан, очевидно, объркан е. За тази обърканост навярно и други някои му помагат. Навярно е в такава среда, която изобщо не му съдействува да се оправи. Но ние не можем да подхождаме така: раз, враг, написал си това, ти си враг, почвай срещу него отношение като към враг. Напротив, ние трябва да видим какво представляват тези хора, каква е средата около тях и да им помогнем да видят своите грешки и особено ако са талантливи, да ги спечелим за партията. […] Затова с администриране, с декрети не бива, а с идейно влияние трябва тези хора да се печелят.“[14]

 

ЦК на БКП държи в резерв по-острия тон, призоваващ към идеологическа чистота и политестетическа яснота[15]. След като оставят безнаказано тълкуването на езоповския език в „Славеите пеят“ и заключват образа с труповете някъде дълбоко в гузната памет на режима, комунистическите функционери официално се заемат с опитите по превъзпитанието на „обърканите“ автори. Но знаят, а и гласове от залата постоянно им напомнят, че възпитателната акция винаги може да се превърне в наказателна.

Тази колебливост и двойственост в процесите на контролирана либерализация в културата особено болезнено се преработва в съзнанието на писатели и интелигенти. Повечето от тях помнят незавършения проект от 1956-а и затова подхождат предпазливо в очакванията си, а други не крият покрусата си от все по-плътната картина от тоталитарни престъпления на режима.

На 16 февруари Александър Геров посещава Борис Делчев в издателство „Български писател“ – „много изплашен“, говорещ, че „са компрометирани нашите идеали и няма в какво да се вярва“, че „не заслужавало и да се живее“[16]. През месец май Геров понечва да откаже присъдената му първа награда за поезия на СБП, но вероятно Делчев го разубеждава[17]. Преоценките на поета обаче продължават. Стихотворението „Самокритика пред Трайчо Костов“ се появява почти веднага след VІІІ конгрес на БКП – в „Литературен фронт“ през януари 1963 г.[18], но пък датирано 1957 и очевидно престояло в годините на замразеното размразяване. Впрочем на 27 декември 62-а официозът „Работническо дело“ най-после е публикувал (анонимна!) юбилейна статия по повод 65-годишнината на Трайчо Костов[19] и така стимулира и други издания да продължат реабилитацията на унищожения от собствената си партия комунистически водач.

На партийно събрание в СБП през декември 62-а Емилиян Станев признава пред Борис Делчев: „И аз съм подълствувал: тук дигнах ръка срещу Трайчо Костов.“ На репликата на събеседника си, че той (Делчев) е „по-щастлив“, защото по това време не е бил в страната, Станев отсича: „Каква полза! От това подлостта не става по-малка.“[20]

Покрусата на писателите от узнаването на мащаба на престъпленията, или по-скоро от осъзнаването на духовните им съучастия в тях, отключва серия от равносметки, макар не винаги публични и словоохотливи. Особен акцент е тъкмо жалбата по невинните свои жертви от вътрешнопартийните чистки през 1949/1952 г. Тъкмо осмислянето на унищожаването на комунисти от самата Комунистическа партия предизвиква критически енергии. Оказва се, че дори класово форматираният социалистически хуманизъм е пробит принцип, от който тече наша, комунистическа кръв.

Стихотворението „Невинните“ на Давид Овадия, публикувано в „Литературни новини“[21], завършва също като саморазкаяние:

 

Какво на внуците си ще говорим?

И жал, и скръб сърцата ни изгаря…

Ще ни простиш ли ти, историо?

Ще ни простите ли другари?

 

Датирането също отпраща към емблематично време – Април 1956. Разкаянието – започнало, спирано и продължавано – тече поне от шест години. Изобщо датировката в края на творбите често посочва годината 1956 – знак, който сочи времето на написване, но и обстоятелството, че едва днес, през 1962, става възможна една отложена в близкото минало публикация. Показателно е как дори пунктуално съвпадащата с новата линия на ЦК на БКП поема „Песен за нашата вяра“ от Димитър Методиев изтъква началото си от 1956-а. Датирана е 1956–1961 – указание, че литературно-политическият проект от 1956-а може да бъде продължен през 1961/1962 г., макар и под условие[22]. Защото непоследователността в новата политика на БКП остава. Тази постоянна възможност за ресталинизация прозира и в поемата на Методиев, който иска прошка от невинните жертви на сталинизма, но и горещо им благодари, че не са се слели с „вражеския хор“, не са поискали възмездие. Автобиографичният лирически герой заклеймява критиците на партийната политика и всички онези, които викат „ЦК под съд!“ и настояват някой да отговаря „за грешките“. И не е изненада, че поемата като че ли е дебългаризирана, т.е. акцентира върху събития като ХХ конгрес на КПСС и липсват български имена – в центъра е името на мъртвия Сталин и нито сянка от живия Червенков.

В доклада си от 10 юли 62-а британският посланик Линкън анализира тъкмо тази непоследователност на десталинизацията и веещият от близкото минало на висшите български партийни функционери ужас:

 

„…вероятно никой друг сателитен режим не е преследван от по-смущаващ призрак на неговото собствено си минало.[…] Много слухове и догадки се въртят около този потаен режим, но те никога не са например за по-свободни пътувания и по-малко полицейщина, или че ще бъдат опразнени концентрационните лагери. […] не виждам живковци и григоровци като истински борци срещу сталинистките злини. Смятам, че единствено натиск от Кремъл може да даде тласък на десталинизацията в тази страна.“[23]

 

Натискът от Кремъл наистина води през 1962-а поне до частично справяне със сталинско-червенковското наследство в литературата. Това е нова политическа задача, която в различна степен е разбрана от отделните български писатели.

 


[1] Делчев, Борис. Дневник. Съст. Марияна Фъркова, С., 1995, с. 65.

 

[2] Чудомир. Дневник (1947–1967), Казанлък, 1994. Тук се цитира по електронна публикация в: http://liternet.bg/publish2/chudomir/dnevnik/1962.htm.

[3] Вж. повече за това в: Галунов, Тодор. Избори и реформи през 1962–1965 г. – http://hermesbg.org/bg/nova-biblioteka/book-29/961-izbori-i-reformi-prez-1962–1965-g.html

[4] Вж. Съветска България през три британски мандата. 1956–1963. Из архива на Форин офис за събития и личности в България. БиБиСи. Лондон, 1994, с. 120.

[5] Делчев, Борис. Дневник…, с. 69.

[6] Протокол „А“ № 101/ 5.04.1962 г. на Политбюро на ЦК на БКП. Цит. по: http://desebg.com/2011-01-06-11-51-03/706-2012-05-03-12-43-52

[7] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 503, л. 26.

[8] Пак там, л. 29.

[9] Пак там, л. 44.

[10] Пак там, л. 48.

[11] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 570, л. 14.

[12] Делчев, Борис. Дневник…, с. 68.

[13] ЦДА, Ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 503, л. 51–52.

[14] Пак там, л. 18–20.

 

[15] На същия пленум на ЦК на БКП Живков и Григоров изрично уговарят по-мекия тон, който ще държат при оценката на редица произведения пред другия форум – националното съвещание. Вж. това: Пакт там, л. 17.

 

[16] Вж. за това в: Делчев, Борис. Дневник…, с. 62.

 

[17] Вж. съобщението за наградите на СБП за книги, издадени през 1961 г. в: Нови членове на съюза. Съюзните награди за 1961 годинаЛитературен фронт, бр. 20, 17.05.1962, както и за разговорите между Ал. Геров и Б. Делчев в: Делчев, Борис. Дневник…, с. 63.

[18] Геров, Александър. Самокритика пред Трайчо КостовЛитературен фронт, бр. 3, 17.01.1963.

[19] Бележит партиен ръководител и борец за делото на комунизмаРаботническо дело, бр. 361, 27.12.1963.

[20] Из непубликувани страници от Дневника на Борис Делчев. Запис от 15 декември 1962 г.

[21] Овадия, Давид. НевиннитеЛитературни новини, бр. 21, 14.02.1962.

[22] Методиев, Димитър. Песен за нашата вяраРаботническо дело, бр. 14, 14.01.1962.

[23] Съветска България през три британски мандата. 1956–1963…, с. 121–122.

 

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s