Беден и богат

Сибиле Левичаров

бр. 18/2013

Обещанието, че всички ще бъдат възнаградени в небесното царство, вече не е валидно. Тук долу на земята продължава да има бедни и богати, сега, както и преди. Но къде е литературата, която рисува картината на бедността в нашето богато общество?

Рублевые купюры.

Въпреки че е близко до темата, не искам да засягам сегашната финансова криза, чиито основни действащи лица продължават да получават възмутително високи заплати и бонуси, които очевидно все още са общоприети. В пресата бе писано предостатъчно за главозамайващите суми, обичайни за катастрофалния мениджмънт във финансовата сфера.
Модифицирайки леко мисълта на английския философ Тери Игълтън, може да се каже, че във високомерната си любов към безграничността действащите актьори отхвърлиха всички крайни неща. И затова вече не са в състояние да съзрат, че заплатите им трябва да се ограничават до може би щедри, но все пак разумни граници, че следователно би било полезно за самите тях и за обществото, към което принадлежат, да определят крайна граница за парите, които прибират в джоба си.
Куриозно е, че няма заслужаващи да бъдат споменати бунтове против това. Неразбираемо защо пред частните къщи и недвижими имоти на отдавна  известните алчни гърла не се появиха spicy riots, каквито англичаните обичат, но рядко осъществяват. Вместо това в бедните квартали млади хора разбиваха малки магазинчета и подпалваха къщи.
Между другото в едно общество, което до такава степен изтъква резултатите и общественото значение на работата не може без някакво сатанинско извъртане да бъде признат фактът, че мениджърът на една банка трябва да изкарва n.n.n пъти повече от някого, който върши напрегната работа в болница, или от полицай, който трябва да изпълнява службата си в труден социален район.
Много професии са важни за спойката на обществото, но заплатите не отразяват това, нещо повече, те се подиграват с едни, а позволяват на други неограничено да увеличават властта и богатствата си. Прокламираната свещеност на обществото на високите постижения все още неуморно прикрива една варварска безсмислица. Който изкарва изключително много пари, със сигурност не бива заплатен според постиженията си, а според мащабите на една презираща човека фантазна система.
Човек не трябва да е навъсен еснаф, за да  възприеме като скандални циничните разлики в заплатите, които незабелязано са се наложили навсякъде. Да, смятам, че проявяващата се в този факт алчност, която демокрацията явно не може да възпре, за гробар на една иначе доста приложима политическа система. Би било прекалено лесно да се вади от това заключението, че богатите трябва да бъдат проклинани, а бедните възхвалявани. Има богати хора, които в никакъв случай не са достойни за презрение. Не всички богати дискредитират богатството, но със сигурност прекалено много от тях го правят. А бедните? От библейско време, когато бедността е била възхвалявана с цяло гърло, доста неща са се променили, поне в модерното благосъстоятелно общество по западен модел.
„Извисяващото достойнство на бедността при повечето хора се състои в това да предотврати излагането на показ на вулгарността им”, е написал Никола Гомес Давила. И още: „Богатството служи на модерния човек за подсилване на вулгарността му”. Това се е отнасяло за южноамериканските страни и е било така поне по времето на Давила – той е починал през 1994 година, – и вероятно в много села там  продължава да е така до ден днешен. Когато в средата на седемдесетте имах възможността да видя голяма част от този континент, бях силно впечатлена: бедните бяха крайно бедни, на всичкото отгоре подложени на страшен тормоз, но те носеха кръста си с поразително достойнство. А богатите демонстрираха една безбожна вулгарност и жестокост.
С право руските новобогаташи имат славата на вулгарни хора, които могат да бъдат доста нелицеприятни в Берлин, вулгарна е със сигурност Парис Хилтън, вулгарни може да са и много други богаташи, но с каква вулгарност само се представя бедността по западните телевизии, особено по частните, как получаващите социални помощи мърморят и предизвикват крамоли, как киснат затлъстели в хаотичните си жилища и крещят на децата си – всичко това е ненадминато! Достатъчно е по-продължително пътуване в метрото, за да се убеди човек, че медийният подбор залага на крайностите, на драматичното изостряне на отвратителното, макар че това, което се показва, за съжаление не се разминава напълно с истината.
Достойнството на бедните, къде остана то?
Парадоксално е, но изглежда, че тъкмо модерната форма на благосъстояние, която трябва да бъде приветствана, защото тъкмо тя облекчава бруталната съдба на бедните хора, изглежда, отнема достойнството и направо безцеремонно пренебрегва презрението, което данъкоплатците хранят против нея, а в огледалото на това презрение бедните вероятно сами се презират и пропадат в потока от евтини стоки. Изглежда, че боклуците, които консуматорското общество непрекъснато произвежда, се трупат на хаотично бунище в жилищата на бедните – естествено, не само там, но при тях това се набива на очи, защото все още  тайно живеем с представата, че в скромното жилище на някой бедняк има спартански порядък.
Къде остана беднякът, живеещ просто и смело?
Изглежда, че този бедняк сега е в бедните страни – Пакистан, Египет, Перу, Конго и други, а литературата, която се пише там, все още го представя като беден и достоен. Тя му дава честта, на която бедният  при нас се е радвал в литературата на XIX век.
Асоциираме бедните хора в богати страни главно с ненормални и затлъстели типове, алкохолици, дяснорадикални и неудачници, които постоянно трябва да бъдат съветвани,  подпомагани, да бъдат подлагани на терапия или прибирани от полицията, но преди всичко виждаме в тях хора, които оставят децата си да пропаднат най-ниско. Всъщност нещата стоят така: в модерните благосъстоятелни общества бедният въобще не трябва да го има. Но появи ли се на улицата или ако го видим по телевизията, над него тегне цялата вина, че се държи така и изглежда толкова жалко. Затова има такава огромна разлика между начина, по който са нарисувани портретите на бедните в романите, приказките или разказите от XIX век, в изгряващите индустриални общества, и начина, по който бедните се появяват в днешната литература.
Добър пример би била „Малката кибритопродавачка” на Ханс Кристиан Андерсен. Макар осъденото да умре в студа и снега момиче да не е конкретно описано от автора като неземно красиво и привлекателно, все пак всички илюстрации с право я изобразяват точно така – защото тук красотата и добротата се противопоставят на един прогнил, коравосърдечен свят. Бедното дете бива озарено от сияние,  придава му се значение, което струи от самото небе. А читателят е трогнат, утешава се, че премръзналата душа ще възкръсне в небесата, близо до обичната си баба, която се  явява в светлината на запалените кибритени клечки. Там няма да й липсва нищо, напротив – ще бъде нагостена по-богато, отколкото с гъска, със забита в гръбнака вилица, и ще вижда по-прекрасни неща от коледно дърво с горящи свещи.
Разбира се, спотайващите се във входовете бедни, премръзнали до смърт през студените нощи в Копенхаген и Лондон, в никакъв случай не са били привлекателни, не са имали червени бузки, а са били парцаливи и мръсни и със сигурност едва ли са били приятна гледка. За Андресен това е било до болка познато, самият той произхожда от бедно семейство. Но не би било правилно тук да говорим за лъжливо изопачаване и сладникаво банализиране на жестоката действителност. Момичето бива обсипано с достойнство и блясък, дори с красота, от християнския патос на бедността и от прозрението, което гласи, че и в най-бедния сред бедните се крие обичано и приемано от Бога същество, ценено същество, което след смъртта е гледано с други очи и мерено с друго мерило, а не с обичайното в светските общества. За пореден път литературата е тази, която обръща внимание на по-възвишеното в човека, на скритото в друга милост и благосклонност, което ние обикновено не можем да разпознаем.
Чарлз Дикенс е бил отличен познавач на големия Лондон;  познавал е добре  и бедните, вонящи квартали, и хората, наблъскани там в съборетини. В романите му откриваме описанието на огромен град, индустриализиращ се светкавично бързо, с всичките катастрофални последици – шума, мръсотията, крайно обеднелите селяни, които се тълпят  и водят там мизерен живот. Може в някои от романите му доброто и злото да са преувеличено противопоставени, възможно е тук и там описанието на някой добър и беден човек да е кичозно преувеличено, но реализмът на Дикенсовото описание на градския живот не може да бъде оспорван.
Сред нищетата, мръсотията и жестоката джунгла на нравите при Дикенс има не само дребни джебчии, които забогатяват от последните пенита на бедните, но и отделни невинни бедняци, които по невероятен начин успяват да проявят смелост и да останат добродетелни. Вярно е, че това звучи като благочестива приказка. И въпреки това може да разклати увереността и на най-подкования социален дарвинист. Спасението е възможно, гласи посланието, сред злото е възможно да останеш добър. И от един останал добър изхвърчат вдъхновяващи искри върху другите бедни, които са се оставили в ръцете на мерзостта. Във всеки случай  на човек няма да му хрумне да избие бедните до крак, ако чете роман на Чарлз Дикенс. Напротив, в тези романи пулсира социална съвест. Тя е могъща и е разтърсвала тогавашните читатели.
В доста модерни романи за социалните низини, описани  доста грубо и където авторите са решили на всяка цена да приемат кредото на хладнокръвието, читателят може да бъде обзет от убийствена агресия. Ако аз попадна на един такъв текст, с удоволствие бих изпозастреляла всички образи. Питам се: Защо тази сган в романа се е появила на бял свят, освен за да ми лази по нервите? Има твърде много хладнокръвни текстове за ненормални типове. В тези премерени разкази, в които авторите постоянно трябва да  доказват, че не се страхуват от абсолютно нищо, човек напразно търси минимална доза състрадание и надежда, която да се влее като спасителна енергия в главите на разпасаните типове. На тези автори им е напълно чужд тайният съюз на литературата с това, което човек би могъл да нарече цивилизоване, обуздаване на унищожителните ни енергии.
Затова пък ако човек прочете романа „Глад”, пословутата първа завладяваща творба на Кнут Хамсун, която описва плодовете на лудостта на един гладуващ, скъсал всички стабилни връзки млад мъж, ще почувства с цялото си тяло ужаса на бедността. Книгата е издадена през 1890 и е толкова проницателна, защото младият Хамсун сам е страдал от глад и изобщо не е знаел как ще успее да изкара пари с писането си. Това със сигурност не е роман, който да се занимава с писателските терзания на младо конте, с това „ами сега какво” на човек, който се страхува да даде всичко от себе си. Напротив, страданието е осезаемо и поставя препятствия. Напада с пълна сила. Описаният глад се прицелва в корема на читателя, има силата да се промъкне надълбоко в душата му. А прочетен в аудио-книгата от Оскар Вернер, който също е бил дете на бедни родители, текстът получава такава интензивност, че ако го чуете, с дни няма да можете да се отърсите от него. И никъде няма патетичен тон, нито пък обещанието, че всички ще бъдат възнаградени на небето.
Срамът на младия мъж от бедността е завладяващ. И няма за какво да бъде обвинен. Той не е беден поради липсващо старание или поради глупост. Той е просто беден и нищо повече. Не може да бъде извлечена и фалшива морална поука, като например: всеки сам кове съдбата си. Много хора са бедни, а нещастният млад мъж просто е един от тях и точка по въпроса.
Двете световни войни с милионите убити в Европа объркаха социалната структура, разредиха редиците на тези, които и преди са били бедни, и поне временно превърнаха в бедняци останалите живи, които преди са притежавали някакъв имот. Дори страна победителка като Англия излезе от Втората световна война като бедно общество с много малко богати хора.
Коренно различно изглеждат биографиите на боготворените от нас интелектуалци и писатели, израснали във времето между двете световни войни, в сравнение с тези на хора с писателски наклонности, родени едва след Втората световна война. Повечето от нас са родени в общества с известно благосъстояние, чиито проблеми изглеждат незначителни, защото тук човек  трябва да се бори по-скоро с неопределима обърканост от душевен характер, отколкото с осезаеми заплахи. С други думи няма място за герои. И няма възможност да бъде  шлифован опитът в живота и да се радикализира естетически. Достатъчни са две имена и нещата стават ясни: Бекет, Витгенщайн.
Самюъл Бекет: наистина израснал в по-скоро заможно семейство, но като млад мъж, искащ да стане писател, живеел толкова бедно в Лондон и Париж, че понякога едва  успявал да плати пощенските марки, за да разпрати ръкописите си. Пътувал много из селските райони на Южна Франция, за да избяга от германските окупатори. Изследовател на Библията. Изследовател на нищетата. Любимата му тема: скитници, чакащи спасение. Постоянно редуцира всичко, за да достигне една стая в парижкия старчески дом: легло, стол, маса, телевизор – стаята, в която умира.
Лудвиг Витгенщайн: при тази вълнуваща личност разликата между богат и беден е особено голяма. Както е известно, философът отказва да приеме голямо богатство, за да работи като учител в планинско село в Австрия.  Не знам дали по-скоро трябва да се съжаляват децата на селяните, на които е преподавал, или да им се завижда. Със сигурност Витгенщайн не е приет сърдечно като новозаселил се учител. По-скоро е бил деспот, който изисквал твърде много от тях. Но каква радикалност в живота и във философските му трудове през следващите години в Англия! С риск да прозвучи пресилено – Витгенщайн внедрява патоса на нищетата и лаконичността във философията на езика си. И разбира се, скрита форма на собствената му биография се прокрадва дори в абстрактните заключения върху проблемите на езиковата логика.
Бихме могли дори да твърдим, че Самюел Бекет и Лудвиг Витгенщайн са макар и далечни, но наследници именно на юдейско-християнския библейски свят, в който на бедния се оказва най-голямо уважение и в който всичко, което се случва исторически и като надежда за спасение, става в името на бедните.
Да проясни неволите на бедните, които, естествено, в едно благосъстоятелно общество са коренно различни от нищетата на бедните през 19. в., би била достойна задача на литературата. Но каква литература би могло да бъде това?  Във всеки случай тя не би трябвало да робува на бетониращия реализъм, на презиращото човека кредо „Само по този и никой друг начин”. По-скоро тя би трябвало да се ръководи от активизиращи енергии и да набляга на възможностите, за да може зад един пропилян, нещастен живот читателят наистина да може да си представи един друг живот.
Но кой тогава ще гали нежно главите на богатите и ще ги спасява?

Преведоха от немски ЕЛЕНА ДИМОВА и АЛЕКСАНДРА ГОЧЕВА

Advertisements

2 Коментари

Filed under Общи

2 responses to “Беден и богат

  1. Rumi

    Бедните нямат друг избор освен да приемат идеите на богатите за самите себе си–пропагандната машина е много мощна и ги облъчва непрекъснато с жалкия образ на „лузъра“. За пропагандната машина работят и всички съвременни писатели, които отказват да видят, че в човека има и пласт на доброто–голямата литература и изкуство, философията и религиите, т.е. духовния продукт на хората е създаван с тази вяра досега. Днес обаче светът е по-тоталитарен от всякога и господстващата идеология е идеологията, която обслужва интересите на богатите идеално, защото бедните приемат, че те сами са си виновни–сапунките ги учат на това, а интелектуалците се занимават с анализа на по-сложни проблеми и нямат време за презрения и дискредитиран пролетариат. Затова и банкерите никога не са виновни. Помислете за това, което се случи в България. Ограбването на страната би било невъзможно без съдействието на западни банки и институции, но ние сме лоши и корумпирани, а те не са. И тъй като вярваме, че от нас по-лоши няма, ще го докажем рано или късно. Някой беше казал „Независимо дали вярваш, че можеш да направиш нещо или не, и двата случая си прав“.

    • Valko

      Да Руми, права си. Само ще добавя: Корупцията е там, където има бедни и богати. Дава подкуп този, който има достатъчно пари, на някой, който се нуждае от тях.

      И така, България е в нужда и много българи просто са принудени да приемат (и дори да предлагат) подкупи от страна на богати чужденци (в т.ч. и „цивилизовани“ западняци), които ще спечелят още повече след това. После идва някой еврокомисар и започва да ни назидава, а родните „тинк-танкове“ подемат назиданията, защото и на тях им плащат Независимите Граждански Организации (НГО), които са „Независими“ от нашата държава, но напълно зависими от чужди организации като „Аденауер“ и „Сорос“ и други подобни, които ПЛАЩАТ на нашите „експерти на прехода“ за да мътят главите на бедните си сънародници. Пита се:“Това не е ли най-голямата корупция?“ и „Кой корумпира нашия честен народ?“

      Въпросите, разбира се, са риторични.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s