Потенциалност и негативност

Върху една логическа грешка у Агамбен

бр. 15/2013

Дарин Тенев

1-1Сред съвременните онтологии на потенциалността философско-политическият проект на италианския философ Джорджо Агамбен заема особено място. За това има две причини: философската продуктивност на неговото претълкуване на Аристотеловата dynamis; политическото обещание за средство за съпротива, което е подсказано в това претълкуване. На редовете по-долу бих искал да изложа основанията да се съмнявам както в това обещание като сочещо към реална алтернатива, така и в легитимността на философския ход на Агамбен.

Агамбен казва, че „потенциалността да не е кардиналната тайна на Аристотеловото учение за потенциалността”[1].

Каква е тайната на Аристотеловото учение за потенциалността, която потенциалността-да-не разкрива? Тя е, че всяка потенциалност се трансформира в импотенциалност (impotentiality), не-потенциалност, неможене или липса на потенциалност: “потенциалността да не е кардиналната тайна на Аристотеловото учение за потенциалността, която трансформира всяка потенциалност в себе си в импотенциалност”[2]. Как е възможно това и какво означава то е обяснено в няколко текста, но тази аргументативна нишка е за пръв път вероятно развита през 1984 в един кратък текст върху Аристотел, озаглавен „Върху потенциалността”. Според интерпретацията на Агамбен „dynamis, потенциалността, поддържа себе си в отношението си със собствената си лишеност […] Това отношение конституира същността на потенциалността. Да бъдеш потенциално означава: да бъдеш собствената си липса, да бъдеш в отношение със собствената си неспособност. Биващите, които съществуват в модуса на потенциалност, са способни на собствената си импотенциалност; и само по този начин те стават потенциални”[3]. Един строител може да строи само в степента, в която той е способен също и да не строи. Това е причината, поради която се говори за „потенциал” (а не само строене и нестроене). Потенциалност да свириш на китара, за да вземем друг пример, е потенциалност точно защото има и потенциалност да не свириш.

Само че в интерпретацията си Агамбен изглежда, че е дори по-радикален. В Метафизика има едно Аристотелово твърдение, според което актуализацията или осъществяването на потенциалността (когато потенциалността преминава в действителността, в актуалността) ще означава, че вече няма никаква импотенциалност. В коментар на това твърдение италианският философ казва, че ако трябва да мислим една потенциалност, по отношение на която няма нищо импотенциално, това ще означава, че тук потенциалността е собствената си импотенциалност. Това се случва в момента на актуалността. Ще цитирам един дълъг откъс от този текст:

Каква е потенциалността, по отношение на която, в момента на актуалност, няма да има нищо импотенциално? Тя не може да бъде нищо друго, освен adynamia, която, както видяхме, принадлежи към всяка dynamis: потенциалността да не-бъдеш. Това, което казва Аристотел, е: ако една потенциалност-да-не-бъдеш изначално принадлежи на всяка потенциалност, тогава има истински потенциалност само където потенциалността-да-не-бъдеш не изостава зад актуалността, а преминава изцяло в нея. Това не означава, че тя изчезва в актуалността; обратно, тя запазва себе си като такава в актуалността. Това, което е истински потенциално, е така онова, което е изчерпало цялата си импотенциалност при пренасянето й изцяло в акта като такава[4].

От този откъс несъмнено е станало явно, че потенциалността като потенциалност пресича актуалното и по този начин запазва себе си като потенциал.

Това становище лесно може да се свърже с понятие за възможност, което да внася разрив в действеността, откъсвайки я от всяка предзададеност, загатвана от традиционното схващане за условие за възможност. Потенциалността като импотенциалност (неможене) е в актуалното и така държи актуалното отворено към онова, което все още не е актуално и което е несводимо до актуалното. Самата връзка между потенциалност и негативност (им-потенциалност, потенциалност-да-не/ не-можене, можене-да-не) би отваряла актуалното към другото.

При един втори и по-внимателен прочит обаче става явно, че следствията, които Агамбен извлича, водят в друга посока. Още в текста върху Аристотел от 1984 той твърди, че “[в]сяка човешка власт/способност/можене е adynamia, импотенциалност; всяка човешка потенциалност е обвързана със собствената си лишеност”[5]. И макар че вероятно не е било предвидимо през 1984, тъкмо тази интерпретация на Аристотел, която Агамбен ще подема отново и отново в идните двадесет години (в текстове върху Хайдегер, Дерида, Карл Шмит, Бартълби, антропологичната машина и др.), ще се превърне в основата за неговото определение на суверенната власт и в този смисъл на целия му политически проект. Суверенната конститутивна власт е способна да се поддържа безкрайно, без никога просто да преминава в актуалност, точно защото независимо дали премине в актуалното или не, като власт тя запазва връзката между потенциалност и импотенциалност, тя е способна, както Агамбен неуморно повтаря, на собствената си неспособност/импотенциалност и така властва едновременно над актуалното и над потенциалното, които са „двете лица”[6] на една и съща суверенност. За него „чистата потенциалност и чистата актуалност са неразличими”, тъй като adynamia (която превежда и като потенциалност-да-не и като импотенциалност/ неможене) постоянно превежда едното в другото. И точно това е истинският залог на тайната на Аристотеловото разбиране за потенциалността, която потенциалността-да-не съхранява.

В тази светлина решението на Агамбен изглежда по-разбираемо. Той предлага да мислим потенциалността още по-радикално, да „мислим съществуването на потенциалност без никаква връзка с битието във формата на актуалност”, което “не имплицира нищо по-малко от това да се мислят онтология и политика отвъд всяка фигура на отношение”[7]. Именно в този смисъл той ще подхване и използва понятието за desoeuvrement (безделие, раз-творяване) и ще подкрепи поведението на Бартълби, онзи известен герой на Мелвил, който на всичко отговаря с „Бих предпочел да не”. Нима формата на съпротива на Бартълби в тази перспектива няма да е потенциалност отвъд всякакво отношение с актуалността?[8] Това, което Агамбен предлага като решение, следователно е да не се предпирема никакво действие, да стоим настрана от актуалността и битието.

Преките политически залози на подобна онтология на потенциалността обаче далеч не са единствената причина внимателният читател да трябва да препрочете определени моменти и преходи в текстовете на Агамбен.

Ако човек се вгледа по-отблизо в логиката, която Агамбен развива – и тук имам предвид логиката в по-тесен смисъл, – ако човек се вгледа в тази логика, не би могъл да не забележи някои особени и неубедителни ходове. Нека се върна към дългия откъс от текста върху Аристотел, цитиран по-горе. Там Агамбен казва: „Каква е потенциалността, по отношение на която, в момента на актуалност, няма да има нищо импотенциално? Тя не може да бъде нищо друго, освен adynamia, която, както видяхме, принадлежи към всяка dynamis: потенциалността да не-бъдеш.” Думата „импотенциално” от първото изречение е била въведена по-рано, за да преведе Аристотеловата adynamia. Затова не е изненадващо, че гръцката дума се появява и във второто изречение. Там обаче тя е преведена вече не като „импотенциалност”, а като „потенциалност-да-не”. Същото застъпване на импотенциалност и потенциалност-да-не може да се види и в следващите изречения:

Това, което казва Аристотел, е: ако една потенциалност-да-не-бъдеш изначално принадлежи на всяка потенциалност, тогава има истински потенциалност само където потенциалността-да-не-бъдеш не изостава зад актуалността, а преминава изцяло в нея. Това не означава, че тя изчезва в актуалността; обратно, тя запазва себе си като такава в актуалността. Това, което е истински потенциално, е така онова, което е изчерпало цялата си импотенциалност при пренасянето й изцяло в акта като такава.

Казва се, че потенциаността-да-не-бъдеш не изостава зад актуалността и веднага след това, под формата на перифраза, се казва, че тъкмо импотенциалността е пренесена в акта като такава. Същото смесване на двете може да се открие и в Homo sacer[9] и практически почти навсякъде, където италианският философ говори за импотенциалност[10]. По-скорошно подемане на същата логика може да се открие в един емблематичен текст от книгата на Агамбен Голота от 2009 г., където пише: „Това, че възможността винаги е била в основата си и невъзможност, че всяко „мога да правя“ винаги е в същото време и „мога да не правя“, представлява значимо постижение на теорията на възможността, развита у Аристотел в деветата книга на „Метафизика“[11].

Изглежда сякаш при свързването на потенциалност и негативност Агамбен не е премислил негативността. Защото, въпреки че смесва импотенциалност и потенциалност-да-не, да си способен-да-не не е същото като да си неспособен. Да можеш-да-не е различно от да-не-можеш. Да можеш да не свириш на китара не е същото като да не можеш да свириш. Или, още по-красноречиво, да можеш да не умреш не е същото като да не можеш да умреш. Не е без значение къде е поставено отрицанието. Колкото и да са свързани двете форми на отрицание, те все пак съвсем не са тъждествени.

Това не е всичко. Изглежда, че за Агамбен, поради това, че потенциалност-да (бъдеш или правиш) и потенциалност-да-не (бъдеш или правиш) са свързани[12], те също са тъждествени. Проблемът се състои не в тяхната обратимост (имплицираща реципрочност и симетрия), а в начина, по който тяхната връзка предполага (въпреки че проблемът никога не е артикулиран) доминирането, господството на единия от термините над другия. И независимо от привидностите, не негативното е онова, което доминира, а по-скоро обратното. Това се вижда особено ясно в начина, по който Агамбен постоянно настоява как потенциалността е способна на собствената си импотенциалност. Импотенциалността, неспособността или неможенето, е нещо, на което някой може да бъде способен, нещо, което някой може, може да може. Само че това, че импотенциалността е нещо, което можеш, означава недвузначно, че позитивната потенциалност доминира отношението между двата термина. И го доминира по начин, който остава незабелязан в точката на удвояване на потенциалността. Особено ясно това се вижда в подобни на следващото изречение: “Биващите, които съществуват в модуса на потенциалност са способни на собствената си импотенциалност[13]. Или: „Човекът, прочее, е онова живо същество, което, съществувайки в състояние на възможност, дотолкова може едно нещо, доколкото може и неговата противоположност, т.е. може било да го прави, било да не го прави”[14]. Очевидно подобни твърдения загатват необходимо разграничение между възможност да можеш-да/ възможност да можеш-да-не/ възможност да не можеш; ала самата тази възможност във „възможността да (не) можеш да (не)” остава нетематизирана от Агамбен.

Ако свържем логическата грешка при смесването на импотенциалност и потенциалност-да-не с пренебрегването на начина, по който потенциалността доминира сцената, би станало явно, че онова, което остава немислено в тази схема е невъзможността да си способен. Модусът „да не можеш да (не) можеш да (не)” е изключен от уравнението. Точно това изключване пречи на Агамбен да мисли импотенциалността и го кара да я подчини на потенциалността. Затова бих твърдял, че именно това изключване служи за основа, в крайна сметка, на целия му онтологико-политически проект. Причината е, че това изключване е онова, което му позволява да включи импотенциалността в своето определение на властта, което, както посочих по-рано, го води към едно решение, което не позволява действието, акта. Целият проект на Агамбен – поне между 1984 г. и 2004 г., но откриваем, както показах, и по-късно – така се оказва стъпил на една погрешна предпоставка.

Тъй като колкото и опростяваща да остава тази реконструкция, тя вероятно звучи объркващо, ще резюмирам основните пунктове на несъгласието си с Агамбен.

1. Агамбен смесва потенциалност-да-не и импотенциалност.

2. От една страна, потенциалността-да и потенциалността-да-не на определено ниво са мислени като симетрични;

3. а от друга – позитивната потенциалност, способността, умението, моженето доминират отношението и импотенциалността, неможенето, в крайна сметка, е неправомерно изключено от уравнението. Това означава, че при смесването на потенциалност-да-не и импотенциалност, импотенциалността, неможенето, ще се оказват винаги сведени до потенциалността-да-не, която все още е можене. С Агамбен винаги сме способни на Не-то и никога не сме Не-способни, винаги можем-да-не, но никога не-можем. Не-то, негативното, не е осмислено. (Не е ли това подчиняване на Не-то, негативното, причината, поради която Агамбен превежда dynamis като потенциалност или можене (potenza), а не като възможност? Потенциалността указва в определен смисъл способността, моженето; докато възможността по-явно е свързана с онова, което се случва, без да е изрично контролирано.)

4. От тази гледна точка генерализираната позитивна потенциалност (моженето, потенциалността-да, способността) се превръща в инструмент за преосмисляне на актуалността, която така става просто друга страна на потенциалността, страна, която й е подчинена. Актът не може да скъса с порочния кръг, защото винаги поддържа властта и моженето (през потенциалност, през импотенциалност). Актът и негативността са подчинени на Способността, на Моженето. (Можене да действаш, можене да отричаш. Никога негативността не ще отрича моженето.)

5. Поради всичко това цялата констелация изглежда да обслужва суверенната власт, без никога да пречи на функционирането й, без никога да я блокира. Единствената съпротива спрямо властта, тогава, ще е видяна в радикална пасивност, отказ от всички връзки, Бартълби.

Агамбеновият Бартълби къса всички връзки с актуалното и това е единствената форма на неговата съпротива. Подобна фигура изглежда неубедителна. Тя се крепи на едно виждане за актуалното, подчинено на потенцията, на моженето, което капитализира власт и доминира както над неможенето, така и над действието. Такова понятие за актуалното е слабо. То не мисли акта, действеността на действието.

Ако има понятие за потенциалност или възможност (несведена до можене, до „Аз мога”), което да може да се съчетае с утвърдително разбиране за действието като непредзададено, непредопределено от условия за възможност, независимо от моженето, това понятие трябва да се обвърже с негативността. Негативността би пресичала сърцевината на възможното, изменяйки самото възможно в невъзможно, а оттук и отменяйки характера му на предварително установено, подчинено на можене. Подобно схващане за невъзможното ни позволява употребата на едно силно понятие за утвърдително действие, подобно на въведеното от Вацов[15], и то тъкмо защото начинът, по който невъзможното ще пресича самата актуалност вече би свързвал актуалността с непредзададеността. Така безсилието ни няма да ни отказва, а обратно – ще ни кара да действаме. Актът във философията на Вацов е нещо непредопределено, той предполага непредзададено засрещане на множество сили и постоянна евалюация, която води до активно ангажиране със ситуацията.[16] Срещу Агамбеновия Бартълби, който е скъсал всички връзки с актуалното, сега ще имаме пълна въвлеченост, която носи риск за нас самите, променя ни, но в същото време е утвърдителна съпротива, неочаквана и изненадваща, афирмативност, която променя самия свят. И ние би трябвало да действаме точно защото не контролираме изцяло ситуацията, точно защото никой не контролира изцяло ситуацията.


[1] Giorgio Agamben, Potentialities, trans. D. Heller-Roazen, Stanford: Stanford University Press, 1999, p. 215, 245.

[2] Ibid.

[3] Ibid., p. 182.

[4] Ibid., p. 183.

[5] Ibid., p. 182.

[6] Giorgio Agamben, Homo Sacer, trans. Daniel Heller-Roazen, Stanford, CA: Stanford Univeristy Press, 1998, § 3.3, p. 47.

[7] Ibid. Курсивът мой – Д. Т.

[8] Вж. Agamben, Potentialities, p. 270.

[9] Виж например следния откъс: “Точно затова, ако потенциалността трябва да има своя собствена консистентност и да не изечзва винаги непосредствено в актуалността, е необходимо потенциалността да е способна да не преминава в актуалността, потенциалността конститутивно да бъде потенциалност да не (правиш или бъдеш) или, както казва Аристотел, потенциалността да бъде също импотенциалност. (adynamia)” (Agamben, Homo sacer, p. 45).

[10] Виж напр. Giorgio Agamben, Coming Community, trans. M. Hardt, Minneapolis: University of Minnesota Press, 1993, pp. 34-36; Agamben, Potentialities, pp. 200-201, 215-216, 245; Giorgio Agamben, The Open, trans. Kevin Attell, Stanford: Stanford University Press, 2003, pp. 66-67. И т.н.

[11] Джорджо Агамбен, „За това, което можем да не правим”, прев. Б. Паскалева в настоящия брой на Литературен вестник.

[12] Вж. Agamben, Potentialities, p. 182.

[13] Ibid., p. 182.

[14] Агамбен, „За това, което можем да не правим”. Курсивът мой – Д. Т.

[15] Виж на първо място Димитър Вацов, Онтология на утвърждаването, София: Изток-Запад, 2003.

[16] Виж напр. Димитър Вацов, Свобода и признаване, София: НБУ, 2006; Опити върху властта и истината, София: НБУ, 2009.

3 коментара

Filed under Субектив

3 responses to “Потенциалност и негативност

  1. азис каш

    Не знам дали ще му помогне на Агембен ако сравните Коментара му върху Писмо до Римляните – евент. Втори ден, Impotentialis и Пети ден Astheneia, но и наоколо.
    И не мога да не кажа – тонът Ви е непоносим, а и намерението да хванем в грешка. Философията на Агамбен, философията на Вацов. Но на младите разбира се е простено.

  2. азис каш

    е, щом ще ме и одобрявате, хайде няма нужда – оттеглям коментари си, с или без Ваше одобрение.

  3. азис каш

    Аве що 4 часа след като публикувам при вас някой ми влиза в имейла?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s