Акценти от един интригуващ полилог

Дария Карапеткова

бр. 11/2013

5-4Темата за превода е от онези магнетични и омагьосани теми, обсъждането на които успява във всичко друго, освен да ги изчерпи. Този щастлив неуспех е жизненонеобходим на позадрямалото у нас обществено внимание към техниките и принципите, гарантиращи качеството на преводаческата дейност, а оттам и към личностите, които градят стандарти в тази посока.
Книгата на Марин Бодаков „Преведе от…” е така добра да осигури престижна трибуна на една своеобразна дискусия на тази тема. Тя обединява негови интервюта във в. „Култура” с едни от най-активните съвременни български практици и теоретици на превода от различни езици и ако позволите една хипотеза вследствие от наблюденията върху новите поколения студенти филолози, би имала не по-малка полза от учебниците по теория като ефикасно ноухау в областта на преводознанието. Защото всеки преводач от подобна величина носи отговорите в себе си и трябва да му бъдат отправяни въпроси.
Едно от обединяващите лични качества, което се откроява почти веднага у подбраните събеседници, е ярката самовзискателност. „Как така ще се задоволиш с първото, което ти хрумне?”, спонтанно възкликва Анелия Петрунова и нейното красноречиво възмущение сочи височината на летвата, която тази дейност предполага. Анна Златкова е формулирала чудесно основната причина за това специфично чувство за отговорност: „Моментът на избора, съдбовното усещане за опрелия до кокала нож – ето кое не може да се симулира в лабораторните условия на занятието по превод”. Същата ключова дума споменава и Яна Букова, докато разказва задълбочено и човешки за „нечовешкото разклоняване на преводачески избори при Сафо”. Сложната картина на състезанието със самия себе си е допълнена от не по-малко важната цел, посочена от Златна Костова: „Естеството на преводите, с които се занимавам аз, предполага по-голяма свобода и гонене на атмосферна еднаквост преди всичко, а това се постига както с голям арсенал от езикови средства, така и посредством много други екстралингвистични прийоми…” Впрочем, говорейки за отговорност, в прекрасния си предговор към книгата Нева Мичева не оставя място за илюзии, защото откровено предупреждава: в тази професия „отговорностите са повече от правата”.
В този многогласен разговор са намерили място и важни думи относно трудното и дълго съзряване на българската преводаческа практика. Не е учудващо, че за основен свидетел в това отношение е призована Вера Ганчева, както и не е учудващо, че нейният разказ на места си служи с „войнствена и агресивна по съдържание” лексика. Изключително важно е да се помни деликатното балансиране по острието на идеологическия бръснач, на което дълги години е бил принуден екипът на легендарното издателство „Народна култура”: „Пускахме книги, които биха предизвикали, меко казано, спорове, но пък с предговори или послеслови от съветски автори”. В светлината на тези взривоопасни модалности на оцеляване контрапункт с днешна дата предлагат интересните и многоъглови размисли на Анжелина Пенчева за „парадоксите на постсоциализма”, които вещо обхождат поточната линия превод – редакция – издаване и разпространение – обучение по теория и практика…
В книгата сериозен дял от преводачите присъстват и със своето амплоа на университетски преподаватели. Сред тях Анжелина Пенчева отделя немалко внимание на редакторската (си) работа. В допълнение си струва да се отбележи зрялата и сполучлива дефиниция на Ирена Кръстева за едно по традиция трудно дефинируемо понятие: „Аз виждам ролята на редактора именно в неговото съдействие за по-доброто разбиране на текста: разбиране, а не обяснение”. Майсторски казано и неоспоримо е обобщението на Евгения Панчева:
„…ако са свършени добре, и трите вида работа – научната, преподавателска, преводаческа – са един вид сократическа майевтика – подсказване, вместо показване, едно акуширане на разбирането”.
Все така по пътя към разбирането не е подмината ролята на критиката в работата на преводача. Разсъжденията на Елисавета Кузманова относно критическия поглед към творчеството на Елиас Канети, както и партньорството с критиката по време на работата на Иглика Василева върху „Одисей” илюстрират и този аспект от щателната подготовка, необходима преди обработката на чуждоезичния текст. Важни са и наблюденията на Русанка Ляпова по богатата тема, повдигната от въпроса на Марин Бодаков как преводаческата работа променя представата за литературата въобще.
По традиция сме свикнали да приемаме, че преводачите имат естествена нагласа към скромност. Отчасти това е разбираемо заради изискването техните личности да остават невидими в тъканта на готовия текст. Извън текста, от разговорите в „Преведе от…” остава по-скоро усещането за известно разнообразие в тези нагласи, всяка от които посвоему очарователна. Като цяло обаче преобладава деликатният стремеж личното присъствие да е неинвазивно. Най-конкретно отношение към работната техника това има в думите на Анна Златкова, които засягат рядко споменаван риск: „Преводът не бива да се превръща в поле за демонстриране на преводаческа виртуозност”. В друга посока оттласква въпросът на Марин Бодаков „Какво от себе си разпознавате у Бернхард?” към Александър Андреев, на който той започва отговора си с ремарката, че не е сигурен „доколко този въпрос интересува някого другиго освен мен самия…”. Много бихме искали да уверим в обратното както г-н Андреев, така и всеки колега, който в деликатността си сякаш потиска голямата и вълнуваща теоретиците тема за неизказаните сходства между природата на текста и избралия го преводач. Естествено, това няма нищо общо с някои изкушения, за които остроумно намеква Евгения Панчева: „…подготвеността най-малкото занижава градуса на себехаресването, което е много важно в този смирен занаят”. В този дух е и обезоръжаващата самоирония, която преминава на места в думите на Иглика Василева и която може да си позволи единствено човек, стоящ много високо.
Един концептуален въпрос тормози съсловието особено в културите с голяма давност на преводаческата традиция: какво е дълголетието на преводния текст, успехът му гаранция ли е за дълголетие? Във великолепното си интервю Любомир Илиев засяга тази тема: „Преводът на една класическа творба на световната литература е задача, която никога не може да бъде решена окончателно, затова всяко ново поколение би следвало да се чувства провокирано от нея”. Ролята на „субстрата” е умело изведена като съпътстващ фон на тази провокация от Евгения Панчева: „Колкото и да новаторстваш, каквито и нови дискурси да се налага да изобретяваш – да си мислиш, че ти изобретяваш – зад тях все се показват опълченците на Шипка и двете хубави очи. Парадоксът обаче е, че те самите са продукт на традиции, от които се опитваш да се оттласнеш, когато се облягаш на своето”.
Като особен виновник за преводаческите мъки често е сочен целевият език – с неговите кусури, с неговата недоразвитост, със спъващото му лексикално целомъдрие. Според героите на „Преведе от…” това се оказва малодушно оправдание. „Не българският ми беше пречка при преводите на „Одисей”, твърди Иглика Василева и с това само потвърждава сериозността на интерпретативното постижение, с което влезе в националната ни преводаческа „Златна книга”. Не по-малко солидно стои заключението на Мария Георгиева: „Българският език е способен на абсолютно всичко”. Дали пък не става дума за изтънчена мазохистична страст към езиковия експеримент, каквато преводачът безспорно изпитва в стремежа си да разширява непрекъснато границите на своя роден изказ? В работата си по Паул Целан Ана Димова споделя, че е била движена и от интереса да провери „дали българският език е в състояние да създава такива усети, необичайни за българската поетическа традиция”. Вярно е, тя самата  признава – ще го усетят най-вече читателите с „вкус към напрегнатите удоволствия”.
Споделеното в „Преведе от…” също оставя послевкус от интелектуално удоволствие. Умелите въпроси на Марин Бодаков неусетно разприказват представителите на една гилдия, по длъжностна характеристика винаги склонни да изтласкват на заден план собствения си глас в полза на авторовия. Но както е видно в „Преведе от…”, не защото нямат какво да кажат.

Марин Бодаков, „Преведе от…”, Панорама, С., 2012

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Приписки

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s