Екзотизация срещу европейскост:

българското – поглед от България и от САЩ
(„Физика на тъгата” и „На Изток от Запада”)

ЛВ, бр.33, 17-23.10.2012

Мари Врина-Николов 

В „Горчивата мътилка на опита” сръбският писател Данило Киш споделя: „У нас продължава да се пише лоша проза, анахронична по отношение на своята изразност и тематика, изцяло опираща се на традициите от XIX век, проза, която е плаха в експериментирането, регионална, местна проза, чиято местна колоритност всъщност най-често е просто опит да се запази националната идентичност в качеството й на есенция на прозата. […]. Колкото до света, той продължава да търси в нашите литератури повече или по-малко извънредното, местната колоритност или политическия памфлет, заменящи туризма и политиката.”[1]

Редно е впрочем да положим тази изпълнена с разочарование констатация в нейната историчност, но при все това тя важи отчасти за българската литература и несъмнено за голяма част от балканските литератури (имайки предвид македонеца Старова, българина Дончев или албанеца Кадаре и техния откровен или относителен успех на Запад), склонни едновременно към екзотизация и към местна колоритност и утвърждаване на идентичност със съмнителен ефект, които могат да бъдат използвани от политиката и от прилагащите тази политика управници.

В българската литература се наблюдава една интересна рязка промяна на парадигмата, започната от т.нар. „поколение на 90-те”, което експериментира с езика, формата и тематиката, и което понечи да скъса с местната колоритност и да покаже на света, че тази литература е неразделна част от европейското и дори от световното наследство. Също така тези автори събудиха  вечното напрежение между нас и другите, между  родно и чуждо, между ориенталско, балканско и европейско, като това напрежение се превърна в обект на продължителни спорове през първото десетилетие на XXI век, така както беше и в основата на разрива между Млади и Стари при настъпването на XIX и XX век.

От няколко години насам сме свидетели на възход на диаспоричното писане, както на български, така и на „езика на другия”, и можем да се запитаме как това писане удържа споменатото напрежение – възможно ли е то да го игнорира при допира с други култури, или напротив –  го рефлектира по-осезаемо, отколкото  „тукашните” писатели. И може ли, като следствие от това, да говорим за една различна поетика?

Ще се опитам да дам аргументирани отговори на тези въпроси, опирайки се на две творби, които според мен са емблематични по отношение на представянето на себе си и другите – романът „Физика на тъгата” на Георги Господинов, написан на български и в България (2011), и сборникът с  разкази „На Изток от Запада” на Мирослав Пенков, автор, който живее в САЩ от 2001 г. и е написал текстовете от книгата първо на английски  (Ню Йорк, 2011), а после на български – неговия майчин език (София, 2011).

Напрежението между нас и другите, между българско и европейско  през XXI век

От  Възраждането българската литература е наследила двойствено отношение към Другия: от една страна досегът на повечето значими възрожденски писатели   до чуждестранните литератури има обогатяващи и формиращи функции – както непосредствено, така и чрез преводи, тъй като немалко от тях са превеждали (впрочем до голяма степен благодарение на „ изпитанието на чуждото[2]” българската литература се сдобива с модерните жанрове – проза, поезия и драматургия); от друга страна датиращото отскоро масово нашествие на класически или популярни чуждестранни творби в превод на български  плаши – дали тези творби няма да задушат (въз)раждащата се национална литература? И няма ли опасност тя да изгуби своята  оригиналност?

Това напрежение е в основата на сблъсъка между Млади и Стари в началото на XX век, който противопоставя модернистите от кръга „Мисъл” (и най вече поета и критик Пенчо Славейков) на „Патриарха” на българската литература Иван Вазов, един сблъсък, станал известен в историята на българската литература, тъй като е представен в прословутото изследване на д-р Кръстев „Млади и стари, критически очерки върху днешната българска литература”. Проповядвайки творческата свобода и необходимостта от една литература, която да съществува сама по себе си и сама за себе си, и, стремейки се да помири чуждото и националното в името на универсалното, да надскочи колективните и народническите течения, съсредоточени върху родната земя, Пенчо Славейков порицава конюнктурния характер на творчеството на своите предшественици и съвременници, които са вглъбени в миналото или погълнати от заобикалящата ги глупост, и оплаква състоянието на литературата – според него в България има книжнина, но все още няма литература. Всяко произведение на Славейков, както поетическо, така и критическо, има за цел да внесе в българската литература нови схващания и духовни ценности, които са смятани за универсални, за да я доближи до европейските литератури.

Същото това напрежение се усеща в цялото творчество на XX век – в двете му крайности (европеизиране на българската литература/ съсредоточаване върху родната земя и върху себе си) и в направените опити те да се  помирят.

Конфликтът Млади–Стари се възражда в  прелома на XXI век, след 45 години тоталитарен режим, но обърнат наопаки: стремежът към превеждане носи идеята за износ на националните литературни ценности, като  този път „Старите” обвиняват „Младите”, че се поддават на изкушението да подражават на западноевропейската и американската литература, не само за да си върнат националната публика, която се е отвърнала от творчеството им след промените от 1989 г., но най-вече за да си спечелят присъствие в „Световната република на литературата[3]”.

В крайна сметка тези изказвания са доста относителни и се свеждат не до поколенчески, а до политически и естетически различия: от една страна поколението на 90-те години обнови из основи българската посткомунистическа литература  благодарение на преоткритата свобода на словото, чрез отказа си да слага в рамка и да форматира литературата, която заприличва на колекционерска сбирка на различни традиции, и чрез постмодерното заиграване с формите и думите. Това поколение е също така с либерални идеи и гледа благосклонно на сътрудничеството със силите на НАТО и на присъединяването към Европейския съюз. От друга страна „старите” са по-близки до Българската социалистическа партия, произлязла от старата комунистическа партия, или са близки до националистическите среди; те ратуват за една „смислена” литература и непрекъснато упрекват „младите”, че пишат празни, лишени от смисъл текстове, че се подиграват със свещените традиции, че потъпкват традиционните български ценности и се опитват да подражават на Запада, без да имат  истински талант или оригинални идеи.

През януари 2008 г. критикът Владимир Трендафилов, университетски преподавател и специалист по английска литература, дава нов тласък на полемиката в седмичника „Култура” с една статия, озаглавена „Кризата, която обнадеждава: наследството от европейзацията[4]”. В нея се изтъква, че младото поколение (споменават се Георги Господинов, Емилия Дворянова и Теодора Димова – автори, превеждани и дори отличени с награди в чужбина) имитират „концепции и техники на френския постмодернизъм”. Парадоксалното според него е, че тези автори „се самоидентифицират с нещо ‘първо’, ‘първоосновно’, ‘зачинателско’, ‘оригинално’ въз основа всъщност на подражание на чужди образци”.

Следователно можем да говорим за две жилки, пресичащи българската литература, като си послужим с думите на Данило Киш: една екзотизираща жилка, „плаха в експериментирането, регионална, местна”, която залага на местната колоритност; и една противоположна жилка, която не се свени да експериментира с темите и с формата, която отхвърля местната колоритност, екзотизма, и  цели  „универсалността”.

Впрочем, както ще забележим, и двете са представени по парадоксален начин в романа „Физика на тъгата” и в сборника с разкази „На Изток от Запада”, две творби, издадени в края на 2011 г.

На Изток от Запада”, или екзотизацията на българското

Този сборник, написан първо на английски, а после пренаписан на български от автора си, носи красноречиво подзаглавие в американското си издание от 2011 г.: “ACountryinstories”. Това е първата издадена книга на един млад български писател. Заминал за САЩ през 2001 г., за да следва психология, понастоящем той преподава творческо писане в университета в Северен Тексас. Личният му уебсайт[5] предоставя много интересна информация, която изяснява възникването на сборника. В интервю, дадено за българската телевизия през декември 2011 г., той споделя, че още докато е бил в България, е писал научно-фантастични разкази, които по думите му са били „изцяло американизирани”, повлияни от любимите му автори. Но в САЩ осъзнава, че никой не се интересува от този род писане. По случайност неговият професор по история пише дисертация на тема „Еничарите на балканските земи”. Когато разбира, че Мирослав Пенков е българин, той го моли да направи резюме на едно известно изследване на българска историчка по темата. Така младежът се докосва до части от собствената си история, които не са му добре познати – от периода, когато българските територии са били под османска власт, от времето на т.н. „девширме”, което се нарича „кръвен данък” в много балкански езици: става дума за практиката,  малки момчета християнчета да се отнемат доброволно или по-често насилствено от родителите си, след което са били потурчвани и зачислявани във войската на султана, където образували отделен корпус.

Силно впечатлен от тези истории, особено от това, че някои родители, загрижени за бъдещето на децата си, са давали съгласието си за тази практика и дори са се стремели към това, той прави паралел с личния си жизнен път и с факта, че родителите му са го подтикнали да си опита късмета в САЩ. В желанието си да оползотвори знанията си, авторът ги вмъква в книгата си: една от новелите в сборника се нарича именно „Девширме”, в нея са преплетени личната история на един български емигрант в САЩ и тази на един еничарин, който за нещастие се влюбва в българка, и са използвани всички повествователни техники на разказа-легенда: употреба на преизказно наклонение, което се среща в легендите и приказките, архаизиран речник, лингвистични структури от народното творчество.

Носталгията по родната страна явно го вдъхновява и подтиква към желанието да запознае чуждестранните читатели с България и да напише своята книга (нека си припомним, че великият български национален роман  „Под игото”, епичен и патриотичен, е написан по времето, когато авторът му е бил в изгнание в Одеса и е тъгувал по родината си). Всички обстоятелства около възникването на тази книга изясняват следния парадокс: този млад автор живее в чужбина и е в досег до друга литература и култура, но представя на публиката една творба, напомняща разказите на Николай Хайтов (1919-2002)  или романите на Ивайло Петров (1923-2005)  по своята съпричастност и чувството за хумор спрямо хората от българските села и техните достойнства и недостатъци, по стремежа към екзотизацията, към местната колоритност, дори по своеобразната линейност и „класическа” изработка. Разказът „На Изток от Запада”, откъдето идва и името на целия сборник, представя историята на едно момче, което е влюбено в братовчедка си Вера, но я вижда само по съборите на двете им села, тъй като тя живее от другата страна на Дунав и съответно – в друга държава: разказвачът е от социалистическа България, а Вера е от Югославия, където има дънки, маратонки и други потребителски блага, несъществуващи в България. Също както при  Хайтов и Петров, регистърът наподобява говоримия, дори фамилиарен език по селата, архаичния речник, свойствен на историческите хроники („търкулнаха се пет лета”, „догдето” и др.). Театрализираната сцена (с благосклонен хумор), представяща идването на човека, който прекарва хора от единия до другия бряг, носи нарочно търсен екзотизъм:

Ей така я прекосявахме:

Бумтене над водата и кълбета дим. Михалаки пристига на своята лодка. Лодката е славна. Не лодка, ами сал с мотор. В единия му край Михалаки е заковал седалката на стар москвич, а после я е тапицирал с козя кожа. С косъма навън. На черни и бели петна и с мъничко кафяво. Ето го, седи на трона си – спокоен, страховит. Смуче лула с абаносов мундщук, а дългата му бяла коса се вее подире му като байрак.[6]

В духа на повествователните традиции в разказаните истории за селото и за потопената във водите на Дунав църква се сблъскват два типа „идеали” – идентичност срещу консуматорство:

Очите й помътняха. Не ги отвори дълго време. Разбрах. Мъчно й беше. А на мен ми беше хубаво. Тя си имаше и лъскави маратонки, и скъпи дънки. Можеше да си слуша западни групи. Но аз имах нещо, което на нея й бяха взели безвъзвратно.

– Аз съм единственият българин тук – казах й.[7]

Същата съпричастност, на която не й липсва доза хумор, се усеща по отношение на една особена селска философия, предадена от баща на син:

– Ръцете ме болят – проплаквах. – Воланът много шава.

– Носе[8] – разправяше ми татко, – стига си хленчил. Не волан държиш. Животът за гърлото стискаш. Стискай, сине. Здраво се научи да го стискаш тоя гад, че тоя гад, сине, отдавна знае как тебе да стиска.[9]

Да се върнем към изпълнените с горчивина разсъждения на Данило Киш: светът, казва той, „продължава да търси в нашите литератури повече или по-малко извънредното, местната колоритност или политическия памфлет”. Начинът, по който се възприема книгата на Мирослав Пенков, явно потвърждава правотата му. Едва издадена в САЩ, където се появяват множество хвалебствени рецензии в големите вестници, творбата вече е обещана на 13 чуждестранни издания.[10] За този успех допринася както литературният му агент, така и фактът, че книгата е излязла първо на английски. Като имаме предвид, че издателството „Елоиз д’Ормесон” е изявило намерението си да публикува сборника на френски език (вземайки за изходна точка оригинала на английски), можем да се запитаме как тази книга, изцяло съсредоточена върху българските традиции и дори фолклор, би могла да бъде преведена  от английския език на френски от преводач, който не знае нищо за българските традиции, история и култура… Но това е друг въпрос.

Парадоксално е, че тъкмо в произведението на Георги Господинов, писател, който живее в България и твори на български, откриваме експериментиране, „европеизиране”, както и стремеж към някаква универсалност.

„Физика на тъгата”: аз сме

„Физика на тъгата” e написан отчасти в България, но също и в Берлин, където авторът е гост-писател със стипендия от DAAD за едногодишен престой. Това е вторият роман на Георги Господинов (роден през 1968 г.) след „Естествен роман”, издаден през 1999 г. и преведен на 18 езика. С първия си роман авторът се изстреля до предните позиции на българската литературна сцена и допринесе изключително много за превръщането на романа в доминиращ жанр за българската литература през XXI век (за сметка на поезията). Освен това той има два издадени сборника с разкази, две пиеси и две-три стихосбирки, имал е собствена седмична колонка във в-к „Дневник” и работи като редактор в „Литературен вестник” – „люлката” на постмодернизма и на обновяването на  българската литература.

Романът-лабиринт „Физика на тъгата” се явява едно бавно и търпеливо узряло продължение/ надхвърляне на търсенето на Аза, започнато в „Естествен роман”, което обхваща всички други „аз-ове” още от самото начало на романа – в пролога разказвачът заявява:

Роден съм в края на август 1913 като човешко същество от мъжки пол. Не знам точната дата. Чакали са ме няколко дни да видят ще оцелея ли и тогава са ме записали. […]

Роден съм 2 часа преди изгрев слънце като винена муха. Ще умра довечера след залез слънце.

Роден съм на 1 януари 1968 като човешко същество от мъжки пол. Помня в детайли цялата 1968-а отначало докрай. Не си спомням нищо от годината, която сме сега. Дори не знам номера й.

Винаги съм бил роден. Все още си спомням началото на Ледената епоха и краят на Студената война. Гледката на умиращи динозаври (и в двете епохи) е едно от най-непоносимете неща, които съм виждал.

Не съм роден все още. Предстоя. На минус седем месеца съм. Не знам как се брои това отрицателно време в утробата. […]

Роден съм на 6 септември 1944 като човешко същество от мъжки пол. Военно време. След седмица баща ми заминал на фронта. […]

Помня се роден като шипков храст, яребица, Гинко Билоба, охлюв, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар край Халензее, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като сняг, сковал подлъгано черешово дърво…

Аз сме.[11]

В лабиринта от истории, а също и в истинския лабиринт, този на Минотавъра – алтер его-то на разказвача, Георги Господинов стига много далеч в тази множественост на аз-ове, която се проявява като екзистенциална във „Физика на тъгата” – толкова много неизживяно, пропуснато, отминато и изоставено има в един живот… „Тъжни сме не защото сме българи, а защото сме хора. Тъгата на Господинов е копнежът по изгубената цялост – цената, която сме заплатили, за да станем това, което сме.”[12]

Множество нишки от кълбото на Ариадна свързват частите на този непълен „аз” тук и сега, с другите „аз-ове” на различни места и по различно време – човешки същества, животни и растения, и го превръщат в един колективен, емпатичен „аз”, или по-точно страдащ от „обсесивен емпатично-соматичен синдром”, чрез който аз-ът пътува през вековете и се пренася последователно в различни истории и тела: на своя дядо  в Унгария през 1945 г., на Минотавъра, на Георги Господинов в комунистическа и посткомунистическа България от 1968 до 2011 г., на муха винарка, на облак през юни, на яребица и т.н. С края на детството идва и краят на емпатията. Тогава аз-ът започва да събира, да „изкупува” чужди истории, да капсулира времето. За да отложи края на света. За да не забрави. Онова, което обикновено се забравя – нетрайното, преходното, ежедневното, забравеното от „Голямата история”, Минотавъра. Защото възвишеното е навсякъде, дори в „архитектурата, физиката и метафизиката на биволското лайно”. Защото миналото е единственото възможно бъдеще. За да се постигне една „архетипна памет”. За да могат хората, които ще се родят след апокалипсиса, да открият този „комплект за оцеляване” и да си спомнят миналото.

Струва ми се, че този стремеж към универсалното, въплътен във „Физика на тъгата”, се основава тъкмо на онова, което изследователят Иван Младенов нарича „припомнена чуждост” по повод на българската литература, обект на опит за концептуализация в неговия труд „Отклонена литература[13]”, и което според него стои в основата на универсалността на една литература, на един почерк: всичко, което една национална литература е натрупала, когато е влязла в контакт с други литератури и култури, цялата доза чуждост, запазена в паметта й и придаваща й дълбочина и универсалност.

При Господинов митологията и препратките към известни места и личности от историята са неразделна част от „аз”-а, той ги интегрира в себе си и по този начин придобива универсалност. „Аз сме.” „Аз” съм другите. „Аз” е гражданин на света:

Вече знам. Не искам да преживея повторно никое от така наречените в собствения си живот – нито онова първо събитие на раждането, нито последното, което ми предстои, и двете еднакво неуютни. […] Нищо не е окончателно, нищо още не ми се е случило. Цялото време на света ми предстои.[14]

И тук, както и в „Естествен роман”, се забелязва отворена, събирателна структура и фрагментарен почерк, който съчетава много различни типове повествование и обвързва „аз”-а не само с историята на един народ, но и със световната история. Защото разказвачите на Господинов са обсебени не от страха от края на „аз”-а, нито пък на родната му страна, а от страха от Апокалипсиса, от края на света. Стремежът към наподобяване на структурата на лабиринта е подчертан чрез „спирките” и подзаглавията, наречени „странични коридори”:

Място за спиране

Нека изчакаме тук душите на разсеяните читатели. Някой може да се е изгубил в коридорите на тези различни времена. Върнаха ли се всички от войната? А от панаира през 1925-а? Да не сме забравили някого на мелницата. Накъде да поемем сега? Писателите не бива да задават такива въпроси, но като най-колебливия и несигурен сред тях, ще си го позволя. Дали да свърнем към историята на бащата, или да вървим напред, което в случая е назад, към минотавъра на детството… Не мога да предложа линеен разказ, защото никой лабиринт и никоя история не е линейна. Събрахме ли се всички? Тръгваме пак.[15]

В предишна своя статия, посветена на творчеството на трима писатели от български произход, които живеят извън страната, направих следния извод: приносът към българската литература на тези писатели, които стоят настрани от националния „канон“, защото пишат на чужд език, не се състои в нова естетика (тя е съществено обновена от някои съвременни автори в България), а в една по-дистанцирана гледна точка най-вече към всичко онова, което сформира митологията на националната идентичност, и в призива към прекрачване на тесните граници на националното, за да достигнем до гледната точка на граждани на света. „На Изток от Запада” на Мирослав Пенков ни изправя пред друг случай на писане зад граница – при него търсенето на корените не е съпътствано от дистанцирана гледна точка, а от съпричастност към всички елементи на местната колоритност и от желанието на автора да покаже на света страната от детството си – една от членките на Европейския съюз, за които със сигурност се знае най-малко. Това предразполага към екзотизиране на писането, напомнящо за стила на приказките, хрониките и традиционните народни легенди. За сметка на това във „Физика на тъгата” на Георги Господинов откриваме една от „обсесиите” на автора – отделният „аз” има смисъл само в качеството си на брънка от една голяма всеобхватна верига, която го свързва с цялото човечество. Тази идея е изразена не чрез линейност на почерка, а чрез фрагментарно писане, криволичещо подобно на лабиринт, изтъкано от пролепсиси и аналепсиси, събиращо различни истории и измерения на „аз”-а. Писане, което същевременно съответства на втората част от изказването на Данило Киш:

[…] докато съвременни теми и похвати за изразяване, новаторски дух и склонност към експериментиране, модерността – ето, това може да създаде връзка с днешния читател, независимо от неговата култура и национална принадлежност.[16]

Превод от френски:

Елица Захариева


[1]     Вж. Kiš, D.  Le résidu amer de l’expérience, entretiens, Paris, Fayard, 1998, p. 72; В оригинал: Kiš D., Gorki talog iskustva, BIGZ, SKZ, Narodna Knjiga, Belgrade, 1990, 313 p.

[2]     Antoine Berman, L’Epreuve de l’étranger, Paris, Gallimard, 1984.

[3]     Pascale Casanova, La République mondiale des Lettres, Paris, Seuil, 1999.

[4]     Владимир Трендафилов, « Кризата, която обнадеждава: наследството от европейзацията ». http://www.kultura.bg/bg/article/view/13732

[6]     Пенков, М. На Изток от Запада. София, Сиела, 2011, с.31.

[7]     Пак там, с.36.

[8]     Разказвачът се сдобива с този прякор, след като братовчедка му му чупи носа.

[9]     Пенков, М. На Изток от Запада. София, Сиела, 2011, с.33.

[10]   Тази информация е достъпна на сайта на автора.

[11]   Господинов, Г. Физика на тъгата. София, Жанет 45, 2011. с.13–14.

[12]   Пенчев, Б. Господинов, тъгата и минотавъра, Капитал light, 5/01/2012.

[13]   Иван Младенов, Отклонена литература, София, Парадигма, 2011г.

[14]   Господинов, Г. Физика на тъгата, С., 2011, с.291.

[15]   Господинов, Г. Физика на тъгата, С., 2011, с.53.

[16]   Вж. Kiš, D. Le résidu amer de l’expérience, entretiens, Paris, 1998, p. 72. Или оригинала: Kiš D., Gorki talog iskustva, Belgrade, 1990.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Приписки

One response to “Екзотизация срещу европейскост:

  1. LK

    В разказа на „Изток от запада“ двете половини на селото няма как да са от двете страни на Дунава! Добре е да се поглежда някоя карта, преди да се пише, както и да се помисли какви точно исторически събития са довели до разделянето на селото!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s