Разговор с Дубравка Угрешич

Няма бунтарство без значителен личен риск

ЛВ, бр. 28, 18-24.07.2012


Защо след започналите промени много от най-авторитетните интелектуалци от Източна Европа и Балканите предпочетоха емиграцията? Какви бяха вашите основания? Мислите ли за завръщане?

Не съм съвсем сигурна, че интелектуалците са много. С разпадането на комунизма се разпаднаха и комунистическите структури, системи, съюзи (т.нар. Източна Европа), федерации (СССР, Югославия, Чехословакия), институции. Макар да съм убедена, че причините за разпадането бяха прагматични, икономически – трябваше общата (т.е. ничията!) собственост да се заграби и колкото се може по-скоро да се превърне в частна, т.е. да се плячкоса – целият този разпад получи подчертано идеологическа формулировка с изтъркани изрази от рода на антикомунизъм, борба против комунистическите репресии, право на национални държави и тем подобни. Национализмът – особено когато неговият основен мотив е кражбата, грабежът и присвояването на политическата и икономическата власт – е непоносим като фашизма и затова аз напуснах собствената си среда. Мисля, че няма да се върна, малко е късно за т.нар. примиряване с нещата такива каквито са. Впрочем вие вероятно имахте предвид съвсем нова категория творци, които са емигрирали с родителите си заради войната, заради по-добрите икономически възможности на Запад. Днес това са млади хора, пишещи на езика на страната, в която са израснали. Бих казала впрочем, че тази категория не е „проблематична”, защото от невръстни години е приобщена към другата система. В този смисъл Саша Станишич например – младият босненец, емигрирал като дете в Германия, е немски писател и предполагам, че той самият се изживява като такъв.

Биографията ви на творец сякаш е силно белязана от представата, че писателят и изобщо интелектуалецът трябва да изразява позицията си за случващото се в света около него, особено когато става дума за несправедливост и насилие. Такова ли е наистина вашето убеждение, остава ли същото и днес?

Ами не е точно така. Наистина аз израснах и следвах с твърдото убеждение, че т.нар. ангажираност е вредна за литературата, че литературата трябва да пази своята автономност и т.н. и т.н. Всички тези клишета усвоих по време на студентските си години – следвах сравнително литературознание. Нашите професори ни учеха, че идеологията е вредна за литературата и винаги даваха за пример „Как се каляваше стоманата” на Николай Островски и „Майка” на Максим Горки, които и без това никой не четеше. Бях млада и вярвах на тези клишета. А после, когато се смени властта, всички мои професори, които пледираха за автономия на литературата, изкуството и литературната наука, незабавно се поставиха в услуга на новата националистическа власт и не щеш ли, изведнъж стана желателно ангажирани скулптори да извайват бюстове на Франьо Туджман и да получават награди за това; романисти да черпят теми от славната хърватска история и да получават награди за това и поети да пишат стихотворения срещу сръбските убийци и да бъдат прославяни за това. Всичко, което учех в университета, изведнъж изгуби всякаква стойност. А когато написах първото си есе на тема заобикалящата ни действителност, станах враг на народа, предател и вещица и бързо осъзнах, че ако сте наистина сериозен автор или авторка, не можете да бъдете двойствена личност. И затова напуснах средата, за да запазя литературния си и човешки интегритет. Това звучи доста „сантиментално” и “corny”, но е истина. Впрочем позицията ми беше повече от рискована. Рискована е и днес, защото не принадлежа никому: нито на холандската литература, нито на хърватската, а на самата себе си. А такава позиция – да твориш в ничия зона – е крайно рискована. Може да се случи другите да ви зачеркнат тотално, защото никой не търпи парадокси от такъв характер. Със своя избор сякаш негласно приканвам да ме последват онези, които останаха. Със своя избор по същия начин дразня и средата, в която в момента се намирам. В Холандия например аз бях и си останах хърватка, която живее в Холандия. Наскоро имах литературна вечер в една европейска страна, литературна вечер, която нямаше никаква връзка с Балканите, с моя произход и език. Модераторът на вечерта, който пък нямаше никаква връзка с темата на вечерта, си призна, че го помолили да бъде модератор само защото майка му е хърватка!

Общо взето, европейските страни са „инклузивни” единствено когато става въпрос за общи работници или само докато имат нужда от тази работна ръка. Що се отнася до интелектуалците, европейските среди имат нужда от представители на етническите малцинства, живеещи в тези страни, които между другото да пропагандират етническа толерантност в тях. С други думи писател, роден в Холандия или пък преселил се там, който изпълнява умиротворителна роля в напрегнатите в момента отношения между холандци и холандски мароканци, ще бъде посрещнат с отворени обятия. Другите интелектуалци са безинтересни, докато не изскочи някакъв проблем, който именно те биха могли да формулират или се смята, че биха могли. Както наскоро моите домакини любезно предложиха за модератор човек, чиято майка е хърватка, смятайки, че с такъв модератор аз ще се чувствам „като у дома си”.

Има ли съществена разлика в степента, в която се чува гласът на интелектуалеца на Запад и на Балканите?

Литературата стана пазарно-развлекателна категория, пък и самият „интелектуализъм” се превръща все повече в пазарно-развлекателна категория. В бившите източноевропейски страни все още съществува някакво съзнание, че интелектуалците са имали някаква важна роля, но то все повече избледнява.

Как бихте описали съдбата на писателя днес? Виждате ли още промени в статута на автора и литературата, откакто написахте „Четенето забранено”?

Съдбата на интелектуалеца днес е да бъде content provider, анонимен труженик на културно-индустриалния конвейер. Това е характеристиката на работата, измислена за съвременния писател от днешната издателска индустрия. А както всяка друга индустрия издателската е също завоевателна, колониалистическа. Ако се разходите покрай витрините на книжарниците по света, ще видите, че десетина са книгите на година, които се намират в обращение навсякъде, и от тези десет книги девет идват от англо-американската езикова сфера. Чисто и просто такива са отношенията на пазарно-културните сили. Четящите хора четат същите десет книги навсякъде по света. Това се нарича глобална стандартизация, т.е. глобално натрапване на ценности. От друга страна, ако тази система не ви харесва, кой друг модел ви остава? Севернокорейският ли? Очевидно и единият, и другият не струват. Всички засегнати обаче мълчат. Впрочем кой би се борил с мощните корпорации? И с какви средства?

Можем ли все още да говорим за мисия на интелектуалците или други са „фигурите на властта”?

Мисия е онова, което интелектуалците са приели или което им е позволено. Вземете например глобалния интелектуалец с мисия Славой Жижек. Ще не ще, той е заел позицията на върховен интелектуален „жрец”. Ценя изключително много Жижек и смятам, че едва ли някой е готов да се мери с него по изобретателност, знания, дар слово и сръчност, но същевременно той е продукт на актуалната медийна и културна ситуация, свикнала със стандартизация на мисленето. Следователно това е ситуация, при която публиката е готова да консумира един писател, една книга, един интелектуалец, един гуру, един папа и един поп. Множествеността и различието плашат и изискват интелектуално усилие, каквото малцина са готови да вложат. И в културата, съответно в мисленето, дори тогава когато това мислене изглежда бунтарско, се получава макдоналдизация. Защо хората обичат „Макдоналдс”? Защото това е място, на което няма изненади, защото то е едно и също във всяко кътче на земното кълбо. И още защо? Защото месото, което ядем там, е предварително смляно, значи предварително „сдъвкано” и усилието при консумиране е минимално. И още нещо: няма бунтарство без значителен личен риск. Всичко друго е медиен пърформанс.

Можем ли да разчитаме на културата, или тя е по-скоро „култура на лъжата”?

Културата е система, продукт на обществен договор на мнозинството.

Творческата ви, а и житейската ви биография е повлияна от различни контексти – периода на социализма, войните в бивша Югославия през 90-те, различни европейски страни, САЩ… Къде и кога ви е било най-трудно да отстоявате своята представа за писателя, за литературата?

Днес. Боя се, че системата на литературата каквато я познавахме досега е силно подронена, че е изживяла времето си, да, следователно умира, а заедно с нея и институцията автор и авторство.

Как изглежда Европа през вашите очи? Вярвате ли в бъдещето на Европейския съюз? Кои са авторитетните гласове, които си струва да бъдат слушани, за да се излезе от кризата?

Може би моята гледна точка не е най-радостната, защото гледам на днешна Европа през бившата югославска, а след това и постюгославска призма. Със своите ценности в този момент – пари, капитализъм, национални държави, антиемигрантска политика, корупция, ограничаване на социалните права, равнодушие спрямо обикновените хора и хиляди други неща – Европа със сигурност не е най-привлекателното място за живот. Проблемът е в това, че онова място, за което мечтаем, вече не съществува. Изчезна утопичното понятие „социално въображение”, да си послужа с термина на Жижек. Затова, изглежда, няма твърде големи надежди за по-добър и по-справедлив живот.

Творчеството ви е много добре познато в България, а почитателите ви с нетърпение очакват появата на нови ваши книги. Бихте ли споделили с тях над какво работите в момента?

Най-новият ми роман е озаглавен „Баба Яга снесе яйце”. Той би трябвало да излезе на български, макар да не зная кога. Най-новата ми книга е книгата с есета „Културата караоке” (която в Хърватия и Сърбия излезе под заглавие „Нападение над минибара”, но в Америка и Германия – а ще се появи и във Франция и Италия – под заглавие „Културата караоке”). Най-дългото есе в нея, а според мен и най-важното е „Културата караоке”. В това есе се опитвам да формулирам и да разгледам актуалната съвременна култура, която все повече става дигитална, и да предвидя евентуалните последици. Смятам, че есето е изключително важно между другото и защото няма много размисли на тази тема.

Въпросите зададоха АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА и АНИ БУРОВА

Преведе от хърватски ЖЕЛА ГЕОРГИЕВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s