Един шумен високотехнологичен спектакъл за тишината на самотата

Камелия Николова

„Квартет. Опасни връзки след края на света“ по пиесата „Квартет” на Хайнер Мюлер
Идея и постановка Явор Гърдев, превод Георги Тенев, редакция Майя Стефанова и Явор Гърдев, оператор и художник по осветлението Орлин Руевски, сценична среда и костюми Огняна Серафимова, виртуална среда и костюми Владимир Тодоров, музика и тонрежисура Калин Николов, делегиран продуцент Ростислава Генчева, мениджър по техническото обезпечаване Венелин Георгиев, асистент сценична среда Михаил Жекунов, рекламни аватари Владимир Тодоров, графичен дизайн Теодора Симова, фотограф Адриана Янкулова
Участват: Снежина Петрова (Мертьой), Захари Бахаров (Валмон)
Премиера: 12 и 17 май 2015 г., Национален дворец на културата, Зала 1

 

Microsoft Word - Quartet_Javor_Gardev_Kamelia_Nikolova.doc„Квартет. Опасни връзки след края на света” на Явор Гърдев в Националния дворец на културата категорично заявява поне три неща. Първото от тях е, че Явор Гърдев не само добре познава, но и е част от онова, което се случва в театъра в Европа днес, второто е, че с новата си премиера той въвежда за първи път в България жанра на високотехнологичния спектакъл-филм, който е една от най-актуалните тенденции на европейската сцена от последните години и изисква огромни (не само за България) финансови средства и техническо оборудване и третото е, че режисьорът има самочувствието и куража да го реализира с разбиране и  замах.
Изборът на пиесата „Квартет” на Хайнер Мюлер от Явор Гърдев за този пръв у нас високотехнологичен сценичен експеримент веднага показва, че не става дума само за желанието на режисьора да опита силите си в наскоро появила се театрална форма, изискваща използване на най-нова снимачна и компютърна техника, както и само за амбицията му да включи в твърде еднообразния от доста време насам театрален афиш (с изключение на отделни спектакли най-вече на независимата сцена) непознато мегазрелище. За сигурното осъществяване на подобна цел има по-подходящи текстове и Явор Гърдев безспорно знае това. Нещо повече – „Квартет” на Мюлер е единствената пиеса, която той избира да постави за втори път. През сезона 1998/99 г. режисьорът прави силно представление по нея и текстове от други автори в ТР „Сфумато”, а изпълнителката на ролята на Мертьой в сегашния спектакъл Снежина Петрова изпълнява тази роля и в постановката „Опасни връзки” на Десислава Шпатова по едноименния роман на Шодерло дьо Лакло, появила се през същия сезон 1998/99 в Държавния сатиричен театър. Твърде много съвпадения, за да бъдат случайни. Безспорно пиесата на Хайнер Мюлер е важен текст за Явор Гърдев, който той има нужда да препрочете 17 години по-късно, вече със съзнанието и опита на човек над 40-те от второто десетилетие на ХХІ век. И разбира се, да го прочете днес, с актуалната променена изразност и разширения спектър от средства на театъра от това десетилетие.
„Квартет” на Хайнер Мюлер, написана през 1981 г. и поставена от автора в Берлинер Ансамбъл през 1994 г., е сред емблематичните текстове на германския драматург, за които един от най-проникновените му познавачи Карл Уебър в сборника си с избрани негови пиеси1, преведени на английски език,  твърди, че като своя Хамлет от „Хамлетмашина” Мюлер се движи с руините на Европа зад гърба си. Може би в никой друг свой текст Мюлер не слива така плътно идеята си за старата умираща Европа, и въобще за старата умираща вселена с идеята за смъртността на човека, за краха на индивида пред бързо линеещото му и изтляващо тяло. Хайнер Мюлер създава пиесата си по известния роман „Опасни връзки” на френския офицер и писател от епохата на Просвещението Шодерло дьо Лакло точно две столетия след неговото публикуване през 1782 г. В своята театрална версия драматургът взима и увеличава до гротескни размери само основното внушение на романа, изразяващо се в тезата, че панически уплашен от бързо увеличаващите се белези на приближаващия край, човекът (в романа представен в лицето на европейската аристокрация от края на ХVІІІ век) впряга цялата енергия и изобретателност на ума си, за да съживи усещанията на тялото си, за да го държи живо. И това го води до перверзни саморазрушителни ходове, до отчаяна смяна на сексуалните партньори, до интриги и краткотрайни победи в играта на съблазняване и надмощие. Хайнер Мюлер довежда това внушение до крайния му предел като изоставя оптимистичния все пак финал на романа, връщащ го към утвърдените ценности. С обичайната за него мрачна лаконичност и безпощадна ерудираност в пиесата му действието е сведено до последната схватка на Мъжа (Валмон) и Жената (Мертьой) сред отломките на изпепеления свят на романтичната любов и спасителната вяра в безсмъртието и прогресивното движение, т.е. „след края на света”. И тази последна схватка има съдбовен космически характер. След нея – а тя неминуемо завършва със смъртта на двамата опоненти, представляващи двата първоизточника на енергията на живота – настъпва краят на вселената, „ледников период” (както гласи смразяващата финална ремарка в „Хамлетмашина”).
В днешния си прочит Явор Гърдев напълно приема пиесата на Мюлер. И затова я поставя на сцената цяла и непокътната като актьорите изговарят ясно и внимателно пълния й текст. Изречен високо пред свръхмощните съвременни микрофони той наистина откънтява в огромната зала на НДК като прецизен запис от миналото, изпратен в космоса. И ако в постановката си от 1999 г. режисьорът по-скоро философски играеше с черната катастрофичност на Хайнер Мюлер, едновременно потапяйки се в мрачното й очарование и иронизирайки го, то сега той приема тази катастрофичност като печално прозрение, което познава и споделя. Но и което допълва с опита си на човек от новото хилядолетие, на човек, продължил след „края на света” на Мюлер. Така ако „Квартет” на Хайнер Мюлер е пиеса за космическата фаталност на схватката между Мъжа и Жената в опитите им за отлагане на смъртта, то днешният спектакъл на Явор Гърдев по нея е за голямата човешка самота на всеки един от тях в тази неизбежна космически фатална схватка.
На пръв поглед би могло да изглежда странно, че Явор Гърдев е решил да изкаже от сцената подобен „минорен” прочит чрез една хибридна естетика, съчетаваща живото актьорско присъствие с най-новите кино- и компютърни технологи. При това в огромното пространство на Зала 1 на НДК, побираща 4 000 зрители. В действителност точно тук и точно в постепенно нарастващото в присъстващите неудовлетворение от констатацията, че виждат в далечината само малките силуети на движещите се по сцената актьори, докато от екрана ги гледат почти безизразните им огромни заснети лица или тромаво говорещите и докосващи се техни мисловни проекции – компютърно възпроизведените и анимирани техни дигитални двойници (аватари), е мястото да се усети истинската самота на човешкото същество в нашия съвременен технологизиран свят. С други думи – както мястото, така и жанрът на спектакъла-филм не само не са случайни, самоцелни или неоправдани, а точно обратното – те са едни от най-подходящите възможни избори за тази продукция.
В „Квартет” на Хайнер Мюлер има само две действащи лица – Валмон и Мертьой и голяма част от действието както на пиесата, така и на спектакъла е заето от игрите, които те разиграват помежду си, влизайки в телата/ролите на обектите на своите желания и на своите чудовищно издевателски проекти.Така Валмон понякога е Мертьой и обратното, както и двамата се сменят в телата на техните предвидени „жертви” – младата племенница на Мертьой Воланж и благочестивата съпруга Турвел, оказали се всъщност различни минали и/или възможни образи на Мертьой. Именно за показването на тези сложни приплъзвания между множествените идентичности на двамата персонажи в играта на съблазняване помежду им с всички позволени и непозволени средства избраната хибридна естетика е особено полезна. На малката метална платформа, построена в оркестрината на сцената, която може да се издига нагоре и да застива като отломка от стая в необятното пространство на вселената се срещат и водят своята дълга повтаряща се ден след ден игра на съблазняване двамата актьори. Около тях са наредени и неотлъчно дебнат и заснемат всяко тяхно движение, жест и мимика две снимачни камери, поставени на високи подвижни кранове като режисьорът и екипът монтират в момента заснетия материал и прожектират на огромния екран в дъното на сцената най-често лицата им в едър план. И накрая следва третият канал на проникване на зрителския поглед в случващото се между двете човешки същества на малката платформа – чудовищен метален отглас от сцената-кутия и традиционната гостна стая. Костюмите са странна извънземна смесица от модата през вековете (оригинална работа на Огняна Серафимова). Те обвиват телата на двамата актьори като скафандри, снабдени със специални датчици, които отчитат всяко тяхно миниатюрно, видимо и невидимо движение или потрепване. Втора редица от инфрачервени камери заснема и препраща графиката на тези движения, върху която се „нахлузват” различни анимирани образи (интересен опит на Владимир Тодоров) – герои в „опасните” игри на Валмон и Мертьой, осъществяващи във виртуална среда чудовщните им съзнателни кроежи и неосъзнати желания. Така пред очите на зрителя двете човешки същества, както и техният панически страх от приближаващата старост, немощ и смърт, скриван в малките им ежедневни убийства на възможната, макар и нетрайна истинска близост, заставят целите, оголени буквално „до атомите си”, във всичките си съществуващи измерения и детайли.
Подобен безскрупулно откровен визуален разказ за преживявания в самота и външна сдържаност и непроницаемост (прожекциите на застиналите едри планове на лицата на персонажите) ад на съвременните хора, изтезавани от бързо повяхващите си тела със средствата на високотехнологичното мегазрелище в огромно театрално пространство е истинско изпитание за актьорите. Както като пластическо и особено мимическо присъствие, така и най-вече като изговаряне на словесния текст. Ненапразно той е съставен от завършени перверзно красиви монолози, допълнително превърнати от режисьора в самотни солови партии на персонажите. Двамата актьори се справят със сложната задача, като Захари Бахаров е по-точен и умело балансиращ между повтарящия се виртуозен и рутинен словесен ритуал на съблазняването-схватка и прокрадващия се в него болезнен вой на страха и самотата. Една по-голяма лекота и игрова пластичност в изричането на катастрофичния текст на Мюлер, без която той лесно се превръща в цинични афоризми, както и в преходите и взаимоотношенията между реалните актьори и ситуации и проекциите им във виртуалния пласт на спектакъла би допринесла още за осъществяването на неговия силен и категоричен замисъл.
При всички случаи обаче високотехнологичният спектакъл-филм на Явор Гърдев и НДК остава театралното събитие на сезона.

1 Heiner Muller. Hamletmachine and Other Texts for the Stage. Editor Carl Weber. PAJ Publications. 1984

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s