20 години София филм фест (Разговор с Мира Сталева, заместник-директор на фестивала)

20 години София филм фест. Как стигнахте дотук?
Всъщност минаха повече от 20 години, защото фестивалът започна в самото начало на 90-те на ХХ в. като рок филм фест, така че реално сме малко по-стари. От 20 години правим сериозенeн кинофестивал, разпознаваем по света, а в България си остава най-голямото културно събитие. И нашата мисия е да представим на българската публика най-доброто от киното в последната година, разбира се, говоря за едно по-различно кино, което разчита на експеримента, на новите форми, на различния киноезик.

„Синът на Саул”

„Синът на Саул”

Кеймбридж

Кеймбридж

Всеки фестивал се опитва да си очертае профил. Кои са контурите на вашия профил?
Ние се опитваме да градим имидж на фестивал, който показва интересно кино, добро кино, нови автори, нов език в киното. Кино дори не само от Европа, но и от целия свят. Всичко това е свързано с много пътувания от наша страна и много работа през годината. Подготовката на следващото издание започва буквално ден след като свърши фестивалът, посещаваме над 40-50 кинофорума годишно – Кан, Венеция, Берлин, Карлови Вари, Бусан. Така популяризираме и нашата бизнес платформа София Мийтингс. Днес тя е неизменна част от профила на фестивала. Конкурсният характер, който той има от години, му придава едно друго ниво, фестивалът е акредитиран от ФИАПФ (Международната федерация на асоциациите на филмовите продуценти), което само по себе е гаранция за качество. Тъкмо това изисква и спазването на високия стандарт – участие само на премиерни заглавия, спазване на всички права на авторите и продуцентите и т.н. Това, което ни отличава от повечето фестивали, е, че конкурсът ни е за първи или втори филм на режисьора. Участието на София Мийтингс е подчинено на същото изискване. Защото когато веднъж си се утвърдил в света на киното, като във всеки бизнес, е много по-лесно да намериш пари за филма си, но когато още никой не те знае, още нищо не си направил, моментът е изключително деликатен. Затова и се заехме с начинанието да правим този пазар за проекти. Форумът вече е много популярен в Европа. Участват режисьор и продуцент, като всеки проект се представя пред професионална публика, пред други продуценти, селс-агенти и дистрибутори. Един от първите проекти, който бе представен на форума, бе „Смъртта на господин Лазареску” на Кристи Пую, който отключи вълната на новото румънско кино. През форума са минали новият филм на Иглика Трифонова, „Съдилището” на Стефан Командарев и много други. Режисьорът на „Синът на Саул”, спечелил тази година чуждоезичния „Оскар”, Ласло Немеш също е бил на София Мийтингс, но като продуцент с друг проект, така че той също е част от нашето фестивално семейство.

Как и кой прави селекциите в отделните програми?
Дълъг и трънлив е пътят на филмите, попаднали в окончателната програма. Конкурсните програми са отворени за всички и всеки може да кандидатства. Филмите се гледат от екип от консултанти, преселекционна комисия. В зависимост от жанра и тематиката на филма те попадат в различните ни програми. Имаме Конкурсна програма, Документална програма, Киното днес – големите майстори, там се включват обикновено филмите фаворити от големите фестивали, имаме Киното утре – големите надежди. Имаме панорами на големи режисьори, тази година те ще са посветени на гениалния английски режисьор Тери Гилиъм и легендата на европейското кино, унгареца Бела Тар. И двамата ще бъдат гости на фестивала.

Вие лично сте част от селекционната комисия за документално кино. Какво се случва в документалистиката?
За мен документалното кино е много важно и е много важно то да се вкарва в България, където нямаме почти никакъв достъп до такъв тип кино. В последните пет години интересът към документалното кино е изключително нараснал. Има много статистики, които показват увеличаващия се брой зрители, този интерес повишава и количеството и качеството на самите филми.

Как си обяснявате този интерес?
Обяснявам си го с несъстоятелността на новините и на медиите. И тук не говоря за репортажното кино, а за киното с позиция, киното, което дава пълната картина или е от мястото на събитието. Разбира се, киното като изкуство, дори и документалното, неизменно предполага субективна гледна точка. Но в този интерес към документалистиката се крие желание за научаване на нещо ново, на нещо различно, за излизане извън клишетата. Фикционалните филми, особено в лицето на Холивуд, започнаха да се повтарят, от години се възпроизвеждат едни и същи модели. И тук избуява нуждата от истории от реалния живот с цялата им сложност и уникалност. За мен интересът към документалистиката е свързан и с това, че в световен мащаб расте едно поколение, което има нужда от кауза, има нужда от неща, с които да се отъждестви. В документалните филми самите режисьори са много посветени на това, което правят. Например филм като The Look of Silence на Джошуа Опенхаймер изисква изключителна смелост и категорична гражданска позиция. Смелост да отидеш сред тези хора, да ги конфронтираш със стотиците убийства, които са извършили, и да извадиш от тях това, което филмът показва. Тази години такъв филм е „Сирийска любовна история” на Шон Макалистър. Това е човек, който рискува живота си, за да направи този филм. Снимките на филма започват още през 2009 г., когато в Сирия няма още нищо. Самите сирийци се рекламират пред западните туристи като изключително пищна и богата страна. Накратко това е история за двама души, които се запознават в затвора, тя е сирийска революционерка, той е палестински активист. Самият режисьор също е арестуван, след като се разбира, че заснетият от него материал изобличава режима на Асад. Друг важен филм е „Завръщането на атома” от Финландия, която първа разрешава да се построи атомна централа след аварията в Чернобил. Препоръчвам и „Украински шерифи” – филм за двама доброволци в малко градче в Украйна, които, овластени от кмета, решават проблемите на местните хора. В конкурсната програма имаме и много достойно българско участие – филмът на Елдора Трайкова „Кеймбридж”, за група ромски деца, които, противно на порядките, искат да учат, искат да са висшисти.

Представете някои от гостите на фестивала.
Големите имена са Тери Гилиъм, Бела Тар и Тед Кочев. Визитата на Гилиъм е логично продължение на нашата 20-годишна връзка с „Монти Пайтън”. Бела Тар е икона, всичко негово трябва да се види. Визитата на Тед Кочев е изключителна чест за нас, както и поредното гостуване на Вим Вендерс, който вече е част от нашето фестивално семейство. Друг такъв символ на фестивала е талантливият режисьор и музикант Зигфрид – показвали сме всичките му филми. Тази година той е тук с великолепния джазмен Ерик Трюфаз.

Кои десет филма бихте препоръчали?
На фона на минорното ни ежедневие хората имат нужда от малко хумор – това предлага датският филм „Мъже и пилци”, който е на ръба на абсурда и комедията. Друг такъв филм е „Девствената планина” на Дагур Кари, исландско-датска продукция. Тази година имаме малък фокус на Исландия – страна непозната с киното си, но исландците са много интересни, аз ги наричам Балканите на Скандинавието, много емоционални хора са. „Пясъчна буря”, израелски филм, дебют, спечелил голямата награда в Сънданс. „Синът на Саул” е абсолютно задължителен – един много специфичен поглед към една много позната тема. Чудя се какво му остава на Ласло Немеш – с дебюта си обра всички възможни награди. Бил е и асистент на Бела Тар. Тази година има доста интересни филми от Латинска Америка. Такива са „Паулина”, „Кланът”, „Отдалече”, който спечели голямата награда във Венеция, „Прегръдката на змията” с номинация за „Оскар”. Това са много естествени филми, без маниерност и претенции, малки семпли истории, с много свеж поглед, автентични, направени почти без пари. Не трябва да се изпуска и „Аномалиса” на екстравагантния Чарли Кауфман с номинация за „Оскар” за анимация и много други отличия. Тук, разбира се, ще спомена и „Бразилия” на Гилиъм, който задължително трябва да се гледа на голям екран. Документалните
„Г-н Гага”, „Би Муви”, „Новият човек“. Имаме и детска програма тази година.

До каква публика искате да стигнете?
Искаме да стигнем до всички, които имат вкус към живота.

Доста български филми има тази година.
Да, опитваме се да възстановим скъсаната връзка между българското кино и зрителите.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА