Ще станат ли писателските работилници новият риалити хит?

Чавдар Парушев

v-polite-na-vitosha-122Един въпрос ме занимава от известно време насам и той е: превръщат ли се писателските конкурси и курсове по творческо писане в следващото риалити хит предаване за широка публика? И ако това е по-трайна тенденция, а не моментно явление, то как би се отразила тя на сцената на най-новата българска литература? Това ли се очертава да бъде начинът, по-който ще се пишат популярните български романи оттук насетне?
Този въпрос има своята предистория. Началото го поставя Фондация за творческо писане „Елизабет Костова“ през 2008 г. с организираните от нея „Созополски семинари“ по творческо писане. Писателската работилничка, срещаща неутвърдени българо- и англоезични автори, е приета добре и до момента се провежда всяка година без прекъсване. Важен аспект на семинарите, който надхвърля границите им, се оказва хвърленият литературен мост между българския и английския език. Той позволява на Фондацията да разгърне дейността си по-нататък и през 2010 г. да учреди награда за превод на български роман на английски език, а след това да организира и ателие по превод, в което да се обучават преводачи от и на двата езика. Към това трябва да добавим и англоезичен уебсайт, който популяризира съвременни български автори, като ги представя с биографията и преводи на откъси от техни произведения пред потенциално заинтересовани литературни агенти и издатели. Така чрез мрежата си от ежегодни семинари, конкурси и организирани събития Фондация „Елизабет Костова“ доизгражда платформата си, чрез която да открива млади литературни таланти, да проправя пътя за издаването на дебютните им книги в утвърдените български издателства, а след това да промотира имената и работата им на английски език. Значението и приносът на тази платформа за най-новата ни литература не може да бъде оспорен. Тя обаче има и вторичен ефект, пряка функция от успеха й. А именно затвърждава донякъде парадоксалния критерий, според който за значим съвременен български автор се приема този, който е превеждан на английски и други езици, който участва и се представя добре в чуждоезични конкурси и на чуждоезични литературни сцени. Така да бъдеш успешен български автор се оказва обвързано с това да бъдеш някой, който го четат другаде, извън самата българска литература. Достигането до небългарски публики пък се оказва, че минава през организирането на курсове по творческо писане.
През последните две или три години курсове по творческо писане започнаха да водят Георги Господинов, Емил Андреев, Ваня Щерева, Радослав Парушев, Калин Терзийски и др., в рамките на университетски програми или като професионални семинари, организирани с подкрепата на едно или друго издателство… Причините този род менторство да бъдат привлекателни за авторите, които ги водят, изглеждат ясни. Те позволяват на дадения автор да се срещне с част от читателите си, да премери способността си да интригува вниманието им, да получи известна обратна връзка за работата си, но и за вкуса на хората, за които пише. На второ място, идват факторите на имиджа, възможността да се покаже някаква ангажираност и ангажимент към българската култура и литература, а също и да се затвърдят собствените позиции в нея. Да се отправи донякъде манифестен жест на набиране на следовници и в крайна сметка оставяне на по-трайна следа вече не чрез публикуване на повече книги, но чрез спомена за личния контакт у група хора.
Самите участници в тези курсове обикновено са млади и добре образовани хора, чиято работа, без да е пряко филологическа, е свързана с високи езикови умения – журналисти, преподаватели на чужди езици, финансисти, които водят икономически рубрики, програмисти, графични дизайнери, блогъри, мениджъри на средни позиции. Сред тях в по-малък процент се поместват студенти и ученици и хора с по-богат житейски опит, които търсят абстрактния интрументариум, който да им позволи да подредят собствения си биографичен разказ като литературен наратив. От гледната точка на самите участници съответният курс позволява да се намери пресечна точка между професионалните и личните им интереси, между професията и хобито. Да се срещнат с нови хора, с които да продължат контакти и след края на самия курс. Да се социализират в нова среда. Среда, основана върху споделения вкус към писане и творческа изява и в крайна сметка да намерят своя малка общност на споделеност, различна от повърхностната разлятост на социалните мрежи или малките разпилени разговори между приятели. Не на последно място популярността на тези курсове (групите варират от 30-ина докъм 60 човека) показват и още нещо – на писателя все още не се гледа изцяло като на професионалист, овладял умението да създава увлекателни наративи въз основа на някакви специални компетентности (макар този образ също да присъства). Писателят е и все още фигура, обгърната с ореол от определена харизма, способна да привлича към себе си, като очуднява ежедневното и като прониква отвъд повъхностностите му. Именно на тази притегателна харизма разчитат издателите, които посягат към организирането на творчески работилници, доколкото от тяхната позиция това е добър инструмент за формиране и развиване на мрежата от малки читателски общности, в които се реализира продукцията им.
Обвързването на курсове по творческо писане с конкурси по модела, зададен от  Фондация „Елизабет Костова“ (възприет след това и от издателство „Сиела“), има и втора интересна черта. Това обвързване позволява успешният в маркетингово отношение медиен жанр на „риалитито“ да бъде пренесен и в книгоиздаването. Издаването на художествена литература следва сходни тенденции с тези на развлекателните медийни продукти. Аудиторията и на двете се разроява на все повече все по-малки публики, чийто вкус и предпочитания стават толкова по-неясни и трудни за определяне. Всъщност именно това смаляване и разпръскване на малки читателски публики позволява една такава читателска публика практически да съвпадне с читателска общност, формирана в един или в поредица от курсове по творческо писане или писателски семинари.
Концепцията зад различните риалити формати, от друга страна, е проста – публиката участва пряко в създаването на медийното съдържание, което я интересува, което премахва трудната задача по следене и предугаждане на вкусовете й. Това опростява процеса значително, доколкото голяма част от ролите и отговорностите се разтоварват от носителите на авторското право върху развлекателното медийно предаване и преминават върху самата аудитория, за която той е предназначен. Зрителите се оказват и участници, и в ограничен смисъл сценаристи, и продуценти.
Първият опит за литературно риалити е отново през 2008 година, без да има пряка връзка със „Созополските семинари“. Той е по програма „Радио София“ на БНР. В предаването „Риалити роман“ на Емил Янев и Кин Стоянов десет млади и утвърдени писатели съчиняват и разказват глава по глава роман, който се ражда непосредствено пред слушателите на програмата и се тиражира в същия момент чрез вълните на радиоефира. Предаването „Риалити роман“ обаче също се обръща към литературен конкурс, – „Рашко Сугарев“, за да подбира разказвачи за жанровия си експеримент, с което се вписва във вече очертаната формула. „Риалити роман“ се излъчва до 2014 година и формира библиотека от 24 хибридни произведения, преди да бъде свалено от ефир с напускането на Емил Янев и Кин Стоянов на БНР. Със слизането му от радиоефир обаче търсенето на адекватен формат, чрез който риалитито да бъде пренесено в сферата на писането на популярна литература не престават.
Тази година БНТ, откупвайки правата на италианско предаване, започна кампанията на новата си шоупрограма „Ръкописът“, която ще започне да се излъчва през новия сезон. Предаването ще съчетава отново, но вече на малкия екран, чертите на курс по творческо писане и литературен конкурс. Задачата е, разбира се, да бъде намерен, формиран и популяризиран, отново пред очите на зрителите, нов български автор, чийто роман след това да има място по книжарниците. По информация на самата телевизия интересът е голям, изпратените ръкописи и броят записали се за участие кандидати – много.
Какъв ще бъде интересът и резултатът от самото предаване, предстои да видим, когато то започне да се излъчва. Но без значение дали то ще повтори или не съдбата на предхождащия го медийно-литературен експеримент по БНР, ангажирането на национален телевизионен ефир на проекта (а също и на издателство „Сиела“ като издател на избрания роман) показва нагласа и очакване, че вече има публика за подобно предаване. Негов евентуален успех пък би означавал промяна на механизма, по който се издава популярна литература и се представят нови автори. Говори и за очакване „литературното риалити“ да се окаже по-печеливш вариант от литературните награди, за запълването на този пазарен сегмент. И ако по отношение на сериозната литература може да се очаква, че тя ще продължи да се появява по-скоро в проекти като тези на Фондация „Елизабет Костова“, макар и обвързана с парадокса за стойността на съответния български автор да се съди по успеха му в чужбина, то за популярното писане може да се окаже, че оттук насетне ще се съди по успеха на автора му в шоупрограми като „Шедьовърът“.
Това пък ни връща към въпроса, с който започнахме. Не е тайна, че българският масов роман си проправя път трудно през последните двайсет и пет години. Процентното му съотношение спрямо преводната литература непрекъснато се увеличава, но въпреки това той остава по-скоро подгласник. Не е и тайна, че за същия период българските литературни награди, при все големия им брой, се справят проблематично със задачата си да прави номинираните и отличените произведения четени и познати сред широки кръгове от хора (не само литературни).
Изглежда, че това наслагване на вакууми от различен порядък, съчетани с деформиращата сила на литературния пазар, започва да ражда причудливи явления като непременно търсене на хибрид между литература и масова медия. Действали самостоятелно до този момент механизми на литературна социализация като курса по творческо писане и литературния конкурс пък изглежда се обединяват, за да се транспонират в чужда медийна среда, където пък се хибридизират с водещия в маркетингово отношение медиен жанр.
Дали тези сложни трансформационни процеси ще се окажат формулата, по която да се появяват български масови романи, способни да изместят преводните, ще можем да съдим след началото на „Ръкописът“ и по това как ще бъде приет този толкова особен формат. Един от залозите му е, подобно на популярната музика, това да се превърне във водещия механизъм за въвеждане на млади имена на сцената на популярната литература, което на свой ред ще остави своя белег върху самата тази литература. Не всяко литературно произведение би било еднакво подходящо за четене пред камера. От втора страна, успехът на такъв формат би означавал и засилване на още една тенденция, тенденция на завръщане към публични четения в една или друга форма. Ако следва и да разчетем в това образ, който упражнява притегателна сила върху широката публика, то той би бил образ на литературата като основа за общност.