Спасителят и пеперудата

6„Бразилска пеперуда зад моето рамо“ е вторият роман на Анна Колчакова след дебютния й роман „Възшествието на маймуните“, публикуван през 2013 г. от издателство „Водолей“. „Възшествието на маймуните“ разказва за опитите на млад и ентусиазиран учителски екип през 90-те години на миналия век да постигне промяна към по-добро училищно образование, и за предизвестения, мъчителен провал на тези опити. Събитията в „Бразилска пеперуда зад моето рамо“ се развиват преди и след събитията във „Възшествието на маймуните“ и проследяват дългата и самотна битка за спасяването на „увредено“ дете от дом „Майка и дете“. Двете произведения се вписват в единен цикъл посредством обща героиня и споделена морална тема.
Общата за двете книги героиня във „Възшествието на маймуните“ се нарича Жената-Правилник. Там тя е полуанонимен член на експерименталния екип, опитващ се да промени българското образование. Нейното алегорично прозвище „Жената-Правилник“ намеква за убедеността й, че има правила, които трябва да се спазват, както и че съществува обективен детерминизъм на събитията и контрол над тях. В „Бразилска пеперуда“ Жената-Правилник е главната героиня и има свое лично име – Йоли. Това е името на планински връх, а историята с кръщаването й е част от цялостната картина на неграмотност и простотия, затиснала здраво цялото общество.
Освен обща героиня двата романа имат и обща тема отвъд несъмнено различните си сюжети – стремежът на главните герои да бъдат в Доброто и борбата им с най-големия според Булгаков (чийто роман „Майстора и Маргарита“ неслучайно се споменава още на първите страници на „Бразилска пеперуда…“) порок – малодушието, включително собственото. И в двата романа се разказва историята на хора, които все се мъчат да направят добро и все не успяват по различни причини: инертност и съпротива на обществото във „Възшествието…“ или сляпа, помитаща всичко случайност в „Бразилска пеперуда…“. С разгръщането на сюжетите в тях нараства и покрусата на героинята, че в обществото морални правила няма. Хората са престанали да се стремят към социално одобрение, защото няма кой да раздава това одобрение, няма религия, няма и морален авторитет. Липсва и такова общуване, което да предразполага към взаимно етично оценяване или, образно казано, няма нито светлина, нито огледало. В една духовна тъмнина и просъница безразлично и незаинтересовано се произвеждат малки подлости и – неусетно – големи престъпления. И злото, и доброто се вършат случайно.
За разлика от първия роман на Анна Колчакова, който е адресиран изключително към търпеливи и любознателни читатели, склонни да анализират процесите в обществото, читателят може да подходи към „Бразилска пеперуда…“ най-малко по два различни начина. Книгата може се прочете просто за да се проследи сюжетната линия и да се задоволи любопитството от развръзката, но би било по-добре на нея да се погледне и като на интелектуално упражнение – макар че хората най-често искат не да мислят, а да се забавляват, както печално е отбелязано на страниците й.
На сюжетно ниво историята увлича сама по себе си. Съчетанието на фикционалност с документалност задоволява сякаш преобладаващите напоследък предпочитания на публиката към риалити формати. Читателят бърза да прехвърли страниците: дали Йоли ще успее да спаси Косьо? Ами ако го осинови, а после се окаже, че лекарите са били прави и той все пак е олигофрен? Какво ще стане накрая? При един такъв прочит философските и лирични импресии, визуално отделени с курсив, могат спокойно да се прескачат. Внимателният прочит обаче въвежда читателя във философска история за краха на вярата, че животът има смисъл и този смисъл е в правенето на добро. Първоначално героинята смята, че е закономерно да си добър. После, по време на спасяването на детето, продължило с години, Йоли търси причината доброто да не се подразбира. Накрая обаче става ясно, че цялата книга всъщност предава един спомен на брега на морето след трагичната развръзка и че последните въпроси (и дори – отговори) на героинята са за мястото на случайността и съвпаденията в човешкия живот, както и за смисъла на добротворческите усилия в този контекст.
Независимо от философската сложност на поставените въпроси, книгата е четивна и увличаща, далеч от отегчително мъдруване и любителска псевдорефлексия. Авторката е отличен разказвач със завиден усет към смисловото богатство на думите, които подбира и използва пестеливо, но с понякога убийствена точност. Драматизмът на сюжета е умело и талантливо балансиран от сдържания изказ, който не злоупотребява с изразни средства и успешно избягва всякакви прояви на патетика или мелодрама. Тънкото, интелигентно чувство за хумор намира израз в запомнящи се горчиво-иронични щрихи.
„Бразилска пеперуда…“ има интересна и успешна композиция и структура. Романовото време е подвижно и разчупено: ретроспективният разказ, структуриран в значими епизоди, е раздвижван от актуални коментари и обръщения към вече порасналото дете, докато всъщност, както се оказва едва в края на книгата, е вписан почти изцяло в глобална ретроспективна рамка. Тялото на романа се изгражда като своеобразна мозайка от различни фрагменти: ретроспективни епизоди, размисли и коментари, смътни антиципации, философски размисли, вписани откъси от песни, стихотворения, мисли и цитати от различни автори. Всички тези фрагменти се вграждат в нееднородната, но хармонична тъкан на романа, като съчетават въздействията си за предаването на множеството от смисли и послания в него.

Сиропиталището като модел на нравственото блато

Романът „Бразилска пеперуда зад моето рамо“ ни връща – или ни пренася, според възрастта и жизнения ни опит – към 80-те години на ХХ в. и към съвсем доскоро съществувалата и (поне по документи) вече премахната система за отглеждане на изоставени деца в институции, необяснимо защо наричани домове „Майка и дете“. Студентка, която по случайност попада на бригада в едно такова софийско учреждение, открива в отделението, в което се отглеждат увредени деца, момченце, което смята за здраво. Борбата й за живота и за бъдещето на това дете е основната сюжетна линия в романа, около която се преплитат няколко значими и дълбоки смислови нишки.
Чрез наслагване на възходящо градирани документално-фикционални образи и щрихи в кратки и динамични епизоди романът рисува привидно импресионистична, а всъщност плашещо реалистична картина на духовността на българското общество от средата на 80-те години на ХХ в. Тази картина е тъжна и отблъскваща не толкова с натуралистичния си реализъм, колкото с отвратителната си морална грозота и убогост. Нравственият облик на това общество се очертава и постепенно придобива плътност успоредно с нарастващото омерзение и привидното обезсмисляне на усилията на героинята Йоли. Двуличието и нравственият дефицит на комсомолските активисти, с които започва романът, са само прелюдия към последвалата галерия от плашещи моментални снимки от живота на едно духовно убого общество. То удобно е загърбило като старомодни и неактуални своите национални морални ценности и устои, изгубило е и основополагащата нравственост на християнското духовно наследство. Празнината от липсващите духовни стожери се запълва от тесногръдо еснафско консуматорство и старателно опортюнистично притворство. Неспособността на това общество да осъзнае и да разграничи Доброто и Злото намира израз в повсеместно безразличие и незаинтересована, нерядко неволна жестокост. Хората живеят с изкривени корективи: единствено важно за тях е да си гарантират безконфликтно пребиваване сред себеподобните чрез привидно съответствие на определени идеологически и нравствено-еснафски репери. Затова и поведението им се отличава с натрапчива показност.
Поредица от запомнящи се, често контрастни образи, играещи с антитезата между привидност и същност, утвърждават тоталното и несводимо разминаване между думите и делата, между показното и действителното в живота на това общество. Сред тях са идеологическата черупка на комсомолската стратегия, изглеждаща задълбочена и стойностна на хартия, и грозното, разюздано пиянство на младежите, които уж ще я претворяват в живота; писаните красавици с най-човечните професии – медицински сестри и учителки, и тяхната примитивна и безразсъдъчна безчовечност; помпозните думи и обещания на административните служители в домовете за изоставени деца и реалността в тези учреждения.
Именно в това двулично и враждебно към всеки по-различен човек обкръжение Йоли полага трескави усилия да спаси едно клето човешко същество от неговото официално обезчовечаване, от превръщането му в „набор от органи“, в опредметена твар, която да бъде подмятана от един социален дом в друг, докато не срещне, отново случайно, злочестия си край, без дори да е живяла истински. Поразителна е картината на отглеждането на децата в Дома, който впрочем е един от най-благополучните в страната: техните физиологични нужди се задоволяват по разписание, здравословното им състояние се следи стриктно, но за тях не се прави нищо повече от това. Въпреки привидностите и големите, красиви думи, на тези деца планомерно се отказва контакт с хора, истинско и равноправно човешко общуване и всъщност каквото и да било интелектуално и духовно развитие. Отглеждането им може да бъде плашещо сравнено със скотовъдство: домовете „Майка и дете“ в романа напомнят обори с добитък, в които животните са надлежно хранени, чистени и лекувани – но са третирани именно като животни. Съдбоносните решения, които засягат питомците им – като това дали дадено дете е умствено изостанало или не, – се вземат с много по-голямо безразличие, отколкото би го направил добрият стопанин към „стоката си“, както навремето са наричали добитъка. Тези решения се приемат с преобладаваща доза произволност, без никакъв индивидуален подход, без особено вникване или каквито и да било съмнения или терзания.
Описаната в повествованието история свидетелства за дълбоката порочност на системата на детските домове – някога наричани „сиропиталища“, дума, чиято етимология добре отразява същността им във всички времена. Още по-важно е, че историята разкрива дълбокото морално безразличие, апатия и овчедушие на хората, които се съгласяват с тази система и я обслужват чинно, както покорно приемат и се примиряват с безобразията във всички времена и обществени строеве. Никой около главната героиня не иска да нарушава комфортното си и съответстващо на всички длъжностни инструкции пасивно носене по течението, за да й помага в нейната нелека борба. Нещо повече: надеждите и очакванията на Йоли се обезсърчават и осмиват, усилията й дразнят, смущават, объркват и пораждат нарастваща враждебност, персоналът в дома започва съзнателно да й пречи. Тягостната атмосфера нараства и неусетно пропива целия роман с оловната си тежест.
Тук се налагат две уточнения: по повод на героите и по повод на епохата.
Героите в романа далеч не са решени в черно-бялата гама. Увлечен от фабулата и от повествованието, човек може и да не забележи, че преобладаващата част от тях не са злодеи и не са съзнателно злонамерени. Както и Йоли не е цялата в бяло. Хората в романа са си обикновени хора – някои по-добри, други по-лоши, повечето страхливи и дребнаво-пресметливи, привличани от материалното и не особено заинтересовани от духовните измерения на живота – но и нелишени, пък било то отчасти и временно, от капчици доброта, морал и благородство. Те далеч не са ангели, но не са и демони. И въпреки това критичните ситуации и трудните решения сякаш по-лесно отключват в тях тъмната им страна. Което, уви, също е човешко, твърде човешко. Романът разказва и пита, без да осъжда от възвисени морални позиции, без да отделя героинята и да я поставя над всички останали като някакъв императивен морален коректив. Същевременно Йоли е безжалостна към себе си в много по-голяма степен, отколкото към заобикалящите я безразлични и жестоки лица. Към тях тя нерядко проявява моментно или ретроспективно разбиране и опрощение, докато на себе си не прощава нито една слабост, нито един миг на обезсърчаване или нерешителност. Като безхитростен и честен човек тя е безпощадна към малодушието си дори когато то е в името на спасението на детето.
Романът не предлага политическа обусловеност на нравствената низост. Фактът, че действието се развива през 80-те години на миналия век, в края на епохата на „развития социализъм“, не следва да се разбира в смисъл, че цялата тази морална убогост е породена от социализма и е останала в него. Моралната нищета няма политически цвят, тя е надполитическа и универсална, от всички времена. Посочената епоха е необходим времеви и повествователен репер, а не твърде лесна експлицитна отпратка към предмет на политическа сатира. Всъщност тази епоха не е и охарактеризирана обхватно в книгата: не това е нейният сюжет, а и главната героиня, от чието име се води разказът, не вижда и не осмисля целенасочено това, което става около нея, тъй като е изцяло потопена в своята мисия.

Етика и метафизика

Повествованието в „Бразилска пеперуда…“ следва своята смразяващо простичка сюжетна линия, като обаче далеч не е еднопластово. Разказът за самотните усилия на Йоли в борбата й да спаси Косьо съчетава документалната фикция с отпратки към библейски мотиви и притчи, метафизични въпроси и иносказателни импресии. В него майсторски са вплетени фрагменти от знакови книги като „Майстора и Маргарита“ и „Голгота“, както и редица лирични и философски импресии, породени от развитието на сюжетните събития и призвани да подтикнат читателя към осмисляне на битието. Така романът отправя предизвикателства към фоновите знания на читателите и познаването на автори като Булгаков и Айтматов, на библията и гръцката митология, които свързва с проблематиката за нравствените императиви и норми, но и на друга група автори като Алесандро Барико, Христо Фотев и Пабло Неруда, близки на темата за морето и оттам, за случайността, спасението, първоизточника, дома.
Тези предизвикателства не са самоцелни. Именно чрез обилните отпратки романът  повдига въпроса за предопределеността и свободната воля, за произхода и смисъла на човешките стремежи към добротворство, за възможността човек да бъде добродетелен извън религията, за причината да не можеш да не постъпиш добре и за причините да не смееш да постъпиш добре. Недоумяващата Йоли си задава наивни, но фундаментални въпроси за Истината, за нейната неуловима същност и за нейната хем преекспонирана, хем непонятна ценност, за лицемерието, за Доброто и Злото, за смисъла на човешките дела. Въпросите са донякъде реторични, готови отговори в чист вид не се поднасят: отговори всеки намира сам за себе си. Библейската нишка, ясно проследима в книгата, подсказва още една аналогия: романът разказва и за неразбирането, раздразнението, омразата и агресията на хората, когато сред тях се появи спасител. Тази многопластовост на смисъла обуславя и споменатите вече различни възможности за неговата рецепция.
Авторката не отговаря на повдигнатите в книгата екзистенциални въпроси за сляпата случайност и смисъла на човешкия живот, тя само дава шанс на читателя да разсъждава върху тях, ако има капацитета и волята да го прави, и му помага да твори собствения си духовен свят, ако има стремежи към подобно съзидание. Прочитът може да играе с образа на пеперудата като метафора на случайността от теорията на хаоса, или на щастието, или на любовта, да го противопоставя на образа на морето, символизиращо изначалната, честна стихия, неподвластна на човешките пороци. А може просто да проследи разтърсващата история за самотните усилия на героинята да спаси едно обречено същество. Колкото повече фонови знания има читателят, толкова повече удовлетворение ще изпита от играта със смисли, образи и асоциации, които ще му предложи собственото му въображение.
Чрез евангелските мотиви романът също отправя въпроси, понякога еретични в своята наивност, към отдавна възприети за постулати християнски „истини“. Коя е истинската драма в Евангелието? – пита се героинята. Страхът от смъртта фиксира вярващите върху разпъването на кръста – то ги засяга, защото е свързано с тяхното лично спасение. Никой не обръща внимание на драмата на Мария, принудила се да обрече сина си на своеобразно аутсайдерство и поради това в крайна сметка все пак да го загуби (една много еретична хипотеза). Паралелът с майката на Косьо доказва, че обществото не се е променило за повече от 2000 години и всяка „самотна“ майка все трябва да търси начин да се измъкне от обществения укор. Исус е имал шанса да живее в жестоко, но лековерно общество. Съвременното е създало много по-лицемерни, но не по-малко жестоки начини да се справя с извънбрачните и с нежеланите деца, не на последно място – като под предлог за толерантност е снело от плещите си задълженията за съхраняване на семейството. Никой не обръща достатъчно внимание и на другата драма в евангелската история – за самотата на човека, нагърбил се с мисия, която на пръв поглед не носи пряка, още по-малко пък материална изгода за околните.
Познавачът ще срещне в книгата и преформулирани библейски цитати. За мерзостта, която докарва запустение, говори пророк Даниил в Библията: „И от него ще се подигнат сили, които ще омърсят светилището, да! крепостта, ще премахнат всегдашната <жертва> и ще издигнат мерзостта, която докарва запустение. И ще изврати с ласкателства ония, които беззаконстват против завета, но людете, които познават своя Бог, ще се укрепят и ще вършат <подвизи>“ (Дан. 11:31-32). За нея се говори и в Евангелието (Мат. 24:15-28 и Марк. 13:14-23). В „Бразилска пеперуда…“ перспективата е преобърната: не външната сила – библейската мерзост докарва запустението, а обратно: вътрешното, духовно запустение поражда мерзости.

Пеперудата и морето

Още самото заглавие „Бразилска пеперуда зад моето рамо“ предлага на читателите да започнат интелектуална игра с романа, посланията и смислите в него. Как наистина да бъде разбирано и разчитано то? Каква е тази пеперуда и защо е там? Налага се кратък екскурс назад в историята на теорията на хаоса.
През 1952 г. Рей Бредбъри публикува разказа си „Гръмна гръм“ (A Sound of Thunder). В него главният герой, отивайки за няколко часа 60 милиона години назад във времето, неволно стъпква пеперуда. При завръщането си установява, че тази случайност се е отразила в известна степен върху състава на атмосферния въздух, в огромна степен върху английския правопис и стопроцентово – върху резултатите от президентските избори.
През 1972 г. един от основоположниците на теорията на хаоса, метеорологът Едуард Лоренц, изнася пред Американската асоциация за развитие на науката доклад със заглавие „Предсказуемост: може ли махането с крила на пеперудата в Бразилия да предизвика торнадо в щата Тексас?“. Започва да се говори за така наречения „ефект на пеперудата“. Това е метафоричен образ от теорията на хаоса, който обозначава малки и непреднамерени събития, предизвикващи големи промени в динамичните системи.
Преди да се превърне през последните десетилетия в научна метафора на хаоса, възстановен от случайността, пеперудата хилядолетия наред е символизирала в различните култури безсмъртната душа (Древна Гърция), душата на мъртвите и наближаването на смъртта (при славяните), възкресението и обновлението (в християнството), а в наши дни е символ на щастието, любовта и непостоянството. Наслагването на всички тези символи в заглавието предсказва развитието на сюжета и го обогатява с допълнителни смисли.
Има и още нещо: пеперудата по принцип каца на рамото. Зад рамото тя не само че не може да е кацнала, тоест не е останала статична някъде там, но и положението й е нееднозначно: когато някой е зад теб, той може да те пази, но може и да те застрашава, да крои нещо лошо зад гърба ти. Така пеперудата зад рамото може да символизира и превратностите на сляпата случайност, произволно закриляща или смазваща. А може и да се окаже, че съвсем не е сляпа тази случайност…
Образът или дори метафоричният персонаж на морето е не по-малко значим. Морето е обгръщащата цялост, първичната стихия, която се разполага извън координатната система на Доброто и Злото. То се явява на различни места в книгата като очакване и предчувствие на смътно предизвестения финал: от първоначалното име на детето (оказва се, че Косьо всъщност се е казвал Марин, но никой в дома не го е било грижа дори да смени листчето с името над леглото на детето) и през множество видения и спомени. Като отклонение от библейската нишка или по-скоро като нейна алтернатива морето в романа би могло да се схване и като първичното море, от което всичко започва и в което всичко свършва, за да започне отново някога, някъде. В този смисъл морето е метонимична фигура на древногръцкия Хаос – зееща бездна, отворено пространство, съдържащо всички зародиши на света, първично творческо начало. За израсналата край него и с него Йоли морето е структурираща личността същност, част от нейната идентичност. Тя припознава себе си в морето и морето в себе си. За Йоли пътят към Истината стига до морето. И дали пеперудата всъщност не е съучастник на морето?

Ще си позволя едно кратко отклонение. Темата за морето заема важно място не само в романа, но и в поезията на Анна Колчакова. Стиховете по-долу ни помагат да разберем по-добре образа му в книгата:

… И морето нахлуваше в нощните улици.
Гърбовете на рибите, вместо слънчеви зайчета,
осветяваха тъмнозелените тараби.
В нашите сънища, в нашите заливи,
тихо светеше приливът
и сияеше пясъкът
като прах от зелени луни
по брега…

По брега, който с трясък забравяме,
щом внезапно се скараме с детството
(то сковавало нашата същност!),
и се втурваме много доволни и горди нанякъде,
сякаш бог знай кого ще преправяме,
сякаш бог знай кое ще превземаме,
сякаш бог знай какво ще създаваме,
ще откриваме…

Но понякога,
и не зная дали е случайно,
понякога,
като че ли от Бездната, скрита
на безродните кучета в погледа,
пръсва мъничка капка искряща вода.
Тя опарва душите ни.
Как кънти в пустотата й писъкът,
че това не сме ние,
че не сме се родили бездомници!
Смътен спомен за някакъв Бряг…
В този кален дъжд, в тази лапавица
той ни пречи да бъдем щастливи.
И ни кара да търсим отчаяни
нещо, което не помним какво е,
но което боли и е повече
от всичко открито или създадено,
по-важно дори и от пътя за вкъщи…

Брегът се явява. Понякога.
И всеки път вярваме, че е същият…

Краят и катарзисът

Знаковостта на заглавието, множеството отпратки в ретроспективния разказ и избраният финал, който някои могат да намерят за неудовлетворителен и излишно травматичен, лесно се разчитат като носители на посланието за хаотичната и безсмислена деструктивност на случайността като контрапункт на всяко човешко целеполагане и съзидателно усилие. Подобна философия действително не предполага хепиенд: за нея светът е хаотичен и нелеп, лишен от иманентен смисъл, и в него няма място за нравствени категории като Добро, Зло и Справедливост. Тогава са напълно оправдани постъпките на хората, запълващи пребиваването си на земята по различни начини и с различни начинания (например чрез религия, вещизъм, физически наслади или дори чрез научни постижения). За тези, които не могат да се задоволят или да се примирят с обслужването на екзистенциалните си удобства, остава само едно – да се гмурнат в първичната, честна стихия.
Възможен е обаче и по-различен, изненадващо оптимистичен прочит на този финал. В него тежкият, страховит, трагичен край не е метафора на неуспеха или утвърждаване на неизбежното човешко поражение под ударите на безразличната съдба. Зад привидното послание за безпомощност и безнадеждност на човешките усилия се крие по-неочевидното, но многократно по-могъщо послание за живота като смислопораждащо начинание. Човешките стремежи и усилия не са безполезни и Йоли въпреки своите слабости и провали е успяла в своите.
Финалът на романа е ужасен само ако бъде четен буквално от читателя, оставил се да го подведе документалната привидност на фикцията. Всъщност той е изцяло метафоричен, а морето само привидно преповтаря тъжното философско послание, че човешкият живот е подчинен единствено на сляпата случайност и е напълно лишен от иманентен смисъл. Метафоричният край категорично дописва това послание, като утвърждава, че именно човекът е този, който влага смисъл в живота и по този начин побеждава, макар и не напълно, макар само временно, неговия първичен и произволен хаос. Тежкият финал на романа е и целебен. Чрез рязък емоционален преход завладялото читателя чувство на състрадание и мъка освобождава потиснатата психична енергия и довежда до душевно пречистване, обновление и възстановяване на желанието за живот и за изпълване на живота със смисъл. Това е чистото проявление на самия Аристотелов катарзис.

ВЕСЕЛА ГЕНОВА

Анна Колчакова, „Бразилска пеперуда зад моето рамо”, изд. „Летера“, 2016.