Повторното учредяване на Клуба на българските писателки

Чавдар Парушев

image description

Думите отлитат, написаното остава, такава изглежда историята на Клуба на българските писателки. Основан през 1930 г., когато в активния още през 20-те години на ХХ в. Съюз на жените с висше образование Екатерина Каравелова събира около себе си фигури като Евгения Марс, Магда Петканова, Дора Габе, Елисавета Багряна и др., за да формират ядрото на едно подчертано женско творческо обединение, което да настоява за място на женския писателски глас в (като цяло строго мъжката) българска литературна публичност. Има ли роля и каква този женски писателски клуб в това Елисавета Багряна и Дора Габе в крайна сметка да успеят да намерят място в българския литературен канон е задача, която литературните историци тепърва предстои да реконструират1 по запазените архивни материали. В настоящия момент по-важно е може би друго, че са се запазили не само архивните следи на клуба, но и самото желание за такава женска писателска общност.
В подчертано реставрационен жест Леа Коен, Виктория Бисерова, Миглена Николчина, Милена Фучеджиева, Здравка Ефтимова, Кристин Димитрова, Амелия Личева и Светлана Дичева на
1 ноември 2014 г. възстановяват Клуба на българските писателки, приемайки отново оригиналния му устав. През отминалия вече пролетен базар на книгата клубът организира едно от първите си публични четения с участието на Здравка Ефтимова, Кристин Димитрова, Миглена Николчина и Светлана Дичева.
Как обаче да тълкуваме самото това повторно учредяване? То пресича и сплита нишки от три културни периода – на междувоенна България, НРБ и настоящия момент, в които литературен клуб се свързва с различни неща.
Към момента на своето първо възникване Клубът на българските писателки попада в контекста на по правило мъжките литературни кръгове, което го поставя в техния контекст, без значение дали зад основаването му са стояли и еманципаторни нагласи и цели, насочени спрямо тъкмо това обкръжение. Литературният кръг на свой ред е обусловен от професионално, лично, интелектуално и творческо сътрудничество между група хора, галванизирано от необходимостта от съвместяване на усилията по издаването на собствен печатен орган, вестник или списание, които да набавят представителна публичност на творческите и критическите текстове на членовете и сътрудниците на съответния литературен кръг. Текстове, чиято културна значимост е легитимирана и усилвана от обща естетическа платформа и повече или по-малко сходна посока на творческите търсения, от стремежа да се даде тласък на националното развитие в избрана посока. В това отношение трябва да се посочи още една обща черта на българските литературни кръгове до Втората световна война. А именно стремежът им да се приобщят към един или друг аспект на схващаната като висока европейска култура, да играят ролята на културни медиатори, да притеглят българския литературен живот към онези образци, модернистки, авангардни и др., които са усвоили в рамките на следването си в различни европейски университети, да възпроизведат нещо от интелектуалния салон на „хубавата епоха“ в условията на национален контекст, схващан като затънал до глезените в ориенталското си минало и отживели патриархални порядки. Стремеж за наваксване на културната изостаналост чрез селективен пренос и усвояване на европейски естетически опит в крайна сметка за постигане на съизмеримост между българската и европейската култура. И ако мъжките литературни кръгове опитват да привидят мястото на националната ни литература в привиждания голям европейски културен наратив, то Клубът на българските писателки търси включване на женските гласове в полето на литературната ни публичност, т.е. поставя си сходна задача по постигане на представителност и съизмеримост, като задейства същия легитимационен и институционализационен инструментариум на литературния кръг.
Тъкмо този легитимационен и институционализационен ресурс ще започне да се възприема като заплаха от новата власт на НРБ и ще бъде последователно залеймяван като „груповщина“. Леа Коен посочва 1947-1948 г. като времето, в което Клубът на българските писателки престава да съществува. Новата власт (поне официално) си поставя за задача да гарантира равноправието между половете във всяка една сфера, включително и тази на литературата, и поне отчасти вероятно го постига, макар това да не достига до провижданите равнища на „държавен феминизъм“. Какво е мястото на писателките в Съюза на българските писатели също е редно да оставим да говорят литературните историци. Ако потърсим обаче някакви макар и силно несъответни приемници на формите на литературен живот от междувоенния период, форма на литературно-интелектуална общност, в която границите между професионално, лично, творческо и естетическо са се разтворили в напрегната диалогичност, то вероятно следва да ги търсим в явления като това, което Миглена Николчина определи като „Семинара“ от 80-те години. Като форма на предимно устно интелектуално живеене, в която жестът на писмената следа е заменен от перформативност и множене на дискурсите, които подриват, подкопават и разболяват официалния дискурс; форма на интелектуална съпротива като  освобождаване от натрапената всепроникващост на този официален дискурс. Семинарът като пространство на вербална „нелегалност“, чийто шибулет и условие за включване е по-скоро споделената представа за висока (западна) култура, отколкото пол.
Така Клубът на българските писателки се явява жест на реставрация, но практически на две традиции. Първата, на литературния кръг, който следва да легитимира, съчетава и усилва индивидуалните усилия в преодоляващ стагнацията тласък към определено развитие, и втората – на Семинара като форма на интелектуална съпротива срещу тоталността на определен дискурс.
В публичните си изказвания пред различни медии за повторното учредяване на клуба Леа Коен преизговаря и първоначалната му цел, да прави място за женските гласове, настоява, че „жените не са пето колело или някакво ремарке в литературата“, а към днешна дата съставляват мнозинството както от читателите, така и от писателите. От друга страна, ми се струва, че ако към момента нещо противостои на женското писане, то това не е някаква „мъжка литература“, добре вкопана във властовата си позиция на културен хегемон, а по-скоро този дискурс, който е склонен да третира книгата като определена стока лукс, като удоволствие, което изисква протяжни празни часове на безделие, в които да се чете, доколкото четенето на литература не се приспособява лесно към едно силно накъсано в динамиката си ежедневие. С други думи дискурс, който не подлага под съмнение мястото на женския глас в литературата, а по-скоро е склонен да пита за мястото на самата литература в ежедневието. Дискурс, който поставя самото четене като въпрос на икономика на времето, кое е времето за четене на поезия например – и колко продуктивно е то?
И ако други форми на литературно приобщаване целят да впишат литературата в икономиката на ежедневието, да намерят място за нея върху темпоралната ос на деня – да си припомним институционални инициативи като „Европейската нощ на литературите“, но и  инициативи като „Пощенска кутия за приказки“, които освен всичко друго целят да покажат, че литературата може да се вписва успешно в групата на печелившите благоустроявания на градската среда, то литературният клуб продължава да бъде общностна практика на съпротива срещу опитите за пълна икономикализация на темпоралността. Да настоява, че може и трябва да има бавно време, непродуктивно време, време, необвързано с капитализация и генериране на икономическа стойност, на лихва и печалба. Време, отделено за неща, които не могат да бъдат описвани, мислени или преживявани в такава понятийна рамка.
Ако публичните четения, организирани от Клуба на българските писателки, могат да бъдат индикатор, то тази променена форма на съпротива е доловена. В рамките на свободната дискусия след споменатото четене на всяко изтъкване на успехите на нейни творби в чужди литературни конкурси Здравка Ефтимова не пропускаше да напомни, че това всъщност не я прави професионален писател, издържащ се от творбите си, нито пък я кара да се откаже от писането, мотивацията за него се оказва другаде.
Въпросите от залата пък бяха предимно от по-млади слушателки на четенето и се завъртаха закономерно около това какво е да си писателка или поетеса към днешна дата. В тях страничен наблюдател би могъл да отграничи прекосяването на две граници. Първата, поколенческа, между утвърдените български имена и тези, които тепърва търсят своето собствено място в силно разбъркания български социум. От друга страна, срещата между определена реалност и определено желание. Първата позиция, търпеливо напомняща думите на Вирджиния Улф, че за да пише, една жена трябва да разполага поне със собствена стая и известна финансова сигурност, които самото писане едва ли ще осигури. А втората (тази на желанието) на свой ред упорства в това да остава незасягана от прагматиките на писането, за да продължава да го търси като преживяване, като особено умение да се дава гласност на вътрешния опит.
Ако трябва да обобщим, повторното учредяване на Клуба на българските писателки показва, че литературният клуб остава една от най-надеждните форми за възникването и поддържането на малки интелектуални общности. Повторната му поява изглежда важна не толкова като настояване за институционализация на правото на женските гласове в българското публично и литературно пространство (кой би го оспорил?), колкото с възстановяването на определени исторически прекъснати връзки, с опита си за търсене на приемственост. Важна със стремежа на клуба да бъде място, което улавя самото желание за общност. В способността му да конструира едно културно пространство, което не се подчинява на доминиращата в момента логика на капитализация на време, място, което настоява за правото заниманията с литература да бъдат икономически непродуктивни и неконвертируеми към един или друг режим на стойност и остойностяване.

1 Всъщност началото на тази работа вече е поставено с двата сборника „Неслученият канон“ под редакцията на Милена Кирова.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s