Обратът на дада

Интервю с проф. Ален Вание

3В петък, 10 юни, проф. Ален Вание имаше открита лекция на тема „Това, което остава“ в Художествената академия, организирана от асоциация „Българско психоаналитично пространство“. Проф. Вание е психиатър, психоаналитик, професор по клинична психология в Университет Париж 7 „Дени Дидро“, директор на „Център за изследвания в областта на психоанализата и медицината“. Автор на книгите „Лакан“, „Лексика на психоанализата“ и др.

ЛВ: Проф. Вание, след Джойс може би единствено дадаистите могат да се съгласят с факта, че онова, което остава от една творба, е отпадък. Може ли да направим подобна асоциация?

Ален Вание: Да, сложно е. Това за мен е една някак сложна идея, защото идеята за отпадъка не присъства пряко в дада. Идеята в основата на революцията в „Кабаре Волтер“, дадаистката революция, всичко това е по-скоро избухването на критическото измерение в изкуството, в самото художествено произведение. И смятам, не е случайно, че това се случва по време на Първата световна война. Т.е. по време на  война, по време, в което сме свидетели на едно голямо изменение в отношенията между субект и субект. В действителност това е първата война, в която се губи героизмът, както казва Ернст Юнгер, който оплаква загубата на големите военни ценности. Това е неговата мъка. Но пък Бенямин му отвръща, че това всъщност няма никакво значение. Вместо да изпадат в траур, немците по-скоро трябва да помислят какво наистина са изгубили във войната. А това, което наистина е било изгубено в тази война - това е измерението на определено отношение към човешкото тяло. То става просто един материален обект сред другите. Това е фактът на науката: тялото просто като отпусната плът. Ето това става тялото.
Не е случайно, че дада се случва в Цюрих, където са се събрали всички интелектуалци, всички хора, които отхвърлят войната. И дада е основано там, макар често да се забравя, че дада е основано като манифестация за края на изкуството. Но програмата на дада не е възможна – и след това хората на изкуството са продължили. Дюшан, Пикабия, Цара – те са продължили, а е трябвало да прекъснат. И те са въвели критическото измерение.
Този, който в действителност според мен е въвел измерението на отпадъка, е Курт Швитерс и интересното е, че той го прави именно по повод войната. Но той казва – страната беше толкова унищожена, толкова бедна, вече нямаше нищо и тогава използвах отпадъци. Това беше и в основата на лекцията, която вчера изнесох – лекция за руините, за боклуците в живописта, в изкуството. В действителност това, което Швитерс ни показва, е преобръщането на величието на руината в изкуството от Ренесанса до 17-18. век (дори през 19. век). Преобръщането на руината в отпадък. Отпадъкът като една всекидневна развалина – това е нещото, което Швитерс показва.
Смятам, че може би в действителност това измерение е валидно и по отношение на Джойс. Вярно е, че Лакан много се е интересувал от Джойс. Джойс е важна фигура за психоанализата; той е най-изследваният и коментиран автор. Но  творчеството на Джойс е също така и нещо като клопка, изфабрикувана от самия Джойс, в която да потъне цялото универсално, цялото институционализирано познание, докато следва нишки, с които се опитва да дешифрира и декодира, за да установи отношението на „Одисей” към един цял куп неща. Тези нишки водят към въпроси, за които в крайна сметка не намираме нито един отговор. А това са и клопки, към които самият Джойс примамва читателя, примамва другия, но и клопки, в които той също така влага цялата култура на света и в частност важни теологически въпроси.
Един от тези въпроси е основен за началото на 20. век: какво е бащата, дали бащата е онова, което е бил. Дали бащата е все още това, което е бил преди? И т.н., и т.н. Това измерение наистина е налице, но мисля, че отношението между творбата и отпадъка е било нещо съвсем ново в началото. В действителност и при дада го има това измерение. Вчера настоявах на факта, че както в руината, така и в отпадъка има една част, която пропуска, в която липсва тоталността на обекта. По този начин можем да си поставим и въпроса за писоара на Дюшан, можем да помислим именно за частта, която му липсва.

ЛВ: В българската литературна традиция дада се появява за кратко. Единственото свидетелство са два броя на „Кресчендо“. Много интересно е, че те се появяват не в София, в столицата, където е съсредоточен интелектуалният живот, а в един провинциален град – Ямбол. Българските критици много често си задават въпроса какво означава това. И ние искаме да ви поставим един подобен въпрос. Какво губим, когато избягваме дада и идеите на дадаистите?

Ален Вание: Не съм знаел, че дада е съществувало в България някъде другаде извън София, но всъщност това е същото като раждането на дада в Цюрих през 1915 г. в „Кабаре Волтер”. Точно преди това е сецесионът във Виена, изключително важен в артистичен план, всичко, което се случва в Берлин, да не говорим за Франция, кубизма, появата на футуризма с Маринети и т.н. И ето че дада е в Цюрих, т.е. нито в Париж, нито в Берлин, нито във Виена, нито в Италия. Движението на дада се ражда другаде с едни декласирани творци. Бихме могли да кажем дори депортирани.
Знам, че това не е вярно и че е само легенда – за ножа за писма, който пъхнали в един речник и думата, която намерили там, била дада. Но вярното е, че това е пронизване с нож в езика, пронизване в определен статус на изкуството. Дада свидетелства за едно преобръщане и би било интересно да се проследи отношението, от една страна, между дада и от друга, това, което Бенямин нарича „загуба на аурата“. За Бенямин загубата на аурата е заради фотографията, заради киното, заради това, че вече няма оригинална творба, заради техническото възпроизводство, но в същото време тя е пропадането на определено измерение на изкуството. И това смятам, че е вярно. Критиката днес е част от произведението на изкуството.
Днес знаем – и това преди не е било важно по същия начин – за значимостта на дебатите, които съвременните хора на изкуството водят върху своето творчество. Произведението на изкуството е станало критически, политически, социален, идеологически, исторически инструмент. Независимо дали го искаме или не, това се е случило. Художественото произведение е един политически акт и това сякаш е единствената аура, която то може да намери. Което само по себе си е под въпрос, защото както знаете в света на изкуството има голям дебат за пазара на художествените творби, дебат, в който се поставят множество въпроси. Може би това е аурата, която в днешно време въплъщава художественото произведение – икономическата стойност, защото ние обитаваме един свят, в който единственото нещо, което остава, е икономическата стойност. Например знаем, чe ЦРУ през 50-те години внедрява клетка, за да покачи стойността на американските артисти. При целия този силно идеологически въпрос, който измества ценността на културата върху политическия план, нещо се съпротивлява в сърцевината на самото изкуство и поставя въпроса за критиката.
И със сигурност дада, поне за мен, е откриващият, първопроходният момент във връзка с този въпрос. Дори политическите, социалните и критическите теми да са започнали преди това с Курбе. Поставянето под въпрос статуса на красивото например и пр. Имало е предпоставки и преди това, но все пак толкова ясно поставяне на красивото под въпрос се случва именно с дада. Красивото принадлежи на дизайна, на капиталистическото индустриално производство. Въпросът за красивото в художественото произведение днес вече не е решаващ. Откъдето в същата епоха иде и проблемът с белия квадрат на бял фон на Малевич и т.н, и т.н.

ЛВ: Днес ние в „Литературен вестник” не честваме дада, а стогодишнината от неговото пропускане, неговата липса в България. Може ли да се чества един пропуск?

Ален Вание: (Смее се) Но все пак трябва да отбележим, че има нещо от дада, което присъства във всяко художествено произведение. Спомням си, че в курса в Националната академия за изящни изкуства, който водих, бях поканил Кристиян Болтански. И след срещата, която проведохме, вечеряхме заедно с един важен колекционер, който разказваше на Кристиян Болтански, че си бил купил много скъпо една инсталация. Но тази инсталация започнала да се разпада, защото хартията и материалите, от които е направена, не са устойчиви. Болтански каза, че това е нормално, че тя е направена, за да се разпадне. И може би това е измерението, което остава от дада. Фотографиите, които Болтански беше направил без фиксатор, се виждаха само за миг. Ние сме свидетели на същото и в пърформансите. Сещам се за артисти като Таня Бругера [Tania Bruguera], или пък Кадер Атия [Kader Attia], който ми беше гост много скоро, които правят много интересни неща по колониалния въпрос. Всички тези проблеми са в крайна сметка политически и те също така поставят под въпрос статуса на изкуството днес. Между, от една страна, капиталистическото производство и пазарната стойност на изкуството и от друга страна, фактичността на произведението, свидетелстваща за неговия жест.

ЛВ: Благодарим ви много.

Ален Вание: Няма за какво. Много хубава идея, че отново говорим за дада.

Разговора водиха Мария Калинова и Димитър Божков
Превeдоха от френски Димитър Божков и Огнян Касабов