За студентските протести, литературата и духа на едно поколени

Разговор с писателя и изкуствоведа Милета Проданович

MP-aПредставяте българския превод на „Градина във Венеция“, имате ли определени очаквания за срещата си с българските читатели?
– Преди време бях в Шумен като представител на академията, в която работя. Там в едно радиоинтервю за художественото творчество и живописта (което преподавам), разбрах, че интервюиращата ме дама е прочела „Градина във Венеция“. Знаех, че издателството е малко и не очаквах книгата ми да се превърне в някакъв голям бестселър, затова бях много изненадан, че книгата всъщност е стигнала до публиката дори и в градове извън София. „Градина във Венеция“ е една от по-старите ми книги, след нея написах още 5 или 6 романа. Давам си сметка, че този превод нямаше да съществува, ако не беше любезното съдействие на различни фондации, които правят възможно балканските литератури да се опознават помежду си и да се четат. Надявам се също и някой от по-новите ми романи да намери начин да се появи на български език.
Това заглавие може би малко подлъгва, защото книгата разказва не толкова за Венеция, колкото сравнява Белград от
80-те с Белград от 90-те. Много често съм говорил за това, ако сравним страните от бившия соцлагер, Русия, България, Полша с бивша Югославия, то времето е някак обърнато. През 1980-та година почина Тито и в първия момент всички бяха изплашени, а след това дойде „размразяването“ и няколко години, в които хората дишаха по-свободно, нарекох този период „социализъм на кредит“. Всички предимства на една социална държава бяха налични – добро образование, безплатно здравеопазване, а в същото време тоталитарната преса беше много по-мека. За жалост, сметката за този кредит пристигна през 90-те. В мига, в който всички останали бивши социалистически страни празнуваха своето освобождение от тоталитаризма, моята държава, бивша Югославия или Западна Адриатика, затъна в една война, а по-нататъшното развитие на този така наречен период на прехода доведе дотам, че отново станахме сходни. Обществената ситуация в нашите страни е такава, че книгите, които се издават, не се нуждаят от много бележки под линия. Контекстът е общ.

„Свят, отразен върху полицейски щит“ – това ли е образът, който днес замества цветето, сложено в дулото на автомат? Така ли можем да си представим студентските протести в Белград преди падането на Милошевич?
– Да, може да се каже по този начин. За мен протестите през 1996, студентските и граждански протести, бяха образец за едни духовити, живи и истински протести срещу човек, който се изживяваше като маркобесник и сатрап. Според мен последвалите вълнения вече не бяха от същия тип, те бяха лишени от въображение и обърнати главно към парите. По това време аз бях млад асистент, който прекарваше времето си със студентите. Тогавашните студенти днес са най-важните фигури на съвременната сръбска художествена сцена. Тъжен факт е, че всъщност от всички, които се записват, в Художествената академия има реално място за един или най-много двама годишно. Дали защото тези протести по някакъв начин се получиха като едно допълнително образование, но истина е, че от тези хора, от тези студенти 10 – 15 са действащи, реално значими фигури на нашата сцена – имаше определен творчески заряд в протеста.

Навършиха се 25 години от падането на Берлинската стена. Има ли според вас други такива стени в Европа, които още не са паднали?
– С днешна дата не мога да кажа, но през 90-те години много съм си мислил, че Желязната завеса беше заменена с прозрачна завеса. Израснах с т.нар. червен паспорт в бивша Югославия, за който не беше необходимо да се чака за виза нито на Изток, нито на Запад, а когато ни наложиха санкциите, стана така, че можех да пътувам само в три държави – това бяха Босна и Херцеговина, Македония и Чили, разчиташе се на това, че никой няма да тръгне за там. Днес ситуацията е по-различна, но смятам, че по отношение и на Сърбия, и на България има много стени, изградени от предразсъдъци и стереотипи. Онова, с което се сблъскват българите във Великобритания, да речем, не е нищо друго, освен друго лице на отвратителния английски колониализъм, вие знаете това по-добре от мен.
През 90-те предпочитах да не пътувам, защото се сблъсквах главно с хора, които се отнасяха към мен единствено през призмата на някакво стереотипно възприятие. Тогава бях много силно ангажиран с всякакви мирни демонстрации и акции, но където и да отидех, всички гледаха на мен като на човек, който едва ли не избива хора за развлечение през уикенда си. [смее се]

Поредният тъмен балкански субект… От друга страна, пишете за рок поколението от 80-те и 90-те. Има ли биографичен мотив в това?
– Бих казал, че „Градина във Венеция“ е моят най-силно автобиографичен роман и до голяма степен е базиран на това, което се е случвало в личния ми живот. По един или друг начин приемах тази книга като израз на своя личен, но и поколенчески дух. Мисля, че картината на Белград от
80-те и 90-те години е силно контрастна, но и в същото време много автентична. Сръбският рок през 80-те години беше начин на живот за моето поколение. И сега продължавам да поддържам близки контакти със своите студенти и ми се иска да се появят групи, с които те на свой ред да се идентифицират по този начин. Може би и глобално погледнато, рокът вече не е това, което беше някога, но факт е, че студентите в Сърбия слушат повече стари групи, бендовете от преди 20-ина години, това е феномен, върху който си струва човек да помисли.
Защо например цялото това кълбо от проблеми се разрешава във Венеция? Мисля, че тук  е нужно едно допълнително обяснение за българските читатели. Така и не успях да открия причината, заради която България няма свой павилион на Венецианското биенале. Спомням си, че преди около 8 или 10 години Недко Солаков направи една „покана“, която той раздаваше за откриването на българския павилион. Но Венеция за всички средиземноморски държави, тук включвам и България, беше нещо много особено – за моето поколение откриванията на Венецианското биенале бяха начин да се срещнем на неутрален терен отново с колегите от бивша Югославия, контактът с които беше прекъснат. По този начин и чрез тези контакти се заостри вниманието към интелектуалците и към тяхното отношение към войната. Така за мен Венеция беше мястото, където се случваха тези срещи на повторни контакти и прекъснати връзки, били и драматични, и лични, затова избрах откриването на биеналето като място, където да дам развръзката на романа.

Градината във Венеция е магическо място – всеки, който влезе в нея, излиза човек с променена съдба. Очакване на промяна или надежда за такава да четем в това? Балканите изглеждат регион, в който времето тече по свой начин, а промените са бавни.
– Всичко може да се разглежда двупланово, на лично ниво и на едно по-широко публично. Пети  октомври, падането на Милошевич, за Сърбия беше момент на катарзис и освобождаване, но след това последва преход, който тръгна зле и който до голяма степен зависеше от манталитета на сърбите. Мисля, че в резултат на това нивото на обществена апатия в Сърбия повече или по-малко кореспондира с това в България, независимо, че България е член на ЕС, а Сърбия не, независимо, че синусоидата на политическите промени в двете страни не съвпада. Личната история, от друга страна, не винаги съвпада с обществено-политическата. Двете любовни истории, които се развиват в романа, бяха така избрани и оркестрирани, че да заострят различията между предходните две десетилетия – естествено, и в двата случая те завършват с поражение.
Има още една нишка в романа, тема, към която съм силно фиксиран, а именно отношението към стереотипите. Артистът, който идва от непознатата малка азиатска държава, за да направи пърформанс – разглеждах това като една малка врата в романа си, през която да вляза в следващия. Той се казва „Алиса в страната на светите шарани“ – история за дълбокото неразбиране между Изтока и Запада по отношение на Изтока, в същото време това е и една критика на лекотата, с която НПО-тата боравят с проблема и дълбокото непознаване на материята, с която дойдоха те като мисионери да ни обясняват кои сме.

Между другото, наскоро Леа Тодоров, дъщерята на Цветан Тодоров, представи в София документалния си филм „Спасяване на света в работно време“ с много сходна тематика.
– Да, темата е актуална, вчера беше публикуван доклад на ЦРУ за състоянието на затворите, от който става ясно, че те няма да измъчват хора на своя територия, но щом транспортират до Литва, задръжките им падат…

Какво мислите за социалните движения и интернет? Родиха ли те нови форми на бунта?
– Мисля, че социалната мрежа е един забързана версия на това, което е комшулукът на Балканите. Смятам, че и Белград, и София имат сходна социална структура. Когато се появи една интрига или клюка в социалната мрежа, тя може за два-три дена спокойно да се разпространи до огромен брой хора и без помощта на таблоиди. Това, което мен ме притеснява в този тип ангажимент, е, че остротата на протеста може бързо да се изчерпи в самото споделяне. Дългото стоене пред компютъра може да даде една илюзия за богат социален живот и общуване, докато практически задава тип пасивност.

Как бихте описали процесите в съвременната сръбска литература?
– Бих искал да подчертая първо, че сръбската литература по отношение на българската е в малко по-различна позиция. Разликата е заради неясните граници между държави и езици, можем да кажем, че сега има четири или пет езика, съответно четири или пет различни литератури. Например предпоследната ми книга, „Аркадия“, е написана на ,.болкешки“ – в нормални условия това не би било нещо повече от един местен диалект, но заради цялата тази важност, която се придава сега на това да имаш свой собствен език, избрах тази иронична игра с „болкешкия“. Това, което различава сръбската от българската литература, е това, че тя следи процесите, които се случват и в тези паралелни на нея литератури като босненската, хърватската, черногорската – практически това е едно езиково пространство. От друга страна, мисля, че почти навсякъде, а така също и в Сърбия, и в България намалява интересът към литературата като цяло. Все повече ми се струва, че това, което правим, е едно интелектуално забавление за ограничен кръг хора. Милошевич много добре съзнаваше това и никога не наложи цензура. През 90-те в литературата имахме една много силна критична струя, но той я остави тя самата да се маргинализира. Подобна е ситуацията и днес, сръбското общество е едно сборище от девиантни явления и личности, които съзнават безплодността на тази критика, общественият диалог сега се случва не в литературата, а в таблоидните медии – това е накратко ситуацията.

Въпросите зададе ЧАВДАР ПАРУШЕВ

Преведе от сръбски РУСАНКА ЛЯПОВА

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s