За първата у нас антология на шведската поезия

Мая Ангелова

03-KoricaМожем да си честитим първата, преведена на български, антология на шведската поезия, чийто съставител и един от преводачите е Свежа Дачева. От днес нашата литература разполага с още по-разнообразен поетически резерв, обогатен е фигуративният арсенал на езика ни, разкрити са нови валенции на размножаващия се смисъл, изпробвани са универсализиращите възможности  на „преоблеченото” слово. И не на последно място – споделен е опит, извлечен от сърцевината на езика, от онова проклето място, където думите оголени „до въглен”, отново добиват плът и се учат да ходят в чуждоезиковите селения.
И ако горното може да се каже за всяка преводна книга, то нека се обърнем към спецификата на поетическата антология, подготвена от Свежа Дачева. Донякъде е учудващо, че днес в България подобни мащабни проекти минават под знака на енциклопедическия апломб – засилени са свръхличните енергии, очертани са професионалните и институционалните терени, предвидени за мелиорация, подготвени са класифициращите инструменти за отглеждането на нови сортове и т.н. От тази гледна точка антологията на Свежа Дачева може да се окаже уязвима. В нея, без да се афишира, е вградена субективността и богатството на индивидуалния опит на двуезичната поетическа личност на съставителката. Бележки под линия няма, предговорът не е културноисторически или теоретико-литературен, а ни предлага кратка биография на самата книга, бележките за авторите са лаконични. Казано с други думи – класификаторският патос е сведен до минимум. За сметка на това на по-малко от 200 страници срещаме повече от 70 поети от началото на 20. до началото на 21. век, представени с по няколко стихотворения. Отделните стихове в книгата се вслушват едни други, създава се усещането за единен полифоничен поетически текст, изграден от теми, вариации, хармонии, контрапункти.
И  може би най-голямото достойнство на книгата на Свежа Дачева е, че мълчанието в текстовете също е споделимо. Нека не забравяме предупреждението на Ортега-и-Гасет, че всяка национална литература мълчи по своему. Да добавим и това, че шведската култура повдига мълчанието на втора степен, поне според твърдението на Свежа Дачева, която на едно от представянията на антологията намери нейния изразителен антипод в персийската литература. Но ако по-добре убеждават примерите, то нека да приложим един от най-красноречивите:

Онемяла – сякаш птиците са яли лепило –
беше гората.
Една лисица, един бял заек, две сърни
като от керамика,
в естествена големина.
Горската невестулка е единствената статуя
в тази замръзнала форма.
Тя ми говореше с очи
и ми каза:
Защо не ме гониш?

(Невестулката, Вернер Аспенстрьом)

Може би не за всеки читател напереният парадокс, изразен в гонитбата между статуи, ще постави в скоби вдървеното клише на говорещите очи, но пък и за най-широка аудитория лепилото в гласовете на горските птици „изговаря” най-непреводимата дума в това стихотворение.
Ако трябват години да опознаеш чуждия език, неговите основания, тревоги, епифании, мойри и ейлейтии, то синтагматичните и парадигматичните колебания на премълчаното могат да погълнат цял един добросъвестен живот. При условие, че „сам в душата си не носи” (Кавафис) тези праезикови смислови бездни и далечини, преводачът би се оказал в положението на безхлебния цар Мидас, превръщащ в звънък варак всичко, до което се докосне.
През годините многократно съм се срещала с поезията на Свежа Дачева, познавам и нейните ранни стихове от 70-те години, които се родеят с тези на т. нар. тихи лирици. Творчеството на поетесата Мира Душкова, която е преводачка на част от шведските стихове, е добре известно на българските читатели – то страни от метафоричното обилие, а с годините става все по-минималистично и кавалетно. Затова, когато прочета стихове като „Невестулката” на Вернер Асперстрьом, неозаглавените фрагменти на Вагнар Едвардсон, „Важно е да избягваме” на Карл Венберг или „Една кървава роза” на Улоф Лагеркранц, аз се чувствам в хармония с „херменевтичната идентичност” (Гадамер) на тези езикови светове, без да търся друга обезпеченост на конструирания смисъл. Или, казано с думите на Карл Венберг „Думите се задържат дълго на езика/ като тръпчивия вкус на мента и пчелен мед” („Вещите около нея”). Ето още малко от противоречивия поет, преводач и критик Венберг, който превежда „нацистки поети” и пише „хвалебствия за Съветския съюз”, роден през избледняващата 1910 г. в далечното селище Блединге.

Нека да пропилеем деня, да се окичим
с нашата леност, като със сребърна игла.
Какво ни интересува лодкарят, който се носи далеч
в полувятър или е всмукан на прилива
от вълните. Слава на сърцето,
което си пречи само. И слава
на ръждивото горско мишле, което споделя
съня ни в дъбовата гора. Какво да очаква още
окото ни: бяла мъгла в здрача,
сиво-червената къдрица дим, която се извива
под пламтящата луна.

(Нека, Карл Венберг)

Дадох преимущество на стиховете на Венберг, първо, защото ги харесвам, но и по друга, не така безхитростна, причина. Искам да проблематизирам това, че едва ли, ако съставителката беше избрала стихове, посветени на Сталин (вероятността Венберг да има такива не е никак малка), бих се влюбила в неговата поезия. Несъмнено, ако антологията имаше проблемно-тематична подредба, щях да съм информирана за контекста, който прави възможно съжителството в един почерк на екзистенциални и религиозни, заедно с идеологическо-конюнктурни мотиви. Вместо това, читателите стават свидетели на един красив сговор, между „сиво-черната къдрица дим” в дъбовата гора на лауреата на множество награди Винер, „Ще ти сваря любовно питие от незабравки”  на изоставената в дом за сираци Мария Вине и „Усещам калуната да ухае край косите ми” – стих от Уолф Лагеркранц, син на  банков директор и на истинска графиня…
Несъмнено новата шведска литература може да бъде представена и чрез други поети, чрез различни стихове и структуриране на съдържанието, с много повече класификаторска претенциозност, но трудно ще намерим пробойни в книгата на Свежа Дачева – тя е толкова близко или далече от „оригинала”, колкото и всяка друга добросъвестна антология би била. Най-малкото затова, че няма кой да раздава сертификати в тази сфера и да обезпечи веднъж и завинаги нашите херменевтични удобства. Без да акцентирам върху пламенния опит на Вера Ганчева да компрометира преводачите на шведската антология в пространен протест, публикуван във в-к „Култура”, искам да споделя, че единственото, с което ме изненада, беше обширността му. Вместо да продължавам с разсъждения в тази посока, ще се спра на няколко изречения от предговора на Свежа Дачева: „Стиховете са подбрани само според два критерия: да са почувствани като откритие и/или да носят духа на Швеция. Последното много от моите шведски приятели биха посрещнали с иронична полуусмивка. […] Този дух може да се улови само от човек, който не е роден в Швеция. Степента на известност на авторите не ме е интересувала […] А стиловете се редуват и преливат и се връщат обратно също като летните вълни на Северно море”.
Казаното от Дачева напомня Бахтиновата идея за „извънположеността” като фундамент на разбирането. Към това ще прибавя и усещането, че намерената в книгата шведска идентичност или „сърцевината на тази по детски чиста радостна молитва”, изказано с думите на съставителката, има същите корени, като онези, които Гадамер свързва с процеса на конструиране на смисъла в произведението. И ако за проф. Ганчева образът на огнената птица (в превод на Св. Дачева) не звучи така автентично като предлаганата от професорката Жар птица, то вероятно е свързано с някаква нейна необяснима на пръв поглед тяга към Изтока, която също би трябвало да има своите интимни и (точно поради това?) достатъчно легитимни основания.
А може да се каже и чрез стихотворението на родения в имението Олсмах през далечния юли на 1859 г. Вернер фон Хейденстам, с което се отваря антологията:

Една вибрация в далечен космос, един спомен
за двора, който просветваше между високи дървета.
Как се казвах? Кой бях аз? Защо плаках?
Забравил съм всичко и като песен на буря
всичко отшумява между стволовете, които се търкалят.

(След хиляди години).

„Благодаря за цветята и облаците. Антология на шведската поезия”. Съст. Свежа Дачева. Превод Свежа Дачева, Северина Филипова, Мира Душкова, изд. „Авангард Принт“, Русе, 2014.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s