За автентичното кино (Разговор с Иглика Трифонова, режисьор на филма „Прокурорът, адвокатът, бащата и неговият син”)

Историята на новия ви филм, с който се откри и юбилейното издание на фестивала, е реална. Как попаднахте на нея?
История ми е „подарък” от приятел, от оператора Емил Христов, който освен таланта си за визия има и доста силен драматургичен нюх. Веднага след филма ми „Разследване” той ме покани на среща и ми даде вестник със статия по случая с думите „това е бъдещият филм”. Аз хвърлих поглед на статията и му казах „няма начин, има политика, не искам да се занимавам с политически въпроси”. Но вкъщи си я прочетох на спокойствие и историята ме хвана много силно. Тя е за това как се използва един малък човек в едни големи политически събития, или поне това е моят прочит. Трудно е да се обясни какво кара един автор да се влюбва в една или друга история.  То е като влюбване в човек, понякога има неудачни влюбвания, обаче нещо те привлича и не можеш да спреш да мислиш за него. Щастлива, че ми се случи силно влюбване, защото битката, която предстоеше, беше голяма – към онзи момент не знаех колко ще е дълъг периодът, в който ще се борим за проекта заедно с продуцентката ни Росица Вълканова. Честно казано, този проект е голяма лъжица за българското кино, за нивото на българската киноиндустрия – не говоря като идея, трудно е български филм да бъде заснет извън България, в скъпи страни като Холандия и Швеция, а този случай е такъв. Една седмица в Босна, 4-5 седмици в Холандия и 3 седмици в Швеция. Нямаме един снимачен ден в България. Поканихме едни от най-интересните европейски актьори. Беше сериозна битка да се намерят европейски копродуценти и фондове.

Кога видяхте в тази история филм?
Ако се върна на момента с влюбването – това му е хубаво на влюбването, че не мислиш какво ще става после, ще се стигне ли до брак, той щастлив ли ще бъде и пр. Трябваха ми около две години само да чета, да се запозная както с автентични истории за войната в Босна, така и с босненската литература и поезия, за да усетя тази страна поне малко и за да стане в крайна сметка този тип кино, който аз харесвам и се опитвам да правя – автентичното кино. Изчетох Иво Андрич от кора до кора, той ми беше като малък университет, четох и съвременни босненски автори и това ми беше нужно преди въобще да почна да пиша сценарий. В един момент ми се стори важно да направя филм за следствията от една реална война, която се случи тук до нас, да разсъждаваме и ние българите за подобни процеси, преди те да са се случили, защото ние страшно си приличаме – и като манталитет, и с това, че живеем християни и мюсюлмани заедно. Да разсъждаваме за това как едни хора, които са живели като съседи и са си помагали, се превръщат за нула време във врагове за поколения напред. Освен това в историята има метафора на едно съвременно жертвоприношение, то е фино, но логиката му повтаря тази от миналото – хора се жертват за много по-големи дела, за големи политически решения. Това става непрекъснато и днес. За мен всяка история започва да става филм през героите, когато те се появят и започнат да си искат своето, така да се каже. Това е процес на натрупване и този процес в един момент води до навързване на нишките. Едно от първите публични представяния на идеята беше тъкмо на София Мийтингс в рамките на СФФ. На фестивала в Солун се явихме също още само с идея. Най-съществен беше моментът по време на програмата Script East, където се срещнах с много сериозни драматургични консултанти и спечелихме наградата за най-добър сценарий на името на Кешловски.

Помага ли ви опитът на документалист?
Мисля, че този опит завинаги е оставил отпечатък върху работата ми в киното и в напрегнати  моменти инстинктът ми е на документалист. Всъщност аз харесвам и такъв тип игрално кино, опитвам се да ги съчетавам. „Писмо до Америка” беше между документалното и игралното кино. Работата с натуршчиците е голяма школа. Опитвам се да се равнявам с автентичното говорене.

С изключение на Ованес Торосян и Красимир Доков актьорите във филма са чуждестранни. Какво наложи това?
Ами точно този автентизъм – нямаше как български актьор да изиграе прокурор в трибунала в Хага. За мен в рамките на този филм сблъсъкът Централна Европа – Балканите беше много важен. И той няма как да се постигне, ако български актьори играят западняци, ще е бутафорно и невярно. Още повече че във филма всеки си говори на езика, чийто носител е. И това е обосновано драматургично. Има го ефекта на изгубени в превода. И изборът на актьори е наложен от драматургията. Ние имахме щастието да работим с известни имена. В ролята на прокурора е eдна от най-забележителните съвременни френски актриси, Ромен Боранже, носителка на „Сезар” за най-добра млада актрисa. Самюел Фрьолер, нашумял с филма „Най-добри намерения” по сценарий на Бергман, влиза в ролята на защитника. Изудин Байрович изпълнява ролята на бащата на момчето. Удивителен босненски акьор, който сега изпълнява и една от главните роли в „Смърт в Сараево”, новия филм на Данис Танович. Правихме кастинг в Сараево и аз страшно го харесах. За мен най-важното решение беше неговото. Защото при другите беше въпрос по-скоро на професионално решение, но за босненския актьор това беше друг тип решение. На фона на тези европейски имена двамата български актьори стояха изключително достойно.

Ромен Боранже

Ромен Боранже

Ованес Торосян

Ованес Торосян

Изудин Байрович

Изудин Байрович

Как се приема филмът досега? Очаквате ли европейските актьори и продуценти да са мост за по-успешно разпространение в Европа?
Филмът засега е показван само на два фестивала, последният беше в Триест, Италия, там публиката реагира изненадващо емоционално. В Триест има много силен хуманитарен университет и си говорих с техни преподаватели, които ми споделиха, че за тях филмът се родее с италианския неореализъм, защото в него се говори за малкия човек с много любов. Колкото до разпространението – на едно ниво, да, може да се очаква, но на друго – според мен малко се изненадват от този филм в Европа, като че ли още не са готови ние да правим филми, с които сме сякаш седнали на централната маса и разговаряме за важни политически събития. Все още очакват от нас филми за това колко тежко живеем.

Работите ли по нов проект?
Да, имам нов и доста амбициозен проект, на историческа тематика е, по небезизвестно литературно произведение. Но след „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син”, който ще тръгне по кината у нас на 25 март, може би наесен ще излезе друг мой филм, който заснехме миналата година и който беше резултат от нискобюджетната сесия на НФЦ. Той е само с българско финансиране и български актьори, казва се „Асансьор за пациенти” и е доста шантав, много е различен от другите ми филми.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА