Градската среда е жизнената ни среда

Диана Попова

Паметник-на-цар-Самуил-470x360През 2003 г. в рамките на публична дискусия в Гьоте Институт попитах Стефан Софиянски как така се появи т.нар. Символ на София в центъра на столицата. Отговорът беше, че Чапкънов е имал идея, намерил бил парите и така станало. Логично ми се видя да го попитам: това значи ли, че всеки, който има идея и намери парите, може да постави в града каквото намери за добре. Отговор нямаше.
Самата дискусия беше необичайна. Четирима кандидат-кметове бяха поканени да изложат визията си за град София. Дискусията бе организирана от две неправителствени организации – Института за съвременно изкуство – София, и Центъра за академични изследвания, в рамките на проекта „Визуален семинар” (2003-2006). А той беше посветен именно на проблемите на визуалната среда в столицата. Като своеобразно неофициално мото с времето се утвърди „градската среда е жизнената ни среда”. Изглежда очевидно, дори банално, докато не започнеш да се взираш в пространствата около себе си именно през тази съвсем конкретна призма. И не само от своята си камбанария. Във Визуалния семинар бяхме въвлечени, условно казано, „теоретици” и „практици” – а именно художници, куратори, критици, културолози, социолози, философи… Което в съвместната работа по художествени проекти, изложби, издания и публични дискусии развиваше и изостряше чувствителността ни към ставащото в града, а същевременно ни подтикваше към граждански ангажимент и активност.
Безкрайно много проблеми откривахме в градската среда – някои се превърнаха в теми за художествени проекти и дискусии („Горещ визуален град”, „Капиталът и градът”, „Публично и лично, обществено и частно”, „Градът през погледа на музея” и др.). Сега си давам сметка, че всички тези проблеми тогава са били в почти невинното си начало, за да се разгърнат през годините до днес. И в крайна сметка да се увенчаят символично с т.нар. паметник на Самуил.
Практиката за издигане на паметници в София, очертана в онзи разговор със Стефан Софиянски, продължи, но някак тихо и между другото. Видимост имаха големите намеси, „отхапаните” парчета от градинки и паркове, строителството на молове и бизнес центрове – без съобразяване с изискванията за вписване в старата градска среда. И това, че тук-таме се появяваха малки и по-големи паметници, просто не се забелязваше. Особено в изначално провалени пространства като това пред НДК: на принципа, че там каквото и да сложиш, все не е на мястото си – така че едно повече или едно по-малко, е все едно. Към края на десетилетието започнаха да припламват недоволства – например за Паметника на опълченците (2008, по картината на Вешин), но бързо гаснеха пред по-належащите несгоди, свързани с политиката и икономическата криза.
Някъде по това време започна по-осезаемо да се разгръща бизнесът „усвояване на европейски пари”, включително по отношение на археологически места и паметници. В специализираните среди се заговори за „чалга история” и „чалга археология”, появиха се определения като „българския Индиана Джоунс”, зароди се Вежди-Рашидовата мечта за „български Лувър”. На пръв поглед те нямат общо с новооткрития паметник, но за мен връзката е пряка – доколкото всичко това постепенно създаде контекст, нагласи и мислене като предпоставка за неговата поява.
След 2010 в нарастващо темпо започна да се разгръща усвояването на европейски пари. При това Вежди Рашидов в качеството си на министър на културата често се хвалеше и продължава да се хвали в интервюта по медиите: „За това не сме похарчили нито един български лев – всичко е с европейски пари”. Дори ако предположим, че твърдението е вярно (и в проектите не се предвижда процент българско участие), за мен остава въпросът за странното разделение на „българско” и „европейско”. То сякаш съвсем прозрачно намеква: България е в Европейския съюз не защото българите са (или поне искат да бъдат) европейци, а за да можем да харчим чуждите (европейски) пари за нашите си български работи. И започна голямото харчене…
Междувременно Националният институт за паметници на културата през 2009 бе предвидливо прибран под шапката на Министерството на културата (с името Национален институт за недвижимо културно наследство) и поставен на пряко подчинение и в услуга на министъра. И ако преди имаше възможност да контролира и спира посегателствата върху културното наследство, то сега вече неговите становища с лекота се пренебрегват от министъра. Съответно и дирекциите на бившия НИПК в страната бяха закрити, което отвори широко поле за самодейност на местните управи. И така, докато през 2014 процесът стана неудържим. А протестите на гражданите и публикациите в медиите направиха проблема видим: разбра се, че европейските институции отпускат парите, но не могат да се месят в проектите. Тук българските експерти имат думата, а те пък правят компромиси по различни причини, включително и под угрозата „да не изпуснем европейските пари”.
В началото на тази година министър Лиляна Павлова посети пещерата Леденика, чийто подстъп е превърнат в „атракцион” тип „Дисниленд” с фигури на приказни герои и фантастични същества. И тогава стана ясно, че тази бутафория може да бъде санкционирана единствено за отклонения от проекта и лошо качество на изпълнението. Тоест заради това, че фигурите се рушат от атмосферните условия. Почти по същото време Вежди Рашидов произнесе крилатата фраза: „малко бутафория ще допринесе много за туризма”. И тя се прие като директива за т.нар. реконструкции на крепости, църкви и дворци „до зъбер и керемида”, които на практика унищожават автентичните паметници и надграждат върху тях бутафории. А пак по същото време стана ясно, че НИНКН се е противопоставял на тази практика, но становищата му изобщо не са се зачитали – това каза в интервю експерт от Института, и няколко дни по-късно се разбра, че е дисциплинарно уволнена.
Приблизително след месец се стигна до точка на кипене. Почти едновременно граждани в Пловдив изгониха директора на Националния исторически музей (активен привърженик на „реконструкциите”) от публичното обсъждане на проекта за Небет тепе; натискът на гражданските организации се засили; ИКОМОС изпрати писмо до българските власти относно застрашеното културно наследство; бе организирана конференцията „Автентичност в риск”, на която се учреди форум „Културно наследство” и 39 организации подписват меморандум с идеята да осъществят диалог с властите по въпроса за наследството. Дали и доколко ще има такъв, и ще има ли някакъв резултат от него, не е ясно. А  медиите вече обявиха предстоящата възстановка (вече не „реконструкция”) на Голямата базилика в Плиска. Впрочем след писмото от ИКОМОС директорката на НИНКН, уволнила експерта месец преди това, призна, че бутафорията била „проблем”…
Паралелно с тези драми вървеше реализацията на т.нар. музейна концепция на Министерството на културата от началото на 2010. В която на практика концепция за музеи нямаше – беше свързана със сгради, с преместване на налични музеи в други сгради, с изграждане на нови сгради, които да бъдат наречени „музеи”. Сред новите е Софийски арсенал Музей за съвременно изкуство (САМСИ), в който европейските пари стигнаха за фасадата и първия етаж. И който на практика не е музей, а е (или поне беше) отдел на НХГ. Откри се и т.нар. Музей на тоталитарното изкуство, който в последния момент бе преименуван в Музей на социалистическото изкуство – няма обяснение защо, но пък смяната ясно показва липсата на концепция. Той пак е (или поне беше) филиал на НХГ. Накрая се откри и „БГ Лувърът” под названието Национална галерия „Квадрат 500”. В началото Вежди Рашидов мечтаеше да вкара в българския Лувър всички златни съкровища на България, но в крайна сметка там механично се събраха колекциите на два музея: Националната художествена галерия и Националната галерия за чуждестранно изкуство. Всяка от тях загуби концепцията, с която е изграждана във времето, а нова – обща – не личи да има. В безкрайни коридори и зали са подредени едно след друго произведения – в хронологичен ред, където е възможно, и това е.
А средата на всички тези вихри около наследството и музеите, тоест градската среда на София, видимо се променяше. В хаотичен – може би преднамерено – порядък. Активните граждани на столицата буквално се надпреварваха и продължават да се надпреварват с проектите на общината и главния архитект. В медиите валяха съобщения за бъдещи конкурси, които се оказваше, че вече са проведени и дори реализацията им е започнала. Почти паралелно през 2013  започнаха реконструкциите на „Женския пазар”, „Лъвов мост” и ул. „Иван Асен ІІ” – и гражданите във Фейсбук се чудеха за кое по-напред да реагират. (В крайна сметка се спасиха, поне частично, паветата на ул. „Иван Асен ІІ”…) А имаше и криза, протестите ставаха част от ежедневието…
И ето че „Лъвов мост” в новия си вид сякаш препотвърди бутафорната тенденция в градската среда: плочки, ретро пейки, „старинни” фенери, извадени находки от антични диги – и всичко това насред трафик и светофари, пресечено от трамвайните линии, с велоалея, абсурдно прекосяваща трамвайните линии (и тя със светофар)… Вместо фигурите на лъвовете да бъдат изтъкнати като история и автентично наследство – да кажем, чрез модерна и дори футуристична среда, около тях е инсценирана ретро обстановка, примесена с нелепа съвременност. И в тази среда самите лъвове започват да стоят като бутафория.
Дори няма да се спирам на другите драстични примери в градската среда – пешеходната „Витоша”, станциите на метрото и прочие. Отивам направо при новия „паметник на цар Самуил”.
Появил се по същия механизъм като т.нар. Символ на София преди 15 години – тоест „идва човек с идея и пари” и поставя в градската среда каквото намери за добре по свой вкус (разликата е, че сега той е прокаран през конкурс и жури). А този вкус е, така да се каже, сумарен – култивиран в нарастващо бутафорен и кичозен контекст, възпитан от средата да приема фалшификата за оригинал, да ги мисли като равнопоставени, равноценни и взаимозаменяеми. Поради което именно „народът си го харесва” е съкрушителният аргумент в полза на този „Самуил”.
„Народът” не би могъл да разбере, че това е „възстановка” – в порядъка на измислените крепости, дворци и църкви. На „народа” му е все едно дали този цар Самуил е фантастичен герой от комикс – с меч, наметало и лъв на емблемата; или е онзи кмет, преоблечен като болярин, който наскоро откри поредната археологическа „реконструкция”. „Народът” няма как да осъзнае, че това се явява паметник дотолкова, доколкото и празната сграда, назована „музей”, реално е музей.
И заради всичко това „народът”, поощрен и вдъхновен от управляващите с „малко бутафория”, логично заключава: щом не харесваш паметника, значи си против цар Самуил, не тачиш българската история, не почиташ славното минало и не си патриот – следователно си родоотстъпник, безродник, предател… тук идва дълга нецензурна поредица… и соросоид, разбира се, като неин тържествен и тържествуващ финал!
Е, поне очите му светят…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s