Вглеждането в човека до теб е велика възможност да опознаеш себе си (Разговор със Светла Цоцоркова, режисьор на филма „Жажда”)

Гледах „Жажда” на фестивала „Златна роза”, филмът остави у мен усещане за много зряла кинематографична творба. Дълго ли се готвихте като режисьор?
Приеха ме във ВИТИЗ, когато бях на 18 години. Представата ми за света на киното беше толкова мъглява, че се съмнявах дали Куросава е име на режисьор или е японска марка мотоциклети. Имах щастието да попадна в класа на Георги Дюлгеров. Освен че е голям режисьор, Жоро е велик педагог. След пет години общуване с него проумях някои азбучни истини. Трябваше ми доста време, след като съм научила азбуката, да се уча да чета киноeзика и още време, за да се науча да пиша. „Пробвах перото” в късометражни филми, учих и в Лондонското филмово училище, все с надеждата, че ще започна да пиша не с криви букви, а четливо, със собствен почерк. Всъщност това май се учи цял живот.

Жажда

Жажда

Жажда

Жажда

Kога и как дойде идеята на филма, как прерасна в сценарий?
Работата по „Жажда” отне много години. Писането на сценария беше съпроводено с лутане, все едно ходиш из тъмна стая с разперени ръце и се надяваш да уловиш нещо неясно и неповторимо. Имаше опасност така и да си остане – в тъмното. Когато в работата по сценария влезе Светослав Овчаров, ми просветна – разбрах ако не какво е светлината, то поне къде е ключът за лампата. Оттам нататък трябваше да  се тича дълго по вече ярко осветения коридор, та чак до финалната права, премиерата. След излизането „на светло” зная, че отново ще попадна в тъмната стаичка на неясното.
Филмът е заснет около Сандански, но в съзнанието ми героите живеят в едно странджанско село. Селото, в което пораснах. А момичето, това съм аз.
Историята и цялата обстановка създават усещане за условност, в същото време филмът е пълен с ежедневни, даже битови ситуации.
На прожекциите по света много хора ме питат „Възможно ли е толкова красиво място да е толкова западнало? Наистина ли хората там живеят по този начин?” Да, възможно е. Хората в село Кръстилци, до Сандански, където е сниман филмът, нямат вода. Борят се за всяка капка. За пръв път попаднах там в адска обедна жега. Не се виждаше никой. Изведнъж от една къща се чу тропане – много възрастен мъж се беше качил на покрива на къщата си и закрепваше там тръбата на улук. От покрива се спускаше невъобразимо съоръжение от тръби, които свършваха в огромен циментов басейн. Басейнът беше празен. Щеше да се напълни, когато завали. Дядото стоеше на покрива и независимо от смазващото слънце търпеливо си вършеше работата. Казах си, че това трябва да е част от духа на нашия филм.

Във филма се разпознават цитати от класически творби като „Жертвоприношение” на Тарковски например. Кои бяха изходните ви вдъхновения?
Ако щете вярвайте, не сме си мислели да цитираме нито един класически филм. Постмодернизмът не е част от живота на нашите герои, тъй че нямаше място и в изразните средства на филма. Напротив, ние искахме да разкажем историята максимално просто, тъй както живеят хората, за които става дума.
Иначе харесвам филми, разказани с чувство за хумор, както в чешките филми на Милош Форман, с внимание и любов към героите като при Иржи Менцел, с топлина и безпощадност  като при ранния  Михалков.

И операторът, чиято работа също е впечатляваща, е дебютант в игралното кино. Как се спряхте на него?
Познавах работата на Веселин Христов от документалното кино. „За загрявка” заснехме с него едно късометражно филмче – „Колело”, в което снимахме Моника и Александър. Филмчето взе, че стана смешно. Чак се изненадахме, когато направеното ан пасан филмче взе да ходи по фестивали. Веско е с чудесен характер, а това, че е можещ човек, се разбира от работата му.

Как открихте двамата изпълнители на главните роли, Александър Бенев и Моника Найденова, и как те се вписаха в процеса на работа до утвърдени имена като Светлана Янчева, Васил Михайлов и Ивайло Христов?
Дълго търсих изпълнителите за детските роли. Не можете да си представите колко е изкривена представата на децата за „нормално присъствие” пред камерата. Да преодолеят желанието „да се правят на американци” могат малцина. Желанието на всяка цена да се позира,  да се държат предизвикателно, е вече вкоренено като нормално. Много от децата смятат, че да се държиш като човек е скучно. В края на краищата и Моника, и Александър си попаднаха на мястото. Те са много различни, но струва ми се, това е от полза за филма. С големите артисти децата се държаха като равни. Или поне даваха вид, че се държат така. Но си спомням как снимахме първата сцена на Моника. Тя беше с Ивайло. Сложиха на Моника микрофонна брошка. Тя просто трябваше да мине покрай Ивайло. Понеже аз слушам звука от микрофоните в слушалки, през цялото време чувах сърцето й. Направо ще ми пукне тъпанчетата! Спокойствието беше по лицето на Моника, но сърцето й беше в петите!

Къде освен на София филм фест може да се види филмът? Как бихте го вписали в българската филмова традиция?
Българското кино има устойчива традиция в правенето на филми от този вид: „Мъже без работа” на Иван Терзиев, „Покрив” на Иван Андонов, „Момчето си отива” на Людмил Кирков и много, много други. Вглеждането в човека до теб е велика възможност да опознаеш себе си.
„Жажда” има три прожекции в рамките на София Филм Фест – на 15-и, 17-и и 28-и март. Последната ще бъде премиерата на филма. От 22 април 2016 г. „Жажда” ще тръгне по екраните.

Имате нов проект в развитие на София Мийтингс. Може ли да ни споделите нещо повече за него? Каква е тематиката му?
Прекарах детството си в едно село в полите на Странджа. Бях убедена, че животът на село е тъп, скучен и монотонен. Като се замисля, и аз съм била същият тъпунгер като децата на кастинга, които преди малко лекомислено ругах. За втори път посягам към детството си, за да търся тема за  филм. Може би защото зная, че нямам друг начин да се върна в ония години.

Въпросите зададе ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА