Фарук Шехич: Ако питаха мен, щях да забраня мъдрите мисли

Microsoft Word - LORA_Faruk-interv.docСлед като прочита романа на Фарук  Шехич „Книга за Уна“, бившият полски посланик в Хърватия Виеслав Тарка заминава за Босанска Крупа да види река Уна. После посещава в Сараево и самия писател и му заявява: „Хората като теб са важни“. Когато става дума за литература, можем да твърдим със сигурност, че полският дипломат е напълно прав. Със своето творчество Шехич се вписа сред „важните хора“. Неговата проза и лирика имат своето активно място сред нас.

Мнозина от читателите на Шехич виждат в него човека, който говори от тяхно име. А ако някой все още се съмнява, че Балканите са се сдобили с нова литературна звезда, то „Книга за Уна“ ще го убеди напълно. В нея авторът пише за преодоляването на своите и на общите травми от войната. От литературните среди потвърдиха качествата на неговия роман, когато миналата година присъдиха на писателя престижната литературна награда „Меша Селимович“. В това интервю Шехич говори за своето творчество и за света, който го заобикаля.

 

Определихте „Kнига за Уна“ като роман за превъзмогване на травмата от войната. Смятате ли, че той спомогна за нейното преодоляване?

 Преди два дни прочетох критически отзив за моя роман от Горан Лазичич. В края на рецензията, която като цяло е хвалебствена, авторът пише, че това е книга, която не може да бъде завършена, както не може да приключи и съдбата на всички онези, които са изживели половината от живота си в предишната държава, а другата половина в настоящите, нови държави. Тази книга няма край. Лазичич твърди, че 90-те години ни владеят напълно. Не че сме пленени в тях и не можем да продължим напред, а че те ни предопределят. Опитът ни от тях е нещо, което ще носим винаги със себе си.  За хората, живели по тези места през въпросния период, деветдесетте години са и баща, и майка. По някакъв начин те са ни родили. Затова смятам, че травмата, за която пиша, не може никога да бъде преодоляна.

С оглед на вашето участие във войната и посттравматичното стресово разстройство, с което се борихте впоследствие, мнозина предполагат, че разказвате за личните си травми.

 Личните травми ме интересуват дотолкова, доколкото са универсални.

 

ПРИЕЛ СТИГМАТА

 Пречи ли ви фактът, че хората свързват произведенията ви преди всичко с факта, че сте ветеран от войната и човек с ПТСР?

Преди ме ядосваше, но вече не. Вече съм приел тази стигма. От дланите ми капе кръв и нямам намерение да се боря с това. В рецензията, която споменах в началото, авторът се спира на последната сцена в „Книга за Уна“ – с мемориалната църква на император Вилхелм в Берлин. Нейните развалини са съхранени, а главният герой вижда в тях себе си, държавата, в която е живял, и тази, в която живее сега. Останали са белези, с които трябва да живеем.

Западна Европа имаше същата травма, но в крайна сметка я преодоля. Сякаш по нашите ширини това става твърде бавно.

 Западният свят за разлика от нас все пак е свят на архивите, книгите, писаното слово. Не е положен в устната традиция, колкото сме ние. За нас епосът е основа на историята. За голяма част от миналото си не разполагаме с документи, които да доказват историята ни. Затова нейно поле е въображението, тя доста се доближава до фантастиката. Просто сме измислили част от нея. Големите народи са по-писмени от нас и затова им е по-лесно да се изправят очи в очи с травмите си.

От вашите стихове и книги излиза, че през войната не е било най-лошото време, в което би могъл да живее човек, че най-трудните моменти идват след това.

Дa, смятам, че най-тежките моменти идват след войната. Докато тя трае, ти си като пружина, напрегнат, устремен единствено към борбата за оцеляване, а тази борба е най-силната идеология. Докато тя трае, ти не знаеш, че си пружина. Осъзнаваш го едва когато оцелееш, когато тялото ти започне да се отпуска. Тогава идват депресиите, ПТСР. Проявява се травма, за която не предполагаш. Никой не идва да ти каже: „Добър ден, вие сте в травма“. Обществото преживява нещо, което ми прилича на колективен нервен срив. Затова периодът след войната е най-тежък. Парадоксална е еуфорията, която се появява през първите следвоенни години. Тялото ликува: „Жив съм, оцелях!“ А по-късно, когато те задрусат нервите, всичко се разпада и осъзнаваш, че крачиш сред развалини. Буквално и метафорично.

 

СВОБОДЕН ЧОВЕК

 Смятате ли, че вече сте изчерпали темата за войната и (след)военните травми?

Засега да. Докато пишех „Книга за Уна“, си задавах въпроса: „Защо изобщо пиша за тези неща!“ Знам, че искам да пиша за тях, но искам да пиша и по толкова други теми. Всъщност не мога да го направя, защото възприемам първото като свой приоритет, като някаква фундаментална тема, от която не мога да избягам. Впрочем започнах да пиша тази книга точно като бягство от войната и стигмата, с която ме бяха белязали другите. Ала в самия процес на писане темата за войната се върна и се наложи като необходима. С „Книга за Уна“ съзрявах. Започнах да я пиша през януари 2005 година, а я завърших през май 2012. Седем години. В хода на този процес съм стигал на ръба на отчаянието.

Преживявате ли болезнено факта, че като преуспяващ писател по тези ширини вие трудно бихте могли да постигнете положението дори на човек от средната класа?

За късмет съм възпитан в скромно семейство. Житейското щастие и удовлетворение за мен се измерват със задоволяване на минималните потребности. Чувствам се доволен и щастлив, когато мога да си платя наема и режийните. Колите, да речем, не ме вълнуват, в Крупа имам някаква малка собственост. Що се отнася до консуматорските апетити, които измъчват хората в днешно време, напълно съм лишен от тях. За мен венецът на житейския материален успех би било едно жилище в Сараево.

Кое в литературния успех ви носи най-голямо удовлетворение?

Най-много ме радва не успехът, а самото писане. Като го завършиш, вече е нещо друго. Приемаш ролята да следваш книгата си като в армията, да даваш интервюта, да я рекламираш… А докато пишеш, съзнаваш, че това е най-многото, което можеш да дадеш на някого – и точно това усещане ти носи най-голямо удовлетворение. Все пак да не съм патетичен, привличат ме и дребните материални радости, които вървят редом с успеха. Когато това се случи, човек става донякъде конформист, започва да се радва на различни малки удоволствия. Като изляза в центъра, обичам да пийна уиски, хубава ракия, да хапна добър суджук. Радвам се, че мога да си позволя да купя на себе си или на някого подарък, защото за първи път ми се случва да имам някакви пари в банка, да не съм на минус, да нямам кредит и да нямам проблемите, с които се сблъскват повечето хора. Колкото до хомота на капитализма, в това отношение съм напълно свободен. Вярно е, че нямам собствено жилище, но не живея на кредит, което за мен е много важно. Аз съм напълно свободен човек.

 

OБСЕБЕНОСТ ОТ ИНФОРМАЦИЯТА

 Преди време бяхте казали, че локалните литературни лобита не ви интересуват, че искате да играете в литературния европейски шампионат. Смятате ли, че сте достигнали това ниво?

 Mисля, че съм влязъл в квалификациите. Имам предложения за превод на книгите ми. Част от тях вече са реализирани. Не става въпрос за някакви мегаиздателства, но присъствам на европейската литературна сцена. В този смисъл не съм лишен от амбиции, но оставям нещата да следват естествения си ход. Присъствието на европейската литературна сцена ти носи нови читатели, както и по-добри хонорари. То е полезно дори на собствен терен, защото започват да те ценят дори онези, които не те понасят.

В предварителния разговор споменахте, че искате да останете извън злободневните политически събития. Не следите ли политиката?

 Следя. Интернет, телетекст и толкова. Във вестниците прочитам по нещо, което ме интересува, но за нищо на света не бих допуснал някой да ми префасонира живота.

За какво префасониране говорите?

Не искам да мразя някого по презумпция. Нито някой друг да ми определя целите, а всички знаем как го правят политиката и медиите. Вижте Фейсбук! Хората буквално – при това интелигентни хора, а не глупаци, – мислят под диктата на медийната политика. Префасонирали са им живота. Станали сме зависими от актуалната политическа информация. Следя периодично новините, интересуват ме, но като видите реакцията на хората по социалните мрежи, осъзнавате, че сме оплетени в мрежа, че някой ни управлява. Ами ако това го няма? Ако се изключиш от всички тези неща? Ако си изключиш мобилния, лаптопа, Фейсбук – и просто те няма? Попадаш в съвсем различен свят. Сега вече трудно се постига, защото технологичното развитие е такова, че няма път назад. Да се разберем, не съм противник на техническия напредък. Израснал съм с научната фантастика, тя е част от моята идентичност. Обичам всички технологични чудеса, но в днешно време се случва нещо, което никой не може да осмисли докрай. Никой не знае в коя фаза сме, до каква степен се променяме при такова силно въздействие. На мен само ми е ясно, че хората все по-малко мислят с главата си, че са обсебени от Фейсбук и играят в ритъма на информацията, подавана им по интернет порталите, вестниците, телевизията…

 

БЯГСТВО ОТ ИДЕНТИЧНОСТ

 Май не харесвате особено Фейсбук?

И да, и не. Харесвам го, защото ми изпълнява ролята на уебстраница. Нямам литературен агент, затова сам рекламирам творчеството си. Ако имах агент, вероятно той щеше да го прави. А така съм принуден да го върша сам. Като постна във Фейсбук някое свое стихотворение, хората научават за него, нерядко се впечатляват. Сякаш го публикувам за първи път, макар че книгата ми има вече четири издания. Фейсбук е добър и за контакти с хора, които са далеч, макар че това не ме вълнува особено. Не съм обсебен от идеята да побера света на един екран. Доста скучно е да четеш статуси, да следиш коментари и т.н. – това не ме интересува.

Що се отнася до негативните страни, виждам, че все повече хора си общуват по Фейсбук, докато контактите в реалния свят стават все по-малко. За мен Фейсбук е като огромно огледало. Ти се самовъзбуждаш, възбуждаш и другите. Тук всички могат да са воайори, всички могат да флиртуват, да бъдат онова, което никога не са били.

Kaкто и сам сте забелязали, Фейсбук отваря допълнително пространство за литературата. Стените във ФБ са пълни с литературни цитати.

 Да, с мъдри мисли… Ако питаха мен – щях да забраня мъдрите мисли. Tе са злоупотреба с литературата от най-лош вид. Хората се занимават с толкова плитки разсъждения на великите писатели, че е направо смайващо. Това само доказва до каква степен те са склонни да опростяват нещата. Иво Андрич, Меша Селимович, Мика Антич и др. са се превърнали във Фейсбук герои, а на мен направо ми призлява, като прочета цитат от рода на: „От толкова неща се страхувахме, а не трябваше, трябваше да живеем!“ Искам да кажа, какво е това? Кого залъгваш? На мен ли ги разправяш тия? Да не съм някой имбецил, че да се връзвам на подобни глупости? Всичко, което съм преживял, ми показва, че това не струва. Когато цитират Иво Андрич, никой не цитира, да речем, нещо от „Прокълнатият двор“. Все от „Знаци край пътя“ или от някои други второстепенни книги. Постоянно някакви банални и лековати цитати. Това ме ядосва.

А щяхте ли да се ядосвате, ако цитираха и вас по този начин?

 Няма, тогава ще съм мъртъв. Между другото, забелязах във Фейсбук много фалшиви идентичности, което доста ме заинтригува, а донякъде и учуди, защото аз лично никога не съм искал да бъда нещо различно от това, което съм. Струва ми се, че доста хора искат да избягат от своята идентичност.

Koе е основното във вашата идентичност?

Аз съм писател и това при мен е главното. За мен най-важен е този свят, който мога да управлявам. Единственото, което вероятно е по-определящо за мен, е може би фактът, че съм човешко същество. По-точно бих нарекъл себе си култивирано, просветено животно.

ИСКА МИ СЕ ДА СТОЯ НАСТРАНИ

Отдавна съм загубил активисткия устрем. Не го презирам, но нямам намерение постоянно да се оправдавам и обяснявам. Иска ми се да стоя настрани. Не искам да се боря непрекъснато срещу национализма и какво ли още не. Виждам, че в активистките кръгове е актуална борбата срещу капитализма, но тази борба не ме интересува. Тя е безсмислена, защото толкова дълбоко сме затънали в консуматорството, че от това няма изход. Мразя системата за кредитиране априрори, не е нужно банката да ми е взела жилището и къщата, за да я намразя. Нямам никакви права, нямам социални, нито здравни осигуровки, нито право на пенсия. Това е моят избор. Не съм се домогвал до статута на свободен творец, който би ми осигурил всичко това. Искам да остана настрани.

 

БИЧУВАЙ МЕ С ИСТИНСКИ БИЧ   

Отначало приемах политическата коректност, но след това се отказах. Не ми пука за политическата коректност. Мразя я, презирам я… Не е честна дори когато допринася за общото благо. Още като кажеш „коректност” – и вече всичко е ясно. Удари ми плесница, избий ми окото, че да знам какво става. Не ме плесвай с шал от кашмир, бичувай ме с истински бич.

 

САРАЕВО Е ГРУБ ГРАД

 Колкото повече остарявам, толкова по-силно ме пленява Сараево. Това е проклет град, но в него ти си постоянно нащрек, в непрекъсната борба. Непрестанно те подлага на изпитания и не бива никога да се отпускаш. Трябва винаги да си готов да бъдеш и академик, и безпризорен скитник, да се биеш на улицата, но и да изнасяш лекция за метафората. Такъв е този град. Не харесвам в Сараево липсата на представа за лично пространство. Някой те поздрави три пъти и вече си мисли, че може да ти дойде в къщата да си приказвате. Сараево е груб град.

 

15.03.2015

 

Разговора води Ладислав Томич,

„Нови лист”

Преведе от босненски РУСАНКА ЛЯПОВА

 

Източник: http://www.optimisti.kozarac.ba/article6330.html

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s