Сезоните на Петър Алипиев*

Антония Велкова-Гайдаржиева

 

palipievТворчеството на П. Алипиев е ярко разпознаваем лирически глас – поетическа емблема от 60-те години на 20. в. насетне.

Петър Алипиев е сред поетите, които не се радват (може би за добро) на огромна аудитория – от появата на първата му книга „Лирика” (1961) та до днес. Творчеството му, колкото безизскусно, разбираемо да е на пръв поглед, крие най-загадъчните, неведоми чудеса на съществуването.

Цялата поезия на Алипиев може да бъде четена като носталгия по Битието в неговата първозданност, свежест и чистота. Шумотевиците на идеологическото, интригите на делничното, суетата на светското не занимават поета, за когото, както би казал М. Елиаде, Космосът в своята цялост е едновременно реален, жив и свещен организъм. Такъв, какъвто е и поетическият му свят – единен, окръглен, фундаментален.

Човекът и природата в П.-Алипиевата поезия трептят на едни и същи струни, взаимно се „превеждат” и изразяват. Опознавайки природата в нейните най-потайни глъбини, в нейните „метафизични” проявления, човекът на П. Алипиев се смирява пред чудесата й, без да спира да се учудва на загадките й.

Част от анкетата с поета Светлозар Игов тематично озаглавява „Сезони”. Знаково там е признанието на П. Алипиев: „Обичах всички сезони през детството си. Всеки сезон бе радост за мене, както бе радост и целият живот”. Четирите сезона, всеки със своята неповторимост и магия, бележат голям обем от „Лирика”. Чрез отделните сезони естеството е уловено в различните му трансформации и преображения, но също така е изразена човешката природа в широк спектър от емоционални състояния, психологически настроения, философски нагласи.

 

ЗИМА

 

Както в „Сняг”, така и в „Снежно утро” зимата е видяна не като буря, вихрушка и хаос, а като бяла магия, като всемирен покой. Стихотворението „Сняг” е не обикновен зимен пейзаж, а копнеж по първозданността на битието, по белотата и неосквернеността на първообразите. Там, където властва първоначалното, силното, свещеното време. Но „Сняг” е и носталгията по „безвъзвратно изгубената изначална ситуация”, по света в неговата първична красота и величие: „От сутринта все пада, пада, пада…/ Приседнал на прогнилата ограда,/ усещам как потъвам в бяла бездна,/ но все стоя, все чакам, все немея,/ та белки с белотата му се слея/ и в чистотата му изчезна…”.

Оградата между човека и мирозданието, между частно житейското и надвременно природното неслучайно е „прогнила”. Всъщност в П.-Алипиевото творчество тя е паднала. Човекът на поета е готов за най-блажената прегръдка между себе си и „бялата бездна”, за да се „разтвори” в „бялата тишина”, в първозданността на света.

„Сняг” е творба на мечтанието на погледа и на зова на душата по абсолютното начало. Човекът на Алипиев избира да живее „оттатък” оградата – в чистотата на снежната утроба, в трансцендентността на „бялата бездна”.

„Снежно утро” е Алипиевата реплика на Лилиевото „Светло утро”. И в двете творби сребърните ефирни хоризонти повеждат към „онуй бяло и светло начало”, към „мрежата светлина” на трансцендентното. Алипиевите снежни кристали и Лилиевите затрептели изумруди изписват нежността, чистотата, доброто. „Снежно утро” е колкото зимна импресия, толкова и изповед на пречистената, упътената към сребърните сияния душа.

„Снежно утро” е пробуждането, просветлението, прозирането за добротата. Несъмнено П.-Алипиевият пейзаж сам по себе си излъчва настроение. Но не по-малко вярно е, че самата същност на аз-а, колкото и дискретен да е той, е „акордирана” на вълните на това настроение. Тихото „разсъмване снежно” „сред поле и небе от сребро” отключва добротата у човека. Природният и човешкият свят се взаимоизразяват, отварят се един към друг: „Не съм виждал нищо по-нежно,/ по-спокойно, по-чисто, добро/ от туй тихо разсъмване снежно/ сред поле и небе от сребро”. Да, изобразеното само „говори” чрез собствената си предметна пластика, доброто като че ли извира от природата. Но и човешката душа е готова за добротата, тя е самото добро.

 

ПРОЛЕТ

 

„Дими над дърветата” е сред най-често цитираните поетически шедьоври на П. Алипиев. В стихотворението по възможно най-ефирния, най-трепетния, най-съкровения и в същото време опосредстван начин е изповядан копнежът по живота. Но това не е духовногероическата воля за живот, а смирената изповед, светлата резигнация, знаенето, че смъртта рано или късно идва и все пак животът всеки миг увлича със своите малки чудеса: „Дими над дърветата/ бялата пара,/ лисицата малките/ вънка изкара,/ трепти синевата/ дълбока, дълбока/ и шушне в тополите/ и ясена сока,/ пчелата грижливо/ прашеца събира -/ не ми се умира,/ не ми се увира…”. Това не е животът в обективното, материалното и вещното, а е животът в битийните му основания. Тук е земята, която диша, и небето, което говори; цветята, които миришат, и пчелата, която „прашеца събира”. И вълчицата, и лисицата, и улулицата. Тук е целият космос във всичкото му многообразие – и сред него човекът – тленен, смъртен, преходен. Но до последния дъх и до последната пара дим той не иска да си отиде от живота, не иска да напусне магията му: „Цветенцата пукнаха/ първите пъпки,/ вълчицата тръгна/ по пресните стъпки,/ улулицата тъжно/ все вика и вика,/ все пее високата/ блатна тръстика,/ тревата зелена/ нагоре напира -/ не ми се умира,/ не ми се умира…”.

Това не е крясъкът на ранения, не е поплакът на обречения. Това е „скритият вопъл”, въздишката на смирения със смъртта, но влюбен в живота мъдрец. Има тъга и просветление в тази тиха песен. Тя е прослава и сбогуване с живота, апология и елегия едновременно. „Дими над дърветата” е и съкровена молитва животът да продължи, макар и само още миг, да се изсвири още една мелодия, да заблести още едно сияние. „Дими над дърветата” е тихият диалог между човека и всемира.

Двете дванадесетстишни строфи на този лирически шедьовър са побрали и интимно-изповедното, и мирогледно-философското, и битийно-първозданното, и трансцендентно-метафизичното начало. Рефренът в „Дими над дърветата” е израз не на лакомата жажда за живот, а на смирения копнеж по живота и знаенето за смъртта.

Тържественото, мажорното, радостно приповдигнатото осмисляне на света  звучи в стихотворението „Март”. В „Март” животът се ражда, започва ab initio с цялата възкресенска енергия на новото начало. Март въвлича в друг цикъл, в други космически ритми. Март е самата благодат на природата. Забележителна е динамизираната картина на мартенското обновление. “Март” е една от П.-Алипиевите космогонически визии, в която съществуването е белязано от енергия, живот и плодородие: „Със месеци тревите тука спаха,/ но ето, из снега пониква плаха/ копривата, бълбукат тънки вади,/ по пътя чер и в близките ливади/ сивеят кръгове, земята пуши,/ лалугер стопления въздух души,/ подскачат катерички, хвъркат врани,/ открили скрити семена от лани,/ лисици лаят,/ пъплят таралежи,/ изплитат паяци коварни мрежи,/ тържествено кълвача чука, чука,/ дарена с ласки гълъбица гука,/ а благославящият всички Пан/ наднича от разцъфналия дрян”. Това е същинско renovatio, повторно сътворение, „чийто модел е космогонията” (М. Елиаде).

Тържеството на природата, радостта от съществуването присъства и в „Крушова гора”, където микро- и макрокосмосът са се слели във върховно единство: „В това бяло цъфтене/ тържествува април./ То разцъфва и в мене/ и затуй ми е мил”. Но дори когато празникът на цъфтежа е в своя апогей, П.-Алипиевият лирически човек тръпне в „смутно мълчание”. Крушовата гора е, от една страна, магията на „бялото сияние”, но, от друга, тъгата на „една бяла печал”. Лирическият аз е посветеният, този, който е узнал битийните тайни, който е „получил откровения от метафизичен порядък”. Оттук преживяването на света в неговата амбивалентност и пълнота – с изгрева и със залеза, с белия цъфтеж и с „белия мрак”, с радостта и с унинието.

„Бяла, бяла, все бяла”, крушовата гора е пейзаж на душата, състояние на духа. Неслучайно Св. Игов синтезирано обобщава, че: „…частният биографичен опит в тази поезия не е пряко изповядан, а е изразен опосредствано, поетически универсализиран и образно опредметен”[1].

Бялата крушова гора спира дъха, ослепява погледа…

Пролетта е и във „Великденче”, и в „Дъждовна седмица”, и в „Сините люляци”. Пролетта е възкресението, опиянението, хъсът за живот. Пролетта е светоусещане, умонастроение, готовност с две ръце да сграбчиш и да не изпускаш живота. Пролетта в П.-Алипиевото творчество е тържествен химн, прослава на живота.

„Дъждовна седмица” е постигнатата пълна хармония между човешкото и природното, между духовното и физическото, между Естеството и Изкуството. „Дъждовна седмица” е възможно най-чистата, най-искрената възхита от божествения ред. „Дъждовна седмица” е човешкото удивление и признателност за даровете на живота. Тук „природата” и „културата” са постигнали удивително единство, „съвършена простота”. Не само защото в този лирически „етюд” се появява „Болерото” на Равел, той звучи като изпята на един дъх благодарствена песен. В творбата се чува самият ромон на дъжда, самият звън на капчука. В „Дъждовна седмица” се съприкосновяваме с „мира” на човека на духа, с неговия „рай на земята”: „и аз не зная в света дали/ днес има по-приятно от това,/ оставил книгата, до късно чел,/ да гледаш в двора ситния ръмеж,/ да слушаш „Болерото” на Равел,/ дъждът да пада чудно бял и свеж,/ да мие вече митите листа,/ проточено в капчуците да пей/ и да ти шепне все: „Живей, живей…”

От една страна, е обективната природна картина – пролетният дъжд вали, вали, вали цяла седмица. От друга страна, е извиращата от дълбините благодарност за подарената земно-небесна, природно-духовна „идилия”. В „Дъждовна седмица” става дума за единение между субект и природа, за непобедима обич към живота. Животът като духовна радост и пълнота.

 

ЛЯТО

 

Лятото у П. Алипиев не е толкова зноят на деня, жаркостта на слънцето, веселбата на детската глъч, а „лятната вечер”, „циганското лято”, „дъждът през юли”. От сезона на „горещниците” поетът е уловил онези моменти на преход, онези трансформативни състояния, които събират в себе си радостта и резигнацията, жизнелюбието и скептицизма, пълнотата на щастието и смирението на тъгата.

П. Алипиев се интересува не от усилния труд на полето, а от вечерния полъх, нахлуващ в „душата на човека”; не от ярките слънчеви лъчи в зенита на деня, а от отблясъците им върху „гръбнака на Балкана”. Летните вечери са часовете на метафизичните унеси, на трансцендентните полети: „От покрива полъхва още зной,/ но вее хлад и като ласка мека/ нахлува във душата на човека/ най-чудния, най-сладкия покой…” („Лятна вечер”)

„Циганско лято” е сред христоматийните П.-Алипиеви стихотворения. И тук лятото не е „разказано”, не е нарисувано само по себе си, а е видяно като закъснял подарък, като щедър „жест” на природата, като чудо и благодат.

Циганското лято е поредното чудотворство на природата, „онова неопределено в календарите време между последното слънце и първия сняг” (Ив. Николов), когато скорци и гущери, бръмбари и комари „заиграват” танца на живота. Защото: „и над полето благодатно,/ под чистия и ясен свод/ май няма нищо по-приятно/ от подарения живот”. „Циганско лято” е истински славослов на живота, на дара да усещаш, че си жив. И тук, тръгвайки от конкретно природно явление, поетът стига до есенциално човешкото – има ли по-голямо благо от „подарения живот”?

П.-Алипиевите „сентенциозни формули” „не звучат нито сухо рационалистично, нито дидактично, защото са изведени от емоционално-образната същност на съответните творби” (Св. Игов). Поетовият аз не просто наблюдава, той прозира живота на природата, прониквайки в дълбините на нейните закони, в мъдростта на божествената наредба. Дори „дъждът през юли” има своя смисъл – той идва да събуди надеждата, но и да покаже колко ефимерна е тя. Юлското лято е радост от живота, но и тъга за живота. Съществуването е благодат, но и покруса, щастие, но и болка: „По клоните покапа едър дъжд./ Цветята вдигнаха листа зелени./ Но облака отплава изведнъж -/ Остави всички натъжени” („Дъжд през юли”).

В П.-Алипиевите творби има силно, непобедимо желание за живот и в същото време „битийна тъга”, „еклисиастова печал”: „Впиваш с тревога очи във безкрая,/ скрито тъжиш… За какво?” („Ето че стъпи на острова”). Дори когато мечтата е „постигната вече”, дори когато „вятърът игрив” „направи човека щастлив”, той не може да се отърси от скръбта и теготата. Защото е познал мимолетността, защото е прозрял преходността.

 

ЕСЕН

 

Вярно е, че: „У Петър Алипиев няма никакви определени предпочитания към един тип пейзаж, към избран кръг от природни обекти” (Св. Игов). И все пак, ако приемем понятието на Гастон Башлар тотално годишно време, то за П.-Алипиевата чувствителност и светоотношение това е есента: „Обичах тъгата на есента, нейното спокойствие. Отлитането на птиците, мъглите, събирането на гъби по баирите, струпаните на камара дини и зимни пъпеши, които ядяхме чак до Нова година. В душата си съм отнесъл уловени състояния от ранната и късна есен, които и досега ме вълнуват. За пролетта съм написал малко неща, но за есента – поне пет-шест. Обичах нейната златиста тишина”[2].

От всички сезони есента най-вече провокира към екзистенциалистки размисли, към елегични мелодии и житейски носталгии. Есента е „пожълтелите сетни листа”, „само пустош сред къра студен”, „само лист, като сламчица сух”. Тя е „златиста тишина”, но и „тъжна глухота”. Тя не е нито снежната вихрушка, нито знойното слънце. Тя е заходът, залезът на годишния цикъл. Есента е сезонът на равносметките и взирането „там”, „отвъд сребровъздушните стени на кръгозора”. Есента е самата „метафизика на елегичното време” (Г. Башлар), когато: „Глъхне всичко във краткия ден/ и тъй тъжно и бавно умира…” („Късна есен”).

Есента не е смъртта, а умирането, чезненето, угасването. В „Жерави” по образно-емоционален път изключително проникновено е пресъздадена есенната тъга: „И когато чезнат от очите/ и се сливат с есенния здрач,/ нещо странно ляга на душите -/ като песен, като плач”. Наистина по неподражаем начин чрез летежа на птиците към юг поетът предава камерно-съкровеното, интимно-елегичното състояние на психиката и душата. Тук пътят на внушението, както в повечето случаи при Алипиев, е от природата към човека, от летежа на птицата към поплака на душата, от „дългия полет” на жеравите към умиращите надежди на човеците: „Като тях и ние сме готови/ да пътуваме на юг, на юг,/ но със грижи и надежди нови/ си стоим все тук, все тук…”

В „Есен” не по-малко въздействащо е пресъздаден тихият драматизъм на аз-а, пред очите на когото не се разтваря синьото на небето, а, напротив, „тегне ниско небето сурово”. Есенното е в природата и в душата. То е „врани на черни ята”, „влага и хлад”, „глухота”, „страх”, „дребни грижи и мънички бури”. Лирическият субект на този поет преживява своите „мънички бури”, които едновременно го разтърсват и смиряват. Затова и екзалтациите му са приглушени, воплите му – „скрити”, победите му – „тихи”.

Разбира се, че есенното не е само в творбите, тематизиращи есента. Есента е и опустяването, обезлюдяването, самотата[3]. Есента е вглъбяването навътре и надълбоко в себе си, осезаването на болката на света, преживяната „червена печал” на битието: „Ти си само/ в света една печал червена,/ която като пламък лизва/ човешкото сърце” („Калина”). Есента е и „Залез”-ът, потъването на „пламтящото червено колело” „на запад някъде, далеко”. И в лирическата миниатюра „Залез” не залезът като самостоен природен феномен е тема на творбата, а неговото преживяване и осмисляне. Залезът като явяването на преходността, като обективизация на временното и тленното. Почти неизменно и напълно резонно критиката интерпретира интертекстуалните връзки между Алипиевото стихотворение „Залез” и Далчевото „Вечер”. Творбата на „тихия поет” обаче отпраща и към Яворовата боязън от „В часа на синята мъгла”. „Залезът” и „часът на синята мъгла” са времето за равносметки, за завещания. И двете творби визират смесването на онтологични (живот и смърт) и нравствени (добро и зло, чест и позор) стойности. Както Яворовата творба, така и Алипиевата звучи като драматична изповед, макар и много по-приглушена и смирена, на човешкото безсилие пред нерешимите философски дилеми и морални апории.

У П. Алипиев обаче отново природата провокира размисъл върху нравствената проблематика. Защото природата при този творец е гледана с „човешки очи”, т.е. е „очовечена”, одухотворена: „И именно поради това Алипиев говори за природата – без да прави банални алегории – винаги с човешки категории – „доброта”, „красота”, „справедливост”, „чистота”[4].

 

* * *

 

На пръв поглед крехка, утихнала, прошепната, тази лирика носи в себе си фундаменталните закони на природното, основополагащите същности на човешкото. Мъдростта на П.-Алипиевите визии засяга най-важните основания на съществуването, най-загадъчните тайнства на мирозданието. При това мъдростта в тази поезия е не само в афориситично поднесените поанти или в есенциално звучащите рефрени, а е утаена в „тихата сила” на изреченото, в мекия, но драматичен тембър на гласа. Тихата мъдрост на тази поезия се чува в тайнствения зов на кълвача, във вечерната песен на щурците, в шепота на тополите… Но тя се и „вижда” – в сребърните жици на слънцето, в черните ята на враните, в бялото сияние на крушовата гора, в пламтящото червено колело на залеза… Това обаче, което прави П.-Алипиевата „Лирика” незаменим поетически свят, е изповяданата в нея тъга, но много повече радост от живота; внушената печал, но преди всичко жажда за живот – на човека и кадънката, на стареца и тревата, на детето и пчелата, която:

…грижливо

прашеца събира –

не ми се умира,

не ми се умира…

 

Златистоесенната мъдрост на П.-Алипиевата „Лирика” е едно от вечните тихи пристанища на душата:

 

И когато чезнат от очите

и се сливат с есенния здрач,

нещо странно ляга във душите –

като песен, като плач.

(„Жерави”)

 

 

* Публикацията е фрагмент от по-голям текст.

[1] Игов, Св. Природата и мъдростта на битието. Поезията на Петър Алипиев. // Петър Алипиев. Литературна анкета. С., 1995, с. 18.

[2] Игов, Св. Петър Алипиев. Литературна анкета, с. 57.

 

[3] В „Устен разказ” Марин Горгиев споделя, че основната нотка, основната тема в разговорите му с П. Алипиев „бе меланхолията и самотата му”. А на въпроса на Красимир Машев „Кое Ви причинява болка?”, поетът отвръща кратко и многозначително: „Всичко е болка”. // Машев, Кр. Петър Алипиев, В., 2000, с. 132.

 

[4] Игов, Св. Природата и мъдростта на битието. Поезията на Петър Алипиев. // Петър Алипиев. Литературна анкета, с. 26.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s