Между заявяването и концептуализирането 

Разговор с Калин Михайлов за новата антология на българска християнска лирика

cover-s-krilca-new.inddМария Калинова: Поводът за нашия разговор с Калин Михайлов е най-новата антология на родната литература „Небе за земята. Българска християнска лирика“, на която той е събирач и съставител, редом с Екатерина Дикова, Рени Стоянова и Марио Георгиев. Изданието включва повече от 60 автори. Редом с каноничните имена са предложени на четящата аудитория списък от имена, които, признавам си – никога не съм и чувала. И това ми е първият въпрос – „Небе за земята“ предлага ли алтернатива на литературната история, това „алтернативен“ канон ли трябва да бъде?

Калин Михайлов: Нещата могат да бъдат видени и в този план, разбира се, но с важно уточнение: ако говорим за алтернативен канон, трябва думата „канон” да бъде в дебели кавички, защото тук не става дума за произведения, които се предлагат просто като по-добрите, по-стойностните или по-важните от гледна точка именно на някакъв образцов литературен канон, на чието място те биха искали да се настанят. Става дума по-скоро за различна, паралелна серия от художествени текстове, която би се отнасяла към въпросния канон не както примерно апокрифните библейски текстове се отнасят към каноничните, а както бихме могли да отнесем самите библейски текстове към нещо сходно и все пак принципно различно от тях, например „канонът” на античната литература. Ерих Ауербах е показал добре възможността за сравняване на подобни серии от текстове още в „Мемесис”, в частта за „белега на Одисей”. Разбира се, в нашия случай степента на художественост и на двете серии от текстове (литературноканоничните и тези от „Небе за земята”) е много по-голяма и в този смисъл те са по-сравними и по-близки едни до други, отколкото са Омировите и библейските истории, те са във всички случаи много повече „литература”, отколкото можем да намерим в един библейски текст, но сравнението все пак може да ни свърши работа, ако приемем, че духовната прицеленост и тук, както и в Библията, играе водеща, макар и не единствена роля.

М. К.: В България вече са правени опити за подобни антологии, посочваш „Ти, Господи“ (1943) за един от ранните си източници. Знаеш ли в европейски и световен мащаб дали наскоро са се появили томове, които да имат близки цели с тези на „Небе за земята“?

К. М.: Когато се захващах с това дело, а оттогава изтече доста вода, се поразтърсих в по-широк мащаб и попаднах на подобни опити извън България, но те не можаха да ми послужат за образец може би защото – поне сега така си мисля, – ми помогнаха да осъзная, че при нас все още не е свършена основната, базисната работа. Сборниците, на които попадах, бяха организирани на друг принцип, тематичен, с включване на стихотворения от един и същи автор в различните части на съответната книга, което не е лош подход, ако вече е създаден по-широкият контекст за възприемане на подобна лирика. А тъкмо това мисля, че още не е направено. Затова реших, че е по-добре да се върви в дирите на предшествениците, а те не се свеждат само до направилите споменатата от теб антология. Има поне още няколко издания, на които сме задължени, макар и да не сме взели твърде много творби от тях – антологията на „Тренев и Тренев” „Българска християнска лирика” от 1991 г. например, която започва с автори от старобългарската литература (това впрочем е обичайният подход в подобни случаи), но стига и до съвременността. Оттам е яркото стихотворение на Вътьо Раковски „Обратно към началото” и още няколко други. Има поне още две важни антологии, които бих споменал – „За да бъдем по-добри” (ползвали сме преизданието от 2013 г. на първото издание от 1991 г., оттам сме взели например стихотворението на Разцветников „В тежки минути”).  Сборникът „Сънувам небето и търся Те” от 2013 г. също беше сред нашите по-основни източници, макар неговата представителност да е значително по-малка от тази на вече споменатите. Но пък има предимството да обхваща и поети, които инак трудно биха влезли в полезрението ни (тук опираме до въпроса за маргиналността на подобен тип лирика, който има връзка с въпроса ти за канона, но връзката не е непременно пряка и причинно-следствена). Бих казал, че основният стремеж в „Небе за земята” е бил да се съчетае представителността със съвременния акцент – от една страна, корпусът на финално подбраните текстове е чувствително редуциран спрямо начално събрания и подбран материал, а от друга, редуцирането е извършено до голяма степен според принципа кое все още може да (про)говори на съвременния читател, при това по-скоро извън тесния кръг на строго църковната аудитория. Затова тук като че ли имаме по-скоро християнска лирика, а не църковна поезия.

М. К.: Понеже ти си авторът на предговора, на теб ти се е паднала нелеката задача да концептуализираш „християнската лирика“, да кажеш какво се крие зад това понятие. Казваш, че  „християнската лирика, за разлика от нехристиянската, вярва, че в света има смисъл, който може да бъде постигнат“. Има ли категорична и ясна граница между християнската творба и нехристиянската?

К. М.: Относително по-ясната граница, която съм се опитал да очертая в предговора, е тази: християнската лирика, в своите сполучливи образци, актуализира, т.е. прави актуален за „тук” и „сега” на днешния читател смисълът на онези ключови евангелски събития, които са се разиграли в Палестина преди около две хиляди години. Прави възможно – по благодат, разбира се (и това също е едно от измеренията на духовното) – тяхното съпреживяване в един или друг аспект от битието – първо на лирическия Аз, а после, евентуално, и на читателя. Ето само един пример от поезията на еп. Нестор (Смоленски): когато в своето стихотворение „Надежда” той се обръща към Христа, за да укроти бурята, вилнееща в сърцето му, тази надежда черпи своите основания във факта на укротяването на една друга буря, за която ни разказват Евангелията – на генисаретското езеро. Ако стихотворението не успее да „извика” отново онова някогашно събитие за лирическия Аз, но и за читателя (или поне да „стъпи” с вяра върху него), ако то не стане по някакъв начин актуално и в неговата, на читателя ситуация, ако не придобие смисъл тук и сега именно в тази ситуация, тогава стихотворението не се е получило в достатъчна степен, останало е „затворено” само в съзнанието на своя автор. Добри примери за подобен смислозадействащ „механизъм” ни дават и ред други творби, между които се откроява известният сонет „Лама сабахтани” на Стоян Михайловски.  Стихотворението може да говори и за някой светец, като св. Иван Рилски, но и в този случай казаното остава в сила – християнството стъпва върху Боговъплъщението, Изкуплението и Възкресението, извършено от Божия Син Иисус Христос, а всички други значими събития в последвалата църковна история могат да „започнат” едва от този изходен пункт, за да продължат, отново и отново, по неповторим и все пак разпознаваем начин в отделната история на всеки човек, който се обръща към Бога и иска да върши волята Му.

М. К.: Антологията е чувствителна към маргиналното и маргинализираното в литературата – достатъчно е да споменем, че това е антология, която не се притеснява да включи толкова много женски имена. Маргинализирани ли са християнските поети/поетеси днес?

К. М.: Няма съмнение, че са маргинализирани, но както съм писал и в едно свое стихотворение, това донякъде е логична съдба за християнския поет – да бъде маргинален, защото ако се стреми прекалено много към и държи на централните позиции в този свят (става дума не за творението, а за „света” в библейския смисъл на думата, т.е. за света, който игнорира Бога и върши онова, което е противно на волята Му, този свят, който „лежи в злото”, според известната формулировка от Първото съборно послание на ап. и ев. Йоан), започва да става съмнително доколко е християнски. Все пак в библейската история не липсват случаи, в които Бог е поставял хора, които Го тачат и се стремят да вършат онова, което Му е угодно, и на централни позиции (Йосиф, Мойсей и Даниил са част от по-ярките примери), но това е ставало не защото те много са искали да не бъдат маргинални, а единствено по суверенния Божи промисъл. Поетите, не само християнските, по принцип не са централни фигури в живота на съвременните общества. Така че по този пункт всъщност християнският поет или поетеса не се отличава твърде от останалите поети. А наличието на толкова много женски имена всъщност показва, за пореден път, че християнството не е мизогинна религия, че жената е важна фигура в неговия свят, която по своя фундаментален статут във и пред Бога не отстъпва на мъжа, независимо че е различна от него.

М. К.: Един политически въпрос, който експлицитно засягаш в предговора си. Включили сте автори, „които минават за по-леви и други, които минават за по-десни“. Днес много често се повдига въпросът за минаването отвъд разделението ляво – дясно поради общи врагове и за двете страни. Мислиш ли, че християнските интелектуалци и поети могат да имат леви идеи, и то в България – с оглед на близкото минало?

К. М.: На първо място, формулировката от предговора визира някои конкретни и познати автори, чието включване и днес би могло да учуди някого – имам предвид Фурнаджиев, а също и Разцветников, на когото принадлежат част от най-ярките стихотворения в книгата. Това, че те винаги са присъствали с етикета „леви” в историята на нашата литература, не им пречи да бъдат в тази антология с творбите, които сме подбрали от тях. Възможно е точно тези творби да продължат да не бъдат централни за начина, по който литературознанието гледа на авторите им (ето едно друго измерение на проблема за маргиналното – вече в рамките на едно индивидуално творчество), но това не е съществен проблем от гледна точка на тази книга. От друга страна, имаме и автори като Стефан Попстефанов, минали през ада на българския комунистически ГУЛАГ, които не могат да бъдат заподозрени в симпатии към „лявата идея” – поне не тази, която бе реализирана в България през десетилетията между 1944 и 1989 г. Могат ли такива автори да съжителстват на страниците на една и съща книга? Ако Христовата фигура и онова, което свързваме с нея, ги обединява, очевидно да. Иначе с оглед на близкото ни минало и на съзнателно равнище по-логично е християнските автори (поети, интелектуалци) да не са в лявото на политическия спектър, най-малкото защото това ляво се асоциираше открито с войнстващия атеизъм и наистина воюваше с вярата в Бога. И досега радикалните идеи за такива преустройва в обществото, които влизат в пряко противоречие с Божиите стандарти за поведение, индивидуално и общностно, идват преимуществено оттам.

М. К.: Повечето от съставителите на антологията са и автори в нея. Ти самият си в тази двойна роля. И тук си прокарва път у мен една идея – всъщност като поети вие набавяте собствения си контекст и собствената си традиция. Това не би ли трябвало да придава на антологията характер на манифест?

К. М.: Манифест е твърде гръмка дума като за случая, но заявяване на позиция и особено на присъствие бих приел. И тук нямам предвид само присъствието на определена група от автори, на кръг от „сродни души” или съмишленици. Имам предвид възможността чрез присъствието в пространството на словото на тези поети и поетеси да се изяви някак невидимото, но реално присъствие на една друга Личност, която е толкова важна за всеки от тях, че всеки би приел, в Нейно име, да присъства наред с тези, които може и да смята за по-слаби автори от самия себе си (усмихва се). Важи обаче и обратното: една Личност, която оправдава събирането на тези, които се смятат за по-“малки” (и вероятно наистина са) с по-“големите” в поезията. Защото в тази Личност има братство, и има сестринство во Христа, което е приложимо, в някаква степен, дори в рамките на една антологична книга. Мисля, че през последните години, може да се каже дори десетилетия, достатъчно слушахме и четохме за „метафизиката на отсъствието”. Сега е важно отново да се върнем към Присъствието. Това не е манифестно завръщане, а насъщна необходимост.

М. К.: Накрая искам да кажа, че тези няколко въпроса, които ти задавам, са само част от една дълга дискусия, която очаквам да се случи около антологията на християнската лирика „Небе за земята“. Книгата повдига въпроси във всякакви насоки – етически, естетически, политически – и се надявам да създаде „раздвижване“ в полето. Мислите ли за продължение?

К. М.: Аз лично мисля, защото пропуските в подобно начинание са неизбежни, но трябва да питате и издателството (усмихва се).

Въпросите зададе Мария Калинова

„Небе за земята. Българска християнска лирика“, антология, съст. К. Михайлов,  Ек. Дикова, Р. Стоянова, М. Георгиев, изд. „Омофор“, С., 2016.