Една неслучайна история

Богдана Паскалева

„История на случайността: от Тома от Аквино до Сол Крипке“, съст. Александър Кънев, С., УИ „Св. Климент Охридски“, 2014.

6-taСпоред най-ранните форми на понятизиране на проблема за случайността тя бива определяна негативно като „това, което не става нито по необходимост, нито винаги, нито в повечето случаи“ (Arist., Phys., II, 196b11-2). Така за Аристотел „случайни“ се наричат един малък брой процеси в природата, белязани от някакво специфично отклонение в опозиция спрямо това, което става във всички или в повечето случаи. По този начин изглежда, че случайността се разгръща в междината между една предполагаема тоталност („всеки път“, „във всички случаи“, „правило“) и емпиричното й осъществяване, отличаващо се единствено с доближаване до тази тоталност (едно „почти всеки път“, „в почти всички случаи“, едно почти правило).  Но колко случаи са нужни, за да съставят числото на повечето?
Без съмнение един от „по-малкото“ случаи е появата на сборника статии „История на случайността: от Тома от Аквино до Сол Крипке“. Както отбелязва в предговора съставителят на сборника Александър Кънев, „историята на западната философия е до голяма степен „история на необходимостта“ (с. 9). Случайното на свой ред най-общо се мисли като ненеобходимо (В. Видински, с. 153) – то е разликата в това „почти“, остатък, който идва да опише пренебрежимите от философска гледна точка аберации на емпиричното. Толкова по-сериозна и трудна ще бъде тогава задачата по отчитането на тези отклонения. Сборникът се опитва да даде един множествен набор от исторически перспективи към този странен, систематично неглижиран елемент на опита. Доколкото е бил изобщо коментиран, това се е случвало всеки път и преди всичко ако не като отрицание, то най-малкото като изключение, като „извънредно положение“ на необходимостта, като нейната обратна, тъмна страна, която поради „тъмното“ си качество така и не се помества изцяло в осветляваното от философския разум поле. Причините за „съдбата“ на случайността в историята на западната философия могат да бъдат забелязани от пръв поглед: става дума за особената необяснимост и не-мислимост на случайността – тя не подлежи, или поне не изцяло, или поне не еднозначно и просто, на проумяване. Тогава една история на мисленето или дискурсивизирането на случайността би се поставила в ролята на история на мисленето на това, което не подлежи на мислимост, което винаги се движи някъде по ръба й и което трудно се поддава на понятизиране.
От друга страна, сборникът настоява върху една историческа перспектива, от която следва да бъде разгледан въпросът за случайността, като при това подчертано се отказва от възможността да строи история на понятията. Ето защо заглавието гласи „История на случайността“, а не „история на понятието за случайност“. Трябва да бъде изведена на преден план и актуалността на проблема за случайното, доколкото в последно време в неговото преосмисляне самата западна философска традиция се опитва да предефинира собствените си исторически и теоретични координати.
И така, случайното се разбягва при опит за понятизиране. Сборникът „История на случайността“ си поставя за цел да очертае някои от линиите на това разбягване, без да им налага външна централизация или йерархизация. Многообразието от гледища, теории и подходи към случайното обаче показва, че във всяка от статиите изследователите по необходимост се съобразяват с горепосочената особеност: случайността отказва да се подчини непосредствено и еднозначно на принципи. Ето защо анализът й (включително историческият) трябва да се проведе под формата на откриване и тълкуване на симптоми. Симптоматичното в случая се представя като повторителност на мотиви, като рекурентност на понятия, спрямо които случайното попада в едни или други отношения. Тъкмо тази меняща се конфигурация от съпътстващи понятия може да ни даде знание за същината на случайното (ако такава изобщо има). Спрямо някои от тези понятия то се явява в опозиция, спрямо други – в нещо като понятийно родство.
Част от тези понятия споделят със случайното трудността при понятизиране – материята, сетивността, сингуларното, чудото и чудовището, събитието, предположението и допускането. Други се появяват като феномени, спрямо които случайното стои като някакво отклонение (т.е. застават на страната на необходимостта) – например каузалността, закономерното, природата, разбирана в смисъла „природните закони“, целта и целевата причина. Трети наподобяват по-скоро проблемни области, в които случайното заема някаква позиция – като да речем въпросите за съдбата и свободата, за възможното и вероятното, за познанието и предвиждането на бъдещето.
Така виждаме случайното обвързано на първо място с идеята за контингентност и обяснено чрез спецификата на една усложнена и йерархизирана каузалност от „вторични причини“ у Тома от Аквино (статията на Ал. Докова „Случайно и необходимо в контингентния свят при Тома от Аквино“). На следващо място, при Лайбниц, основна категория, която се намесва в структурата на традиционната каузалност, се оказва възможността, както посочва статията „Релацията необходимост-възможност-случайност във философията на Лайбниц“ на Кр. Криворова. И тук случайността е обяснена откъм множеството междинни членове, но този път това множество е посочено като безкрайно. Статията ни показва как Лайбниц се избавя от тревогата за наличието на случайност в света чрез стратегия, сходна с тази на Тома (всичко в крайна сметка е умиротворено в общата разумна причина, Бог), но регистрира и особения нередуцируем остатък в обяснимостта на случайното чрез представата за безкрайността на анализа (едно „клони към“, „почти“). Друг общ момент между тези двете перспективи към случайността – тази на Тома и тази на Лайбниц – се отнася до работата на свободната Божия воля при сътворението на света – светът не е необходим, защото е бил създаден по свободната воля на Бога. От тази позиция можем да заключим, че случайното се мисли като един възможен избор, т.е. като обвързано с едно етическо понятие – това за свобода.
Представата за една всеобща подредена хармония, която да опитомява подривната дейност на случайното, се оказва водеща и при английските платоници от XVII в. (преди всичко А. Шафтсбъри), както посочва О. Касабов в статията „Хаос и игра. Призракът на случайността в класическата естетика“. В същото време обаче интерпретацията и рецепцията на тази традиция в класическата естетика демонстрира, че случайното започва да играе решаваща роля при конституирането на модерното понятие за изкуство, доколкото се отнася, макар по различен начин, и до двете основни естетически категории – красивото и възвишеното. От анализа на О. Касабов можем да изведем две фигури на случайността, които ще бъдат от значение за последващата история на случайността – това са фигурите на „щастливата случайност“ (късмета – красивото) и на „ужасяващата случайност“ (необяснимото, неконтролируемото – възвишеното и хаосът).
Случайното следователно е неслучаен участник в конституирането на модерната естетика. Но както видяхме, то се отличава и с известни етически импликации, отнасящи се до въпроса за свободната воля срещу (природния) детерминизъм. Тъкмо в контекста на този проблем се явява случайното в статията на Ал. Арабаджиева „Диалектика на (не)случайността: Маркс и Касториадис за хода на историята“. Тук обаче откриваме работата на случайността във философията на историята – в опиращата се на Хегел Марксова философска концепция за същината на социалните и исторически феномени и в нейните интерпретации при Алтюсер, Попър, Мийкъл, Касториадис. В този аспект случайността се явява и като контингентност в разпределението на труда, и като възможност за пробив в действащия по силата на необходими закони исторически свят – чрез свободната воля за революционен акт. От друга страна, в този случай най-ясно виждаме съзнанието за връзката между случайност и материя в идеите на диалектическия материализъм.
Хегеловата и Марксовата концепция за историята извършват прехода към проблематиката на следващата група разгледани в сборника автори, при които акцентът се отмества от философия на историята към спецификите на онтологията в съвременната традиция. Така статията на П. Петков „Необходимостта на случайността: Дельоз, Бадиу и Меясу“ въвежда още едно понятие, което изглежда сродено с това за случайното – става дума за сингуларното, а оттук – и за събитието. Доколкото тези два феномена се мислят през идеята за непредвидимост, спонтанност и неповторимост, те се оказват белязани от случайността. Движението от Дельоз към Меясу (с радикалното му понятие за хиперхаос) показва нарастващата значимост на случайното в съвременната онтология.
Текстът на В. Видински „Три съвременни понятия за случайност“ е ориентиран преди всичко към понятизирането на идеята за случайност в логиката и точните науки през XX в. Това понятизиране е видяно в три измерения – контингентност, шанс и произволност, което съответства на три различни начина на конципиране на предмета, на който се приписва случайност, а той на свой ред може да бъде разглеждан съответно като алтернатива, процес или обект. Трите съвременни понятия за случайност обаче се отличават и с вътрешна историзация, която предполага, че контингентността е най-ранна, свързана с предмодерната философия и тази на ранното Ново време и с въпроса за възможността, шансът е нейна репонятизация от началото на модерната епоха, отнасяща се към теорията на вероятностите, а най-модерно, свързано с XX в. понятие, е това за произволност, което работи с математически алгоритми  (като по-старите форми на мислене не изчезват с настъпването на по-новите). Налице е обаче, както подчертава авторът, едно движение на търсене на все по-устойчив математически модел за описание на случайното от Паскал и Ферма през Хюйгенс, Бернули, Лаплас и др. към съвременни математици и физици като Мизес, Колмогоров, Мартин-Льоф. В исторически план тези процеси разгръщат спектър от понятия за случайност, които се отнасят до проблема за основанията и причиняването при случайността и чиито екстремни положения са отбелязани от В. Видински с понятията „индетерминизъм“ и „детерминизъм“ и с традиционните метафори за радикално непредсказуемите облаци и напълно изчислимите часовници.
Сборникът завършва в полето на логиката със статията на Н. Неделчев „Идентичност и случайност: Куайн vs. Крипке“. В центъра стои въпросът за статута и особеностите на модалната логика в нейните модерни интерпретации – при Карнап, Куайн и Крипке. Освен въпросът за възможността (за случайността, интерпретирана като контингентност) и в този случай основно понятие, което създава проблем пред последователната приложимост на модалната логика, се оказват именно сингуларните термини, които довеждат до аномалии във функционирането на логическите принципи. Случайното се оказва проблем както по отношение на познаваемостта на света от човека, така и в отношение към неговата онтологична структура.
Статиите от сборника показват, че симптоматиката на случайното белязва не просто различни исторически епохи, но и всякакви области на философското и научното знание. Където и да се появи, случайното се представя като тъмна ниша и странно отклонение от хода на позитивния напредък на разума. Вместо да предлага решения, случайността по-скоро изисква стратегия за справяне и тъкмо изобретяването на нови и нови стратегии за справяне очертава линиите на философската й продуктивност.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s