Дневник на смъртта по Христо Карастоянов

7-2В последните години се забелязва засилена тенденция към историзъм в българската литература, примери за която са Алек Попов с романа  „Сестри Палавееви”, Милен Русков с „Възвишение”, „Бежанци” на Весела Ляхова, дори „Гръцко кафе” на Катерина Хапсали. Подчертаният интерес към историята, погледът в ретроспекция често издава несигурност в настоящето и е симптом, че общността търси компенсация на изгубените си ценности и ориентири. В смутни времена четящият човек изпитва потребност да преговори уроците на историята и да рестартира националните идеали, да открие в миналото опора и импулс за действие. Този интерес може да бъде използван на свой ред от писатели, търсещи признание и набавяне на авторитет чрез историята. Едва ли е случаен фактът, че тъкмо романът „Една и съща нощ” носи наградата „Хеликон” на Христо Карастоянов след няколко неуспешни номинации. Мотивите за награждаването му са формулирани така: „За пищното, достоверно и задъхано описание на едно смутно и жестоко време, в което са живели, писали и са умирали поетите; за творческата дързост да прелиташ от тогава към днес; за извървяната през годините писателска смелост да извадиш от незаслужена забрава имената и съдбите им, да изрисуваш с думи образите им и да ги изправиш пред сведения поглед на днешните гузни съвести.”
„Една и съща нощ” е не толкова роман, колкото дневник за създаването на роман. Така впрочем гласи и подзаглавието, което подготвя читателя за едно по-разчупено и субективно авторово изживяване на историята, непретендиращо за достоверност и научна изчерпателност. Тази форма на представяне на събитията е и своеобразна застраховка на писателя, че си позволява да навлезе в чувствителни за българина, спорни и може би недостатъчно обговорени публично теми като потушаването на Септемврийското въстание, атентата в храма „Света Неделя”, както и да изобрази една почти канонизирана на олтара на историята личност, каквато е Гео Милев. Творбата е посветена на последните години от живота на Гео и на Георги Шейтанов, но писателят често се отклонява или по-точно вмъква наблюдения върху заобикалящата го действителност, като валенето на снега, уличните протести и новините по телевизията, оставяйки впечатление, че накъсва повествованието, за да привлече интереса на читателя към самия себе си. Книгата започва и завършва с описание на една и съща сцена, с килията, в която Шейтанов е изправен пред убийците си, т.е. очертава се затворена, кръгова конструкция на повествованието, чиято рамка са последните мигове от живота на героя. Всички събития в романа са поместени в тази рамка и са белязани от трагиката на насилствената смърт. Гео Милев и приятелят му Шейтанов загиват в една и съща нощ, техните съдби са свързани не само от крепко приятелство и плодотворно сътрудничество, но остават слети и пред прага на смъртта, която настъпва почти едновременно за двамата, жестока и неумолима.
Може да се каже, че основен образ на романа е смъртта. Тя сякаш дебне героите зад всички завои на историята, дори по-лошо, живее техния живот. Незарасналата рана след войната, изкуственото око, което неспирно загноява, силната пулсираща болка, която медицината е безсилна да излекува, са ежедневните знаци на смъртта в живота на Гео Милев. Кошмарите, сънищата, свързани с неосъществимия копнеж да полети, да се извиси над ограниченията на тленното битие пък са белезите на смъртта при Георги Шейтанов. И не на последно място, смъртта като неродения син на Мила и Гео, като събуждането от съня на утопията, като окончателно сбогуване с мечтата за обетованата земя, за построяването на „земния рай” (по поемата „Септември”).
Христо Карастоянов не разглежда детайлно нито едно от споменатите в романа събития от началото на двадесети век, а разказва историята почти като фон на ежедневните преживявания на централните персонажи. Това обуславя и отсъствието на каквато и да било авторова оценка към случващото се, отказът да се заяви отношение, което в никакъв случай не може да бъде тълкувано като стремеж към обективност, а по-скоро като твърде предпазлив, дори политкоректен преговор на историята. В диалозите на персонажите се прокрадва разговорният уличен жаргон, това прави романа четивен и на стилово равнище достъпен за масовия читател, към когото несъмнено е и прицелен. На места не се споменават имената на действащите герои, което създава целенасочено объркване у читателя. Отделни глави на романа-дневник са прекъснати по средата на изречението или на думата, което свидетелства за ненужна маниерност на стила. Наблюдава се съзнателно търсен ефект на недоизказаност и незавършеност.
„Една и съща нощ” е творба, изящна в детайла и забавна в изказа. Романът би могъл да бъде по-смел в прочита на смутните събития от началото на двадесети век. Неуместна за жанра на роман-дневник е емоционално дистанцираната позиция на Христо Карастоянов към историята, както и подчертаната несигурност на повествователя в собствения си разказ – „кой да ти каже днес било ли е, не е ли било…”. Скромността на автора е по-скоро симулирана и показна, тъй като обикновено един писател или не се ангажира с описание на значими исторически събития, или, веднъж осмелил се, говори за тях директно, безпощадно и с отчетливо изразено отношение, без да се бои да провокира дори реакции на неодобрение в публичното пространство. Впрочем за Гео Милев и Георги Шейтанов би следвало да се пише безкомпромисно и ярко, както са писали самите те.

Юлия Ал-Хаким

Христо Карастоянов, „Една и съща нощ“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2014.