Връщане към Албион…

Иван Теофилов

В памет на Петър Увалиев

IMG_9853Интелектуалците от моето поколение помнят големия „бум” на Централния куклен театър през 60-те години, чиито експериментални спектакли бяха неоценими празници сред общата сивота на нашия тотално дамгосан културен живот. Може би критиката, на която (според откровението в едно последно, изпълнено с жестоки самопризнания интервю на Георги Джагаров) „поставяха полицейски задачи”, още не се досещаше как да удари това излъчващо  особена чистота и извънредно синтeтично по своята същност изкуство. Така започна и триумфалният подем на този наш театър, който за необикновено кратко време стана един от трите най-прeстижни куклени театри в света (ведно с тези на Ив Жули в Париж и на Михаил Мешке в Стокхолм) и в продължение на двайсет години демонстрираше своето ярко присъствие на световните сцени. През 1969 г. беше поканен на най-голмия световен фестивал – Кралските тържества в Единбург, Великобритания – „фестивалът на фестивалите”, както го наричат и сега, на който присъстват писатели, художници, композитори и артисти, чието творчество има  определено авангарден характер. Фестивалът се открива  в средата на август от въоръжени с гайди и колоритно костюмирани шотландски войници на еспланадата пред Единбургския замък. Замъкът  на Стюардите.
Но ние не можахме да видим този широко рекламиран в афиши и плакати, в пощенски марки и картички фестивален ритуал. Пристигнахме рано сутринта на 7 септември. Киснахме повече от половин ден върху куфарите си на гара „Виктория” в Лондон, бъркайки в неизменните дисаги с консервите, а след полунощ, едва дотътрили се до Единбург, вече се гърчехме в разгара на репетициите сред чудовищно огромната зала на  Чърч хил тиатър.
Сцената се оказа невъзможно голяма  за размерите на нашия спектъкъл (гастролът ни се откриваше с нашумелия навремето спектакъл на театъра „Крали Марко”)  и започнаха танталови мъки по преустройнството й някъде до десет часа на следващия ден, когато изведнъж вратата в дъното се отвори и в нахлулата светлина се очерта  едрата фигура на мъж, който още с появата си тръгна с уверени крачки към поставения в средата на зрителната зала пулт, откъдето водех репетициите.
– Добро утро, господине! Аз съм вашият преводач Петър Увалиев…
Преди шест месеца бяхме изпратили пиесата и всички материали за програмата, конферансието и афишите на Увалиев (в последно време политическото отношение към него се беше посмекчило) и вече знаех от нашия  импресарио Том Ли, че преводът му е отличен, че е успял с оригинално намерени ритмични и интонационни вариации да придаде „българско” звучение на английския текст.
– Чух много хубави отзиви за вашия превод…
– А, хубави… Измъчихте ме с тези вили-самовили и черни арапи … – откликна шеговито той и тутакси делово попита: – Имате ли проблеми?
–  И то какви – и набързо му описах цялата абсурдност на положението ни.
– Само запазете спокойствие… – каза непренудено той и веднага се запъти към изхода.
Изведнъж зад гърба си усетих изправен като Арахангел Михаил новия „помощник-режисьор”, обявения за такъв за камуфлаж пред домакините ни служебно присъстващ човек от МВР.
-Ти познаваш ли се с тоя господин? Какво си заинтимничил с него… – заговори заядливо и с професионален тон помрежисьорът.
– Това е преводачът на пиесата…  –  смотолевих.
– Знам, много добре знам, че е преводачът. Няма да искаш услуги от тоя. Ние не сме просяци. И много-много не го допускай до себе си…
Нещо ми стана. Целият се разтреперих  и невъздържно се развиках:
– А ти не виждаш ли, драги, че сме издърпали паравана чак на авнсцената. Вече цяла нощ се борим с невъзможното!  Напред няма чиги, няма прожектори…  Как ще играем довечера? Хайде, играй ти вместо нас!…
Междувременно актьорите и сценичните работници бяха изскочили като лъвове на авансцената и също се бяха развикали. Настъпи такава олелия, че моят „помошник” вдигна ръце и започна да се отдалечава, изстрелвайки заканите си като празни фишеци в притъмнената зала.
Изходната врата отново зейна и Увалиев, двойно въодушевен, закрачи към мен, следван от цяла орда работници в оранжеви гащеризони от персонала на театъра домакин. Настани се на съседния стол и мигновено придоби делови вид:
– Кажете какво искате от тези юнаци…
Нашите и шотландските момчета вече се бяха смесили. На сцената закипя ожесточена работа. И само след  час, час и половина всичко беше прилежно установено и репетицията протече като по вода. И когато финалният прожектор на сцената угасна и залата започна леко да просветлява, инстинктивно се обърнах към Увалиев – впрочем едва сега можех да видя реалния образ на … моя действителен помощник-режисьор: мъж на около петдесет години, с леко посребрени бакенбарди, изтупан като франт, с небрежно преметното бяло копринено шалче. Едрите черти на лицето му бяха буквално облени в сълзи.
-Какво сте направили вие. Това е като филма „Сенките на нашите прадеди” на Параджанов. Не, това е друго. Друго е… българско. Каква само балканска сага. На тази малка сцена… като разлистващ се фолиант с оживели старинни фрески. Даже забравих, че съм на куклен театър…
Авансцената отново беше изпълнена от артистите, които искаха да чуят мнението му.
– Да сте жив и здрав… Чул ви Господ… – викаха развълнувано те, защото знаеха регламента на фестивала: ако не ни харесат, трябваше веднага да си вдигнем чукалата, а при одобрение ни очакваше едномесечно турне из Острова.
Вече изправен, той погледна часовника си и учтиво ми предложи да се видим в 3 часа, да похапнем и побъбрим в ресторанта на неговия хотел до премиерата. Подаде ми визитката на хотела и си тръгна със същата енергичност, окуражително насочил към артистите своите приветствено сплетени длани.
Точно в уречения час Увалиев ме чакаше пред централния вход на най-реномирания единбургски хотел, построен от архитекта Джеймс Крейг през XVIII век, известен със своята уникална часовникова кула – един от архитектурните феномени на града. И тутакси бяхме понесени от светлинната магия на въртящата се стъклена врата.
След неизмениния ритуал на гердероба се озовахме в залата на ресторанта – една екзотична „ботаническа градина” с няколко невероятно високи палми, ефектно вдълбани в геометрично оформени стъклени сводове с фантастично проникваща светлина. По цялото й протижение се точеха  дълги редици маси с колосани покривки. Настанихме се на  първата. Веднага се появиха двама лъскаво  изтупани келнери. И за минути всичко поръчано беше на масата. Цареше пълна тишина. Нямаше посетители, само на една отдалечена маса две усамотени дами помръдваха едва забелижимо широкополите си шапки.
След първото уиски се отпуснах и вече не усещах така драстично напрежението от безсънната нощ. Междувременно бях извадил от чантата си няколко книги – дар за моя любезен домакин: двете томчета на „Път през годините” на Константин Константинов, както и стихосбирките на Константин Павлов, Николай Кънчев, Христо Фотев и Рада Москова. Беше много доволен, даже щастлив. Разпитваше ме надълго и широко за Константин Константинов, който по това враме беше много нашумял с тези две свои книги. Нашият театър подготвяше спектакъл по неговия превод на „Малкият принц” и аз като сценарист се бях срещал с него. Изразих възхищението си от живия му ум, описах мъдрото му и достолепно поведение… Увалиев сияеше и като в някаква самозабрава повтаряше известния Константинов прякор сред някогашните писателски среди „Душечка… Душечка…”   или разчувствано обобщаваше „голям човек излезе той… голям”. И изведнъж се отвори на спомени… Разказваше разбъркано, но разгорещено и ангажиращо за срещите си с един или друг български писател, за участието си в сп. „Златорог”; за приятелството си с Кув дьо Мурвил и съвместните им „летни” приключения в Монако, за успеха на Цветан Тодоров в Париж, за фирмата „Бридж филмс” на Карло Понти, на който той е един от шефовете, за наетата неотдавна „къщичка” в центъра на Ню Йорк, в която най-хубаво работел и си почивал… После, нагласяйки очилата си, запрелиства схихосбирките.
Толкова бяхме се увлекли, че не усетихме как здрачът бе премрежил златистите везма на въздуха. Но Увалиев беше все пак западен човек, знаеше кога да погледне часовника си и своевременно да промени хода на нещата:
– Да тръгваме за примиерата. И Бог да е с нас!
И Бог действително беше с нас.
В края на едномесечното ни турне отново се срещнах с Петър Увалиев в Лондон. Покани ни на прощална вечеря с моя приятел, композитора на театъра Георги Генков. И сега виждам неговата къща в лондонския квартал „Челси”, неразличима от останалите къщи, какъвто впрочем е еднотипният пейзаж на малките улички в повечето лондонски квартали. Беше на три етажа, ала вътре по някакъв свой секрет етажите се удвояваха. Безброй стаи и стаички на различни нива, облечени с дискретни копринени тапети в пастелни тонове, просветващи с приглушени брокатни отблясъци. Отначало заслизахме надолу направо към мазето. Озовахме се в просторно и прохладно помещение, заето от дълга елипсовидна маса, заобиколена от плетени столове в стил Ван Гог. Долу върху каменен цокъл бяха наредени малки ескимоски скулптури, скъпи „трофеи” от едно неотдавнашно негово пътуване до Аляска… После се покатерихме по някаква стръмно извита стълба и неочаквано се озовахме на тавана, където беше кабинетът му, засиял като астрономическа обсерватория със своята артистична капандура. Бюро, лавици, люлеещ се стол. Какофония от книги, списания, вестници. Познатият „лабораторен хаос”, който обсебва всички ни. Върху бюрото лежаха някои от последните броеве на „Литературен фронт” и „Народна култура”… Увалиев го заобиколи, изтегли рязко горното чекмедже, извади няколко машинописно изписани страници, заиглени с кламер, и ми ги подаде – отзивът му за нашето участие на фестивала, излъчен преди няколко дни от Би Би Си. – Ще си го прочетете в хотела… А сега дайте да вървим, че Пашата ни чака в италианския ресторант и сигурно вече мърмори…
„Пашата” – това е Пашанко Димитров, музикант, човек с трагична история, правил неуспешни опити да се лекува от бюргер в чужбина. Най-сетне го пуснали, но било вече късно. Останал на Запад, но останал и с един крак. Отначало бил говорител в Би Би Си, а след това, благодарение на застъпничеството на Увалиев, започнал да се занимава с професията си  – постъпил като контрабасист в Лондонския симфоничен оркестър. Сутринта беше дошъл във фоайето на нашия хотел да се види с приятеля си Георги Генков. Млад, с приятна външност, той внимателно и с достойнство местеше изкуствения си крак, подпирайки се на елегантен бастун със сребърна дръжка. Нашият придружител от МВР едва не получи удар. Започна да ни привиква един по един и с неистово раздразнение да ни уверява, че това „сакато копеле” било най-опасният вербовчик в Англия, най-големият Юда, най…
Пашата наистина ни чакаше в едно закътано сепаре на италианския ресторант, озарен от младежката си усмивка. Въобще не говорихме за изкуство. Коментирахме ястията и славихме удоволствията от живота. Пашата разказа с искрена любов за своята „българска градинка” в лондонския си двор… имал „ей такъв боб”  и „ей такива домати”… „Нас, българите, и на край света да ни заселят, ще си останем баш българи…” – иронично изкоментира Пашанковия разказ Петър Увалиев.
На другия ден към 7 вечерта си тръгнахме. Бях се усамотил на последната седалка на отправения към летището туристически автобус. Гледах през стъклата тичащите, избухващи като фойерверки светлини на огромния град и вътрешно се усмихвах. И най-внезапно, досущ като звуков удар ме сепна репликата на нашия меверейски ангел-хранител:
– Благодаря за съдействието ви в Албион…
Инстинктивно погледнах напред и с учудване видях интимно струпаните край него „албионци” от театъра. С усилие се мъчех да надмогна тичащите навън светлини, а в мен все по-осезаемо се надигаше гневът от несъответствието между същността на мисията ни и коварството на нелепата ни съдба…

*
И от онази далечна 1969 година до края на живота си в навечерието на Бъдни вечер Увалиев методично се обаждаше по телефона със своите коледни  благопожелания към мен и семейството ми. Веднъж дори ми се случи да отсъствам от къщи по това време и той провел неизменния си коледен ритуал със съпругата ми. Жестове на един рафиниран европеец, българин, който освен волята на възрожденския си дух, владееше и финеса на ритуала…