PLAY LIVE

Теодора Маргинова

Frankenshtain_NT_LIve-2ФРАНКЕНЩАЙН

по романа на Мери Шели,

драматизация: Ник Диър, режисьор: Дани Бойл, сценограф: Марк Тилдъсли, костюми: Сутират Ан Ларларб, осветление: Бруно Поет, хореограф: Тоби Седжуик, музика: Underworld & Ед Кларк , участват: Бенедикт Къмбърбач, Джони Лий Милър и др.

 

Национален театър, Лондон, Програма “NT Live”, световна премиера 2012

 

Пленкинг (на английски: planking) е игра, в която играещият лежи с опънато тяло, прибрани към него ръце и лице към земята, върху необичайна, нелепа среда и обекти, преструвайки се на мъртъв. Играта е разпространена из цял свят и учудващо се практикува не само от младежи. Ентусиастите заснемат своята дейност и активно публикуват снимки и видеа в различни социални мрежи и фен портали, често състезавайки се един с друг кой е успял да се впише в по-немислимо пространство, обществено или предполагащо физическа опасност.

Поезията зад цялото това занимание е красноречива. Опитите да се слееш със заобикалящата те действителност, родени в съзнанието на днешния (свръх)медиен човек, извеждат естествения стремеж към общественост до ново ниво. Рационализираният, съвсем осъзнат акт на показване/разкриване, се превръща в агресивна демонстрация на несъгласие, доброволно разграничаване (от другите, от материалната действителност), своеобразен бунт. Играта на смърт, както я наричат в Южна Корея, фокусира живот, изпълнен с безсмислие, неосъзнато отчаяние и огромна витална сила, ситуирана в нищото.

Frankenshtain_NT_LIve-1

Пример за пленкинг,
източник: PlankingOlympics.com

„Нима, Създателю, съм искал от пръстта човек да ме изваеш, мигар аз самият съм те молил от  мрака да ме извлечеш?”[1] Така започва романът „Франкенщайн (или новият Прометей)“, роден във времето на Просвещението, преплел в себе си готика и романтизъм и прочул се като плод на облог от страна на своята създателка Мери Шели. Несъмнено в основата си текстът е особено послание, предизвестие към поколението от бъдещето, онова, което ще възприема тепърва написаните думи, същото, което предстои да носи отговорност за развитието на човечеството, на научните постижения, и което трябва да предпази това човечество от възможното му самоунищожение. Създанието, което ученият Франкенщайн изобретява, е като бял лист хартия – същество, което попива всички човешки черти, формира навици, преживявайки различни състояния. Етикетът „чудовище“ то придобива, сблъсквайки се с човешката ненавист, нетолерантност и породения от него страх. „Чудовището“ в интерпретацията на Дани Бойл се излюпва от сянка, затворена в светеща сфера. Излизането му от сценографската утроба води и до първия му допир с реалността, със земята, с живота. Макар в нормален човешки ръст, първите стъпки на творението наподобяват бебешко прохождане. Още в началото започва и опознаването на околната среда, както и на човешките чувства и емоции. На първо място е тъмнината, студът, нощта, в които изпъква самотата. Следват огънят, топлината, храната, както и първите нанесени удари, първата човешка агресия.

Силно експресивното начало илюстрира раждането, не само на Създанието, а и на света (му), библейската поява на светлината, перфорираща нищото, водеща след себе си деня, живота. В зрелищна визуална картина е показано символичното измиване на чудовището, отърсването от животинската мръсотия и искрената му, най-чиста радост при досега с природата.

Ясно подчертано е, че Създанието е плод на нощта и генетично носи чудовищното в себе си, от самото начало зрителите някак аксиоматично биват убедени в неизбежната проява на злото у него. Наивната му добрина и любопитство към света постепенно се превръщат в знание и тъга. Събуденото, вследствие сблъсъка с обществото, страдание преминава в гняв и, някъде извън фокуса на сценичното действие, мутира в чудовищност.

Първичната асоциация с пленкинга можеше лесно да бъде подмината и умело покрита с преразказ, анализи, езикови форми, но абсурдната игра толкова плътно илюстрира контекста в световен мащаб, че някак съвсем естествено се превръща в осмислящо ядро в разглеждането на постановката. „Франкенщайн” на Дани Бойл успешно извежда теми и идеи от романа на Мери Шели – конфликтът натура-култура, животинската човешка природа, родителската небрежност. В сценичния разказ проблемите биват изговаряни неколкократно от различни персонажи, без обаче да бъдат разгърнати в някакво конкретно развитие. В този смисъл драматизацията на Диър е изразено литературна, избрала езика за свое основно изразно средство, пренебрегвайки действието, картината. Зададени още в самото начало на спектакъла, темите, които вълнуват драматурга и режисьора, остават да стоят по-скоро като характеристика на главните персонажи, като мотивация и опрощение за действията на Създанието. Чрез честите им повторения, формиращи отличим лайтмотив, спектакълът успява да поддържа зрителската емпатия към творението на Франкенщайн, поставяйки го в центъра си на внимание.

Новото същество е факт, Създанието на бъдещето, предсказано от Мери Шели, плод на човешката мисъл, идеи, стремежи, живее сред нас, може би дори чрез, в нас. Изроденото новородено, решително скъсало връвта (с природата, с Бога), изпълзяло от тъмнината на показ, само за да разбере, че изпитва панически ужас от нея. Култивираното в човек самотно животно, което копнее за дом, за обещана земя, което мечтае и заглежда хоризонти. Създание, което измисля свят, в който не съществува(ме).

Крайният индивидуализъм, всепоглъщащата самота, константното желание за промяна, както и нейната неизбежност, са мотиви, които занимават зрителя, не само на драматургично ниво, а и извън фиктивната реалност. Решението двамата водещи актьори (Бенедикт Къмбърбач и Джони Лий Милър) да разменят ролите на Създанието и д-р Франкенщайн в различните представления далеч не е само режисьорска приумица и актьорско предизвикателство. Идеята и брилянтната актьорска игра по един приятно ироничен начин извеждат мотива за емпатията, съпреживяването, приемствеността, зададени в текста.

„Постепенно научих човешките маниери: как да руша, как да мразя, как да унижавам. А следвайки стъпките на господаря си, научих най-ценното човешко умение, умение, което никое друго създание не притежава: най-накрая се научих да лъжа”, осмисля трансформацията си Създанието. Най-ценното умение – да лъжеш. Да лъжеш, че си жив?


[1] Джон Милтън – „Изгубеният рай“

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s