Софийска танцова седмица за пети път

Най-големият международен фестивал за съвременен танц в България Sofia Dance Week (Софийска танцова седмица) тази година се случи за пети път. Взет сам по себе си, този факт е и първата сериозна демонстрация на устойчивост и трайна амбиция от страна на неговия основен организатор – екипа на списание „Едно”. Пет години са реално постижение за посвещаване в нещо, което в държава като България, почти отсъства от културния афиш. Преди неговата поява единствените други възможности да се гледа съвременен танц у нас бяха международният театрален фестивал „Варненско лято” и отделните гостувания, организирани от чуждестранните културни центрове в страната като Британски съвет, Гьоте институт и Френски културен институт. В годината на раждането на Sofia Dance Week се появи и фестивалът за съвременен танц и пърформанс „Антистатик”, който също навърши 5 години през 2012 г.

Основното достойнство на Sofia Dance Week е в това, че успя да изгради и запази своя собствена идентичност и профил, чийто основен фокус е цялото жанрово разнообразие на онова, което в последните години започна да бъде разпознавано като „съвременен” или „нов” танц. В това определение попада голям спектър от събития в областта на танца, и широтата на неговите граници могат да се доловят и от думите на тазгодишния селекционер на програмата, театроведът Мирослава Тодорова: „Ако трябва да формулирам някакво определение за съвременния танц, тоест да го сложа в някакви граници, бих го направила така: артистична практика,  инструментализираща натрупаните танцови техники и изкуства, за да изкаже позиция или да изрази емоция, които се случват през споделянето; за разлика от модерния и постмодерния танц, които представляват по-херметически изследвания – на себе си (модерен) или на танца, на движението (постмодерен).”1 С други думи, съвременният танц се случва там, където изкуствата се пресичат, където историята се влива в настоящето. Но ако всичко това звучи твърде абстрактно и мъгляво, една ретроспективна разходка из интригуващия фестивален афиш тази година, вероятно ще го изясни.

Между 29 септември и 6 октомври Sofia Dance Week успя да покаже общо 8 представления, 3 прожекции и няколко танцови уъркшопа за деца. Разнообразието и качеството на представеното, безспорно нарежда тазгодишното издание до най-успешното досега в историята на фестивала от 2008 г., когато за първи път в България бяха показани спектакли на компании от безспорния елит на съвременната международна сцена – Компания „111” от Франция и Компания „Ултима Вез” от Белгия. В тазгодишната програма, реализирана изцяло в залите на НДК и с подкрепата на най-сериозния донор в областта на изкуствата в последните години – Фондация „Америка за България”, както и  посолствата на Австрия и Испания плюс Институт „Сервантес”, фактически нямаше нито една празна вечер. Селекционерът Мирослава Тодорова бе успяла да улови интересни и качествени екземпляри от големия океан на съвременния танц, в който плуват най-екзотични риби: от новия цирк и уличното зрелище (“Guateque” на испанската компания за вертикален танц Delreves), през сценичното овладяване на хип-хопа („Standarts” на Пиер Ригал от Франция), концептуализма и минимализма, съчетани с дигитални технологии („Говореща глава” на австрийската компания Liquid Loft и двете сола на японеца Хироаки Умеда), експресивния физически пърформанс („Париж” на Иво Димчев и Християн Бакалов), изчистеното и виртуозно движение (Компания Томас Нуун от Испания), постмодерния колаж („Като че ли (бихме били)” на компания Мouvoir от Германия), и стигнем до детското танцово представление на унгарците от Negative Variete, с участието на българския актьор Петър Мелтев.

По традиция Sofia Dance Week започна и тази година няколко дни преди официалния старт на основната програма с грандиозно градско събитие, което да призове и прикани всеки към изкуството на танца. Този път това бе зашеметяващата акробатика на испанците от компания “Delreves” със спектакъла “Guateque”, изигран на открито върху осветената от лятната луна източна стена на НДК. Минувачите се тълпяха, привлечени от оглушителния рев на музиката на Аурелиен Ротуро и Нурия Солдевия, за да проследят с вдигнати нагоре глави и затаен дъх, въздушната хореография от движения, с които танцьорите сякаш не зависеха от земната гравитация. Изкачване по въже нагоре, стремително бягане и свличане, увисване, люлеене, прескачане един друг и перпендикулярно изправяне върху стената – двамата изпълнители Сайоа Фернандес и Едуардо Торес се носеха във въздуха с грациозността на танцьори и ловкостта на алпинисти, осветени от окото на огромен мултимедиен проектор, прожектиращ върху стената и върху техните тела, филм с лица, предмети и натрапчиво появяващ се часовник, които се сглобяват в истории – може би техни, а може би наши. Защото “Guateque” не е просто циркова демонстрация на виртуозност, а друг начин на разказване. Разказът е добре познат, дори банален, но се случва по необикновен начин. Песента на музикантите повтаря един и същи въпрос: Can you love? (Можеш ли да обичаш?) и го оставя да отекне в движението и телата. Виждаме как видеокамера улавя изпълнителите пред голата стена, преди да полетят нагоре, и как тя създава пред очите ни върху стената едни гигантски и хиперреални изображения на тях самите. Включени сме едновременно в режима на илюзията и на нейното разглобяване в реалността – погледнем ли нагоре, на филма върху стената тече истински купон, лицата са превъзбудени и демонстративно щастливи, „готини” и забавляващи се; погледнем ли надолу, виждаме самотна група от позиращи пред камерата тела. И мисля, че не съм аз единственият, който си помисли за парти снимките във фейсбук в този момент.

Официалното откриване  на фестивала бе в зала 1 на НДК със спектакъла “Standarts” на Пиер Ригал. Заглавието залага на играта в значението на думата, която в превод означава и стандарт, и знаме. Познат вече на публиката от предходни издания на Sofia Dance Week, Пиер Ригал пренася върху сцената богатия физически речник на уличните танци и хип хопа, и ги съчетава със своя почерк на съвременен хореограф в активен коментар на проблема за индивида и общността. Голата сцена с белия осветен квадрат на танцовия под подсилва усещането за терен, за танцова платформа, а защо не и трибуна. Първоначално фокусът изцяло е насочен върху движенията и майсторството на осемте танцьори, които последователно и в група демонстрират разнообразни техники и умения, но постепенно танцовите трикове се приплъзват в разкази, загатнати значения и отношения. Подът на няколко пъти е осветен в цветовете на френското знаме, танцьорите ту се движат с демонстративна и нагла грация като в модно ревю, ту се роботизират и механизират като в брейк танц, сякаш задвижвани от вътрешен ток. Към финала „площадката” е разглобена – танцовият под бива отлепен и танцьорите се загръщат в него, качени един върху друг, като мълчаливи и загадъчни скулптури.

Далеч по-видим, категоричен, направо яростен в непримиримостта си коментар на живота и екзистенциалната самота, в шумящия от различни култури голям град, показаха Иво Димчев (хореография) и Християн Бакалов (изпълнение) със солото „Париж” – спектакъл, който изправи една част от салона на крака, а друга шокира, но не остави никого безразличен. Всъщност шокирани биха могли да бъдат единствено онези зрители, които за първи път попадат на спектакъл на Иво Димчев – име, което едва ли се нуждае от специално представяне за всеки интересуващ се от съвременен театър, танц и пърформанс. В последните години той е базиран в Брюксел, където основава и собствено пространство за съвременен пърформанс Volksroom и се радва на изключително голяма международна популярност. Изявяващ се предимно като соло изпълнител, той е от онзи тип артисти, с толкова характерен и разпознаваем собствен почерк, че когато този почерк трябва да бъде овладяван от друг изпълнител, крие риска да прозвучи като сурогат или бледо копие на оригинала. Не това се е получило за щастие с Християн Бакалов, на когото бруталната и почти гротескова физическа лексика на Иво Димчев пасва като втора кожа. Резултатът е вълнуващ и запомнящ се. Още с началото на представлението, в което Християн Бакалов се появява в черно кожено яке, изтъркани дънки и зимна шапка като обичайния луд от улицата и започва хореографирано да гримасничи и грухти в налудничави жестикулации, размахвайки един стар GSM в отчаян опит да обясни нещо, разпознаваме експресивния автограф на  Иво Димчев. Той винаги е успявал със силна внушителност да превръща в драматичен спектакъл цял арсенал от дребни, неудобни или срамни движения на човешкото тяло – като смученето на пръстите, например. В неговите „хореографии”, ако изобщо тази дума е подходяща, „играе” всичко – тялото застава в изящна балетна поза, а после се гърчи или монотонно подскача, лицето се огъва в експресивни гримаси, гърлото се дави, гласът се спъва в хрипове и уригвания… Всичко на сцената се движи, всичко „изразява” и „работи” – трупът, крайниците, реквизита и предметите, костюма и перуките (цветовете на дрехите и разкриването на тялото са ритмообразуващ фактор в спектакъла – черното на якето сякаш се разцепва от яркочервената тениска, след което тялото сякаш се обелва и изпъква със своята ослепителна и крехка белота), телесните течности (в един момент Християн Бакалов скрива лицето си с черната шапка и оттам като при плачеща статуя, ненадейно потича вода). Най-удачното определение за типа представления на Иво Димчев е „физически пърформанс”, в който тялото е основен инструмент и се стреми към тотално въздействие. Работилият с легендарни имена в световния съвременен танц и театър (като Робърт Уилсън, Ян Фабр, Жером Бел) танцьор Християн Бакалов се оказва не просто добра глина в ръцете на Иво Димчев, но  и нещо повече – през неговата крайна и гротескова експресия, Християн Бакалов успява открие точните сценични „думи” за своята лична биография. Наративната рамка на спектакъла  е изградена от натрапчиви и повтарящи се лайтмотиви, кръжащи около една основна тема, която изпълнителят изрича на глас в спектакъла, и която може да се сведе до следното: „Живях 15 години в Париж и го ненавиждам”. И го казва така, че сме убедени, в неговата истина и сила на чувствата.  Представлението дава пространство и израз на тази омраза, на дълбокото и неизлечимо усещане за празнота и изоставеност (в един момент Християн Бакалов разказва как всички хора в парка са намръщени, как всички негови приятели са нещастни по свой начин; в друг се гърчи по земята и крещи „Никога няма да разбереш това чувство”). На места се стига и до истински крайности като сцената, в която изпълнителят се просва гол на сцената и забива френското знаме в задника си. „Париж” обаче не е спектакъл на първосигнални националистически провокации и се цели в нещо, което разказва човека отвъд мястото, в което живее и нацията, на която принадлежи. Агресията и съзнателно търсения шок в показваното са всъщност протегната ръка, призната истина и болка. Те за пореден път затвърдиха в мен убеждението, че спектаклите на Иво Димчев, продължават да странят от постмодерния аналитичен концептуализъм и да влагат оголената емоция и експресивния жест в центъра на танцовата архитектура. Спектакълът за „Париж” не е за Париж, а за всеки човек във всеки град.

Двата спектакъла на испанския хореограф от британски произход Томас Нун “Glitch” и “Bound” по своему също разчитаха на универсалната валидност и преводимост в посланията на танцуващото тяло. Майсторски изпипаната и изящна хореография, въздействащата музика и виртуозните изпълнения на танцьорите създават не само красиво събитие за окото, но и приканват зрителя към емоционална съпричастност, и не крият желанието си да го развълнуват. След представленията имаше среща с публиката и един от зрителите попита „Всички ли ваши спектакли са толкова тъжни?”. Томас Нун предпочита да работи в духа на чистото хореографирано движение (неговите танцьори са изключително добре тренирани професионалисти, владеещи перфектно всеки свой мускул) и не прибягва до допълнителни театрализации в сценографията, осветлението или костюмите. Сцената е гола, движенията  изпипани, богати и нюансирани. Нун играе майсторски с цялата гама от възможности на жеста и подреждането му в танцови фрази – енергия, амплитуда, интензивност, повторяемост, неочакваност и т.н. Онова, което се натрапва като образ, е тялото във взаимодействие или тялото, което общува. В спектаклите почти отсъстваха соловите партии и акцентът бе върху дуетите и груповите изпълнения. Танцът е изчистен и абстрактен, но отново силно емоционален – за части от секундата чувството проблясва през лицата на танцьорите в размяната на погледи и жестове. Камерният ансамбъл, записал музиката, създава драматична атмосфера, която кореспондира с играта на равновесие в хореографията, когато плавните и грациозни движения внезапно кулминират в почти въздушни пози, в които балансът на едното тяло, зависи изцяло от опората и вниманието на другото.

За финал оставих и своя фаворит от програмата, който бе същинското откритие на Sofia Dance Week – „Говореща глава” на смайващо изобретателната и интелигентна компания от Австрия Liquid Loft, ръководена от хореографа Крис Хеъринг, работил за имена като DV8 Physical Theatre и Найджъл Чарнок. В началото виждаме гола сцена с бял танцов под, осветена от луминисцентни тръби. Отляво и отдясно  се намират два лаптопа, поставени върху сценични кубчета. Погледът се окупира от голям екран над сцената, разчертан на отделни по-малки екранчета като в наблюдателна зала или телевизионно студио, който показва отделни сегменти от сцената и зрителната зала.  В дъното е хвърлен някакъв кафяв картон. Постепенно залата се изпълва със звуци от разговор, който става разбираем и някак познат. Чуваме гласове, които пробягват на ежедневен разговорен диалект „голямата тема” на нашето време – виртуалната реалност. Езикът се е разпаднал до отделни емотикони, детските мечти да имаш часовник като този от Star Trek са се сбъднали в прогресивния дизайн на айфоните… Преди зрителят да успее да се подразни от сантименталната баналност на дочутото и да си помисли, че вече знае накъде са го повели, диалогът започва да се повтаря в безкраен и самоироничен лууп до степен, че се идентифицира с онова, което иска да подкопае. Изпод картона изпълзяват двамата изпълнители Стефани Къминг и Люк Байо и застават пред двата лаптопа встрани и техните уебкамери. Оттук насетне следва едно изключително находчиво и задълбочено иронично сърфиране из възможностите за създаване на виртуални идентичности. Именно това са „говорещите глави” – пикселизирани, изкривени изображения чрез които пренасяме себе си във виртуалното пространство. Представлението разхожда и запознава зрителя с много подобни идентичности, които изглеждат едновременно странно чужди и загадъчни, но в същото време изключително разпознаваеми. Публиката се залива от смях на карикатурните, оживели сякаш от криво огледало, изображения на актьорите върху екрана и се забавлява с техните диалози, в които внезапно проблясват и „герои на нашето време”: самовглъбен и мълчалив художник с огромни тъжни очи, който дава отвлечени обяснения за своето изкуство; превъзбудена „артистична” девойка, развълнувана много повече от това кой ще присъства на партито на някаква изложба, отколкото от самата изложба; самонадеяно танцуваща „cool” двойка („Страшно се харесвам!”) срещу притеснителните размени на баналности и глупости, между току-що срещнали се в чата „аватари”. С обезоръжаващо чувство за хумор „Говореща глава” се потапя в необяснимия хаос от образи и жаргони на виртуалния свят, докато накрая дърпа шалтера, спира тока и на сцената остава да жужи абсолютно непонятен шум.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

1 Из интервю на Людмила Димова с Мира Тодорова; цит. по http://kultura.bg/

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s