„Майстори” на Рачо Стоянов отново в Народния театър

8-1

Гергана Змийчарова (Милкана) и Иван Юруков (Найден) в сцена от спектакъла

„Майстори” от Рачо Стоянов
 Сценична версия Петринел Гочев, сценография и костюми Юлиана Войкова-Найман,
музика Ян Руменин, драматург Мирела Иванова, художник на плаката Гергана Змийчарова. С участието на Гергана Змийчарова (Милкана), Иван Юруков (Найден), Зафир Раджаб (Живко), Стоян Пепеланов (Тихол), Виктория Колева (Гена), Марин Янев (Майстор Добри), Васил Драганов (Майстор Янко), Емил И. Марков (Шилото).
Народен театър „Иван Вазов”, Камерна сцена, премиера 28 януари 2017 г.

Първата премиера на Народния театър за 2017 г. е „Майстори” на Рачо Стоянов в режисьорския прочит на Петринел Гочев, която се състоя в Камерната зала на 28 януари. След като в началото на годината националната трупа отбеляза 110-годишнината от откриването на сградата на театъра (3.01.1907), сега тя с новия си спектакъл припомня още един емблематичен юбилей – 90-годишнината от появата на нейната сцена на първата „майсторски”1 написана българска пиеса, поставила началото на „истинската национална драма”2, както възторжено пишат рецензентите тогава. Това е именно пиесата „Майстори” на Рачо Стоянов, поставена от Николай Масалитинов и показана за първи път на 10 септември 1927 г.
Премиерата на „Майстори” в Народния театър днес е натоварена със символно значение и по още една причина. Всъщност тя е първото заглавие, програмирано в афиша на театъра от новия му директор Мариус Донкин, който зае този пост (след дълга управленска криза в националната инсьтитуция) от началото на настоящия театрален сезон. В свои изказвания и интервюта той вече представи идеите си за управление, в които един от основните приоритети е  българската драматургия – както съвременните прочити на пиеси от драматургичната ни класика, така и представянето на нови текстове. Видян от тази гледна точка, изборът на „Майстори” безспорно е знаков жест, пораждащ много очаквания.
Според една от най-устойчивите представи за драмата „Майстори“, създадена и утвърдена още с премиерата й през 1927 г., тя е първата много „добре направена“ българска пиеса чрез решителната и усъвършенстваща намеса на сцената и по-специално на режисьора. Тази представа тръгва от факта, че по време на репетициите Масалитинов прави някои поправки в оригиналното произведение, които са основно в областта на съкращаването на репликите, кондензирането на ситуациите и намаляването на разказите на персонажите за сметка на увеличаване на действието. Накратко може да се каже, че усъвършенстването на пиесата на Рачо Стоянов от режисьора и „сцената“ се изразява преди всичко в набавянето на действеност за сметка на нейната литературност, но и на една по-голяма доза битово-психологическа достоверност (характерна за Масалитинов) за сметка на нейната подчертано стилизирана образност и език. Пиесата е отпечатана през 1927 г. по сценичната версия на Народния театър и тя се използва и до днес.
Освен с избора на подобно знаково за Народния театър (и въобще за българския театър) класическо заглавие, очакванията към новата премиера се увеличават и от поканата към режисьора Петринел Гочев, който да го постави. През последните години той ярко, макар и неравно, демонстрира своя изобретателен, силно визуален и пластичен театър със спектаклите си „Ромео и Жулиета” и „Смъртта на Жана Д’Арк” в Габровския театър и „Сватбата на дребния буржоа” в Театър „София”. Решението на новия директор на Народния театър да повери сценичната реализация на пиеса със сложна метафорична и стилизирана образност като „Майстори” на режисьор художник с подчертано предпочитание към визуалния изказ, при това сам започнал като дърворезбар, безспорно е находчиво и интригуващо.
Когато влизат в Камерната зала, зрителите виждат подиума в центъра й превърнат в особено затворено пространство. Той е ограден с нещо като виеща се в идеален кръг около него дълга дървена пейка или тезгях, прекъсната на две места от стълбите към двата входа на залата и с още един отвор към дъното на сцената. Това затворено пространство е домът на майстор Найден (Иван Юруков) или по-точно стая в дома му, в която той, докато публиката заема местата си, нахвърля скици за проектите си като дърворезбар, а около него работят със секачи и длета върху виещия се тезгях чираците му. Зад така ясно очертаната и плътно защитена лична (вътрешна) територия, директно срещу амфитеатрално разположените зрители е изправено голямо дървено скеле,  маркиращо едновременно „стаята на еснафа при черквата” и новостроящата се къща, в която по-късно ще се състои състезанието между Найден и Живко, или това е пространството на обществото, в което живее Найден, пространството на малкия „резбарски градец”. То е външно за него и неговия дом/свят, но едновременно с това е познато и близко. Двете пространства – на дома на Найден и на градчето, са изработени от еднакъв материал (светло необработено дърво), те са непрекъснато и еднакво осветени, границата между тях персонажите преминават постоянно и естествено. Това е светът на Найден. Той обаче е заобиколен от по-големия външен свят на далечното и непознатото. Този свят тъне в мрак (затъмнената зрителна зала), от него към ясния и осветен живот на Найден и градчето водят два заплашителни черни тунела (неосветените по време на представлението стълби към двата изхода на залата), от които нахлува съперникът на Найден в майсторството и любовта Живко и всичко, свързано с него.
Най-кратко майсторската пиеса на Рачо Стоянов (която, заедно с „Албена”, „Боряна” и „Милионерът” на Йордан Йовков и комедиите на Ст. Л. Костов, представлява най-значимото в драматургичното писане у нас между двете световни войни и едно от основните заглавия в цялата българска драматургия) може да бъде определена като драма на човешкото себеосъществяване3. Изследвайки вечните въпроси на съществуването: драматизма на отношението личност – общество и на противоречието между необходимостта от приемственост и копнежът за обновление, авторът, чрез смесването в текста си на класически, романтически и модерни драматургични стратегии, успява да разгледа въобще проблема за естествения стремеж на човека да се себеосъществи, да реализира себе си и да задържи постигнатото, който стремеж обаче е поставен на изпитание от изначалното раздвоение на човешката личност между утвърденото и новото, между приемствеността и бунта, между сигурността и свободата, между субективните копнежи и общностните консенсуси. Тази сложна драма на себеосъществяването пряко се  разразява в любовния триъгълник Найден – Милкана – Живко.
Взети заедно като архетипни фигури на двата основни вида индивидуално поведение спрямо общността и утвърденото Найден (стремящ се да осъществи себе си чрез вписване в тях) и Живко (търсещ себереалиация чрез бунта и отхвърлянето им) очертават образа на изначално раздвоеното човешко същество. Видяна през същия фокус, Милкана е главният персонаж в пиесата, доколкото именно тя представя цялостния човек, изправен в ситуацията на избор между двете начала в себе си и двете житейски позиции.
Петринел Гочев се идентифицира с този основен екзистенциален прочит на „Майстори”. Както обикновено в своите спектакли, така и тук той търси да улови преди всичко движещите вътрешни енергии и напрежения както на текста като цяло, така и на отделните му елементи – диалози, ситуации, личностни взаимоотношения, език, авторови ремарки. Веднъж достигнал до тези скрити енергии и напрежения, той със страст и разточителство се втурва да ги разкрие на сцената чрез оригинални и въздействащи визуални образи и пластически композиции. Яркият и заразителен театър на образите на Петринел Гочев и сега обаче демонстрира както своите силни, така и своите слаби страни. Простото и едновременно ударно обобщаващо значенията на пиесата решение на сценичното пространство, създадено от него и много интересната и изобретателна сценографка Юлиана Войкова-Найман (с която вече се утвърдиха като добър творчески тандем) е едно от безспорните силни прояви на този театър и от категоричните постижения в спектакъла. Дълго остават в съзнанието на зрителя и прекрасните експресивни образи-картини на летящата Милкана (Гергана Змийчарова) над скиците (вдъхновени от нея) за бъдещи произведения на Найден, на прегръдката на Найден на любимата му (когато, завладян от ревността си, е на път да загуби състезанието за резбарско майсторство с Живко), с която едновременно я милва и закриля и наранява и убива, и която оригинално препраща към известния плакат на Оскар Кокошка към пиесата му „Убиецът, надежда на жените”. Това изброяване може да продължи още дълго. Не по-малко обаче са и неуспешните прояви на спомената режисьорска стратегия. Те са преди всичко в недостатъчно ясното й провеждане в работата с актьорите при изговарянето на текста, при изграждането на цялостната им интонационна и жестова партитура, където оригиналните ритмични, пластични и визуални решения се редуват със случайни и тривиални.
В изпълнението на актьорите споменатите силни и слаби страни на режисьорската стратегия намират различна проява. Най-категоричен и детайлно проследяващ движението на образа си както като пластическо-визуално, така и като енергетично и словесно присъствие е Иван Юруков в ролята на Найден. Гергана Змийчарова като Милкана е изключително впечатляваща в експресивното си пластическо изпълнение, но остава доста неравна в постигането на ритмическата изразителност на словото. Може би най-големи трудности както за актьора, така и за създателите на спектакъла е предизвикал образът на Живко. Зафир Раджаб играе твърде на едро, с преекспонирани и често неточни жестове и интонации и в крайна сметка не успява да очертае фигурата на едновременно крайния и раним бунтар и самотник, който явно се стреми да постигне.
В заключение: с премиерата на „Майстори” Народният театър започна 2017 година с много точен репертоарен избор, способен да активира и да открои както най-добрите, така и проблемните му страни. А това е смела, важна и обнадеждаваща крачка.

29 януари 2017

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

1 М. Минев. „Народен театър. Майстори“. В: „Хиперион“, VI, 1927, кн. 7, с. 307
2 Ив. Радославов. „Майстори“. В: „Хиперион“, VI, 1927, кн. 8, с. 366
3 Виж по-подробно: К. Николова. „Майстори” или драмата на себеосъществяването. – В: Камелия Николова (с колектив). Българското драматургично наследство: нови прочити. Издателство „Петко Венедиков”, София, 2006, с. 77-94.