Крис Шарков: опит за портрет

8-1

Крис Шарков

В последните години Крис Шарков е един от интересните представители на младото поколение режисьори в българския театър. Не работи в една трупа, не е на щат, част е от независимата театрална сцена, но и не се притеснява да странства и да разнообразява програмите на субсидираните театри в България. Поставял е във Варна, Пловдив, Плевен, Хасково и в София на различни сцени. Завършва режисура в НАТФИЗ през 2009 г. в класа на проф. Красимир Спасов. Признава, че от ранна възраст има интерес към театъра, който впоследствие прераства в „обсебване“. Докато е в Академията поставя текстове на Шекспир, Чехов, Бюхнер, Пинтър, още като студент става и асистент-стажант на режисьора Явор Гърдев в спектаклите му „Пиесата за бебето” от Едуард Олби в Театър 199, „Крал Лир” от Уилям Шекспир в Народния театър и в „Калигула” от Албер Камю във Варна, а по-късно и във филма му „Дзифт“. Може би този ранен опит, който получава тогава го вдъхновява и мотивира още повече, защото от завършването си досега има 11 спектакъла, които го утвърждават като режисьор със свой характерен почерк и стил. Колкото и различни да са едни от други, и пиесите, и представленията, които прави по тях, те си приличат в своите търсения и емоционални усещания. Всички драматургични текстове под една или друга форма представят отношенията между персонажите в някаква криза. Според него отношенията между хората могат да бъдат проверявани именно по време на криза. В спектаклите, които прави, и в избраната от него драматургия го вълнува какво се случва със съвременния човек, който претърпява някакъв вид промяна. Първите му стъпки след завършването са дебютният му спектакъл  „Макбет“ от Хайнер Мюлер във Варна и в София и наситената с обрати и динамични действия пиеса „Господин Колперт” от съвременния немски драматург Давид Гизелман на сцената на Театър „София“. За „Макбет“ режисьорът споделя спомен за особено важен за него момент в началото на работата му: “Един от най-важните моменти в живота ми беше първата репетиция на “Макбет” във Варна. Седнах, а от двете ми страни – Михаил Мутафов и Стоян Радев, на масата – всички актьори, които бях гледал с възхищение в последните години. Ужасно се притеснявах, но само от погледите им разбрах, че ми имат доверие. И започнахме!” След тези спектакли Крис Шарков сякаш набира скорост с времето и продължава смело по своя път. Отново със съвременен поглед се обръща и към постмодерната драма „Посещение при бащата“ от друг популярен немски драматург – Роланд Шимелпфениг, част от програмата на Театрална работилница „Сфумато”, а актрисата Елена Димитрова е номинирана за участието си в спектакъла за ИКАР за поддържаща женска роля през 2012 г. Интересът му към немската драматургия и афинитетът му към немскоезичните автори са негов отличаващ белег, който, както ще видим, ще остане устойчив в годините в творчеството му през следващите години. Признава, че обича Германия, Берлин и дъжда и в този смисъл явно никак не е случаен подборът му на пиеси. След тези първи постановки творческият му път го отвежда към една българска пиеса – „Терапевтът“ от Елена Алексиева, на  камерната сцена на Народния театър. Но трябва да призная, че спектакълът, с който Крис Шарков ме грабна, спектакълът, който най-много ме впечатли и съм убедена, че няма да забравя, е „Презрението“ по филма „Презрение“ на френския режисьор Жан-Люк Годар и романа на Алберто Моравия.  Гледах го на 13 януари 2014 г., играеше се в „Сфумато”. Тогава все още нямах скромния театрален опит, който в момента натрупвам като студент по театрознание. Но още тогава усетих силно вълнение, трепет. За пръв път гледах нещо подобно в театъра, толкова ярко и дръзко. Не сравнявам представлението с филма, защото той работи и внушава с други изразни средства, но  живото изпълнение донесе духа на Годар по особен начин, пречупен през режисьорския поглед на Крис Шарков, с една донякъде минималистична визия, дълбока и внушителна актьорска игра и особена атмосфера, на моменти подобна на сън. В женските роли бяха актрисите Дария Симеонова и Ина Добрева, която спечели ИКАР за поддържаща женска роля за образа си на Елена. Абсолютно заслужена награда. С толкова силна енергия играеше, че досега си спомням вълнението й, превръщащо се на сцената във вихър, който се носеше толкова на място в случващото се. С това представление Крис Шарков наистина ме спечели. Жалко, че то, макар и успешно, не продължи да се играе през следващите театрални сезони. Беше ми интересно защо е така, исках да разбера причината за краткия му живот и на наша среща по повод едно интервю го попитах, макар че до някаква степен знаех отговора. Попитах го с глас, в който очевидно имаше известна доза съжаление. Той сякаш приятно се учуди, че това представление ми е едно от любимите, и с усмивка се върна към него и сподели, че и за него е такова. Проектът е бил с определено време и не е имало възможност да продължи. Но ако сега има някаква вероятност да се играе, бих го препоръчала на всеки. Въпреки че то е преди всичко за онези хора, които биха позволили чувствата и емоцията да ги поведат в пътешествието на любовните отношения, които често, преплетени с изкуството, могат да бъдат трагични.

8-2

„Куклен дом” от Хенрик Ибсен, реж. Крис Шарков, Драматичен театър – Пловдив

Определено ще видим, че Крис Шарков харесва Хенрик Ибсен и търси неговите дълбоки прозрения за човека и света отново през погледа на днешното съвремие. В Пловдив режисьорът поставя неговата пиеса „Куклен дом”. Спомням си, когато представлението гостуваше в София, че в залата през цялото време беше много тихо, публиката беше потънала в особена тишина. Постановката получава три номинации за ИКАР през 2012 г. в категориите „Режисьорски дебют”, „Сценография” – на Огняна Серафимова, и „Актьорски дебют” – на Веселина Конакчийска. Наградите са нещо хубаво, отличие за свършена работа, но като че ли за него, както той сам казва, най-голямата ценност е да прави театър така, както го разбира – „Наистина не искам всеки път да започвам от нула – с нови актьори, сценографи, композитори. Иска ми се да имам свой екип, с който да работим и да се развиваме”. Това донякъде се случва във времето в  различните му спектакли. Работи  често с актрисите Анастасия Лютова, Дария Симеонова, Ина Добрева, наскоро и с Весела Бабинова и др. След спектакъла „Куклен дом“ в Пловдив той  поставя „Напразни усилия на любовта“ от У. Шекспир в Театър „София”. В тази постановка отново има опит за търсене на съвременното  в отношенията между персонажите в посоката на тийнейджърската импулсивна любов. В представлението е използвана музиката от една от любимите музикални групи на Крис – „Остава“. За това той споделя – „Много се радвах, че работихме с Георги Георгиев (китарист и вокал на българската група) по това представление, защото музиката на „Остава“ вече е била мой саундтрак, когато аз съм имал младежки любовни чувства”. И така личните му преживявания (които той предпочита да запазва за себе си и да не споделя) се трансформират по особен начин и заживяват малко или много на сцената. В представленията му често е включена мултимедия с видеоматериали, които общуват със сцените в представлението отново през съвременен поглед.
Крис Шарков продължава да се връща към Ибсен. Поставя „Народен враг“ в Плевенския театър. Представлението е социална и политическа сатира, поднесена отново в една по-минималистична сценична визия. След посочените спектакли, които имат своите силни и по-слаби моменти, най-вече заради опитите за търсене и смесване на различни жанрове и подходи, следват последните  му засега представления, от които безспорно имам фаворит, а най-новото от тях очаквам с голям интерес. Това са „Доходно място“ на Островски във Варна, което не съм гледала, „Лив Щайн“ на Нино Харатишвили и последният най-нов спектакъл към днешна дата – „Хеда Габлер“, с който Крис Шарков се връща отново към Хенрик Ибсен. Ще призная, че след „Презрението“ „Лив Щайн“ е спектакълът, който отново ме върна към безспорната ми симпатия към Крис Шарков като режисьор. Това е чувствен спектакъл, който заразява и с актьорското изпълнение, и с историята, която разказва. В интервю, което взех от него по повод участието на „Лив Щайн“ в театралния фестивал „Варненско лято“, говорейки за спектакъла си, режисьорът сподели нещо, с което аз изцяло се съгласих: „След тази постановка се убедих, че българският театрал е много емоционален и чувството е възможно най-работещото средство в българския театър. Забелязвам, че по-концептуалните ми представления, в които идеята е над „красотата на чувството“, са по-малко забелязвани от по-чувствените ми проекти. „Лив Щайн“ е от тях и много лесно си проправи път към публиката“. Спектакълът е чувствен, точно какъвто беше и „Презрението“, и  събира в себе си палитрата на емоциите на семейство музиканти – мъж и жена, които погълнати от музиката и до някаква степен от себе си, претърпяват лични  промени и загуби, които ги  разделят един друг, а за съжаление, почти внезапната смърт на младия им син се оказва разрушителна за тях, особено за майката. В живота им се появява младата пианистка Лоре и  преобръща действието изцяло. „Лив Щайн” е от онези спектакли, за които е приятно да се говори и да си спомня човек. Всички те по някакъв начин представят малко или много и личността на Крис Шарков, осен режисьора в него. Заговарят ни за неговите интереси към съвременното изкуство, театър, музика и пристрастието му към киното. За него е много важно да следи какво се случва в тези области – „Аз се зареждам от всичко, което се прави, дори да не ми харесва. Сигурно има колеги, за които е напълно достатъчно това, което се случва с тях самите, за да изпълват творчеството си. Аз не съм такъв – почти всичките ми пари отиват, за да гледам театър тук и в чужбина. Знанието за изкуството помага на моето изкуство“. Но какво ли още се скрие в неговото съзнание. Зад загадъчността и привидната мълчаливост на режисьора се оказва, че се крие човек, който в мига, в който заговори, рисува около себе си цели светове. Ако хората си имаха цвят, може би неговият щеше да е черен. Често черният цвят е свързван по-скоро с нещо лошо, но в неговия случай си представете ефирен и безкраен сатен, който включва всякакви нюанси на черния цвят. Той блести, погледнат от различни ъгли, въздейства със своята мекота. Той е тънък, фин, а черният му цвят само го прави изтънчен, сериозен и мистериозен. Огрян от светлина, може да стане почти прозрачен, а в сянка, да се закрие… Може би не очаквате, че човек като режисьора Крис Шарков обича да разпуска, като понякога гледа мачове, иска да остарее като любопитен човек и заспива най-често като чете чужди мисли, защото – „Много бързо ме унасят. От моите понякога не мога да заспя“. Чудя се какво ли мисли в момента. Може би превръща една от мечтите си в театър.

ТЕОДОРА ЗАХАРИЕВА
Студентка по театрознание и театрален мениджмънт, НАТФИЗ

Използвани цитати от интервюта:
SofiaLive, Деяна Узунова – http://www.sofialive.bg/heroes/gradski-tip/579-kris-sharkov.html
Капитал, Лица: 20 въпроса: Крис Шарков; Цветелина Белутова- http://www.capital.bg/light/lica/2016/04/07/2737458_20_vuprosa_kris_sharkov/
Формално, Крис Шарков: Безсмислието дава свобода, понякога; Боряна Тодорова –
http://www.formalno.com/no54/

Реклами