„Костюмът” на Питър Брук

Да се надникне в творческата лаборатория на Питър Брук е трудно. Идеолог на моменталното и ефимерното в театралното преживяване той рядко допуска заснемането на негови представления или репетиции. И все пак в няколкото документални филма, направени от неговия син, това става възможно. В „Питър Брук: опънатото въже” камерата на Саймън Брук е допусната до самата „кухня” и тя записва части от тренинга на актьорите, подготвящи се за постановката по „Вълшебната флейта” на Моцарт. Кадрите са накъсани с интервюта със самия Брук, който разказва за смисъла на упражненията и своето разбиране за театъра. Няколко от неговите размишления са се врязали в съзнанието ми и вместо начало ще се опитам да ги възстановя по памет.

„Опънатото въже” е само привидно просто актьорско упражнение. Външно то се състои ни повече, ни по-малко от това, че актьорът трябва да си представи как на пода пред него е опънато едно въже и той трябва да премине отгоре му. Упражнението има и аналогия в сюжета на „Вълшебната флейта”, когато Памино и Памина трябва да преминат през огъня и водата. Истински трудното е в максималната концентрация, с която всеки актьор трябва да създаде и удържи в съзнанието си въображаемата реалност на въжето, защото пантомимата или външната имитация са недопустими. Брук говори много за това упражнение и то е сякаш добър символ за същността на неговия театър. Или поне на театъра, който прави в последните години (понастоящем той е на 87), и в който реалността е тази на въображението. Въображението е онова, което позволява на срещата и диалога между сцената и публиката да се случат. Затова театърът на Брук е толкова близо до интимното преживяване на литературата и музиката. Той е територия, в която разговарят фантазиите (най-личното, което притежаваме) и за тях в него е оставен много въздух, „празно пространство”, което се запълва единствено в самия акт на представлението.

„Костюмът” е най-новото представление на Питър Брук. На работата върху него той посвещава няколко години и го прави първоначално във френски, а през 2012 г. и в английски вариант в своя театър в Париж „Театър Буф дю Нор”. В него в пълна сила се усеща всичко, за което той разказва и във филма. Отсъства всякаква демонстрация на постановъчна виртуозност, както и така ценената в европейския театър „оригинална режисьорска интерпретация”. Онова, което поразява, е простотата на изразните средства и заразителния хуманизъм, с който Брук поставя играещия човек в сърцето на театралното събитие. Действително тук  няма нищо по-важно от актьора и човешката история, която той споделя.

Всеки, който се е докосвал по някакъв начин до изкуството на знаменития британски режисьор (било четейки „Празното пространство”, било гледайки на запис неговите легендарни и филмирани постановки „Марат/Сад”, „Махабхарата” или „Хамлет”, било като зрител на единствените две  негови представления, гостували в България – „Сън в лятна нощ” и „Великият инквизитор”) лесно ще разпознае и в „Костюмът” характерните белези на неговия театър: смесването на културните традиции на Изтока, Запада и Африка; полупразната сцена без завеси и кулиси, и минималистичния реквизит  от стилизирани столове, закачалки и паравани; и съвсем  не на последно място – възхитителните актьори от най-различни раси, способни да владеят своите тела като музикални инструменти.  Както и да го наречем – „естетика на празното пространство”, „театрален почерк”  – силата на театъра на Брук се проявява в начина, по който той увлича зрителя в реалността на собственото му въображение. Той пробужда у всекиго нещо от онзи игрови инстинкт, с който децата са убедени, че столът е космически кораб, същият онзи инстинкт, който е помагал на възрастните зрители от времето на Шекспир да повярват, че голата дървена сцена на театър „Глобус” е целият свят.

Историята, която Брук избира да разкаже, този път не идва нито от класическа пиеса, нито от митологичен епос.  Тя е проста, специфична и наситена с екзотиката на свят, който изглежда отминал и далечен. В същото време в нея сякаш става дума за всичко. В сюжета на едноименния роман от преждевременно загиналия в изгнание и алкохолизъм на 43 години южноафрикански автор Кан Темба (1924–1968), Питър Брук разпознава универсална история за пагубната сила на човешката страст, дълбока и завладяваща като „Отело”. Действието ни пренася някъде в средата на миналия век, в суровата реалност на апартейда на южноафриканското градче Софиятаун и бедната, но щастлива идилия в живота на обикновения дребен чиновник Филомен (Уилям Надилам) и неговата красива съпруга Матилда (певицата Нонланла Кхесуа, която тук прави забележителен актьорски дебют). Хармонията на тяхното съжителство е разрушена, когато до Филомен достига слуха, че неговата идеална Матилда разсейва еднообразието в ежедневието си на порядъчна домакиня с млад любовник. Следва класическа сцена, сякаш извадена от френски фарс, в която той се връща нарочно по-рано от работа и слага край на любовните игри. Любовникът, разбира се, успява да се измъкне през прозореца, а Матилда започва да лъже, но онова, което се изплъзва от логиката на жанра, е странното отмъщение на Филомен. Той намира съблечения костюм на любовника и принуждава изплашената си жена да се отнася към него като реален човек и важен гост. Така обрича своето щастие на един стряскащ в своята нелепост куклен театър и се отдава на фантазиите на своята ревност с все по-голяма настървеност и маниакалност.

Освен Надилам и Кхесуа, на сцената има още двама актьори (Джаред Макнийл и Рики Хенри), както и трима музиканти (Артур Астие, Рафаел Шамбуве и Давид Дюпоа), акомпаниращи действието със синтезатор, китара, акордеон, тромпет и импровизации върху разнообразен репертоар от музикални произведения на композитори от Франц Шуберт до Мириам Макеба. Декорът е съставен от няколко закачалки, костюми и малки столчета, оцветени в ярки цветове.  Актьорите се движат сред тях, обличат различните дрехи и се превръщат в хората от целия град (на моменти дори  включват и самата публика). Едно красиво пъстро платно е ту забрадка на жена, ту покривка в кухнята на Матилда, ту чаршафът, нежно прикриващ телата на влюбените. Актьорите понякога се вживяват в персонажите с изумителна емоционална дълбочина, понякога се отдръпват, започват да разказват и на сцената оживява самия език на Темба, неговия увлекателен глас на разказвач, който умее да наблюдава и улавя живота в неговите разнообразни и интригуващи детайли – смешната хореография от движения, когато човек е много беден и се налага да чака всяка сутрин пред общата тоалетна, жаргона на работниците в автобуса, клюките и историите, които от много повторения и преувеличения се превръщат във фолклор. Често и всичко ставащо  на сцената преминава в музика и актьорите започват да пеят. Кадифеният глас на Нонланла Кхесуа, когато се разлива в красотата на  „Странен плод” на Били Холидей или танзанийската „Моят ангел” е като още едно действащо лице в историята. Музикантите стават актьори, мъжете играят жени и цялата тази игра на преображения е едновременно трогателна и забавна, близка до онова, което прави от театъра  изключително преживяване.

АСЕН ТЕРЗИЕВ

 Спектакълът е гледан на сцената на Театър „Харви”, Brooklyn Academy of Music – Ню Йорк, САЩ. Пътуването е осъществено по покана на организацията “Drama League” и с подкрепата на Национален фонд „Култура” и Арт Офис.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s