Животворните вербатим спектакли на „Vox Populi”

„Невидими №1” и „Яце форкаш”

Театърът днес все по-често става не-театър, отчуждава се от фикционалността и се превръща в пространство за автентично живеене, за социално вглеждане в действителността. Докато в живота през XXI век сякаш всичко е прекалено забързано, объркано, тревожно, всеки гледа себе си, вторачил се в екрана на компютъра си или наблюдаващ от безопасно разстояние поредния международен военен конфликт, терористичен акт и други всекидневно поднасяни новини по телевизията, то театърът е едно от малкото места за истинско споделяне, за среща на живи хора – актьори и зрители – с цел обсъждане и ангажиране с „раните” на днешното време. Той е своеобразна жива медия, арена за борба с безразличието, безчувствеността, жив миг за вглеждане/вслушване в живи човешки разкази…

А „разказвам е равностойно на живея”, както констатира живеещият във Франция български философ и културолог Цветан Тодоров1. Неслучайно тези му думи обитават съзнанието ми, откакто гледах в „Червената къща” два стойностни и необходими на обществото ни спектакъла – „Невидими №1” и „Яце форкаш” на създаденото през 2012 г. Студио за документален театър “Vox Populi” (www.studiovoxpopuli.org). Чрез тях вече и у нас се използва световноизвестната вербатим техника в театъра (verbatim – дословен), базирана на интервюта с истински човеци, чиито живи истории се възпроизвеждат в реално време на сцената от актьори, слушащи със слушалки автентичните гласове. Именно заради истините, които изричат, представяйки човешки съдби, реални теми от действителността, тези гласове провокират разглеждането на обществено важни въпроси, оживяват публиката и пораждат социална ангажирано мислене. Те са и уникален шанс за създаване на нова, жива драматургия, също и на нов тип актьори (и у нас) – мислещи, творчески и социално активни личности, които заедно с режисьора да са съавтори и съмишленици в процеса по сътворяване и ангажиране с даден спектакъл/живот/проблем.

Артистичният колектив на „Вокс Попули”, начело с режисьорката Неда Соколовска, се вълнува истински от темите, които разглежда в спектаклите си. До такава степен, че актьорите използват собствените си имена в „Яце форкаш” („Много бързаш” – родопски диалект) например. Самата им артистична, но и човешка същност е въвлечена и в процеса по оформянето на живата драматургия. Режисьорката/актьорите познават своите прототипи – баби и дядовци от родопски села, разговаряли са с тях, почувствали са ги, осъществили са чисто човешка връзка, което засилва и автентизма при сценичното им представяне. Задаваните от Неда и съмишлениците й въпроси в разговорите им с тях по време на експедиция из Родопите определят същността и тематичните посоки в бъдещия драматургичен материал – тези/антитези, пък бил той и съхранен само като аудиодокумент. В резултат на това „Вокс Попули” ни срещат с наистина уникални истории, „истории на хора, които иначе никога няма да бъдат чути”. Ако живите истории и песните на баби от родопски села не оживеят на сцената, то цял един автентичен свят ще изчезне завинаги, без да бъде почувстван, изживян и от новите поколения („Яце форкаш”). Също и ако живите разкази на хора с увреждания не достигнат до обществото чрез средствата на театъра, който има способността да дава гласност, да провокира човеците да разсъждават, да съпреживяват, то няма да се стигне до истинско вглеждане и разбиране на проблема („Невидими №1”). „Хората-разкази” (по думите на Ц. Тодоров) в контекста на  “Вокс Попули” са тези, които носят в себе си живота, познанието, мъдростта, истината. Липсата на разказ би означавала не-живот, забрава, смърт. Затова е важно да се разказва, за да може животът да продължи – в днешната, българската действителност, която режисьорката Неда Соколовска, смел и мислещ млад човек, се стреми да подлага на социален анализ. Всъщност екипът на „Vox Populi” („Глас народен” – лат.) създава именно живот, има животворна мисия, функцията чрез представянето на живи истории да поема отговорност за разпространението им и осмислянето им и от други хора, които, слушайки, също да им вдъхват живот, за да може за тях да се говори, да се стига до дебат, до гражданска активност, респективно и до обществена промяна в мисленето, нагласите, съществуването.

Промяната в мисленето започва със самите актьори – за да бъдат вербатим изпълнители, те трябва не само максимално достоверно да представят нечий чужд живот, но да са личностно и социално въвлечени в разглеждания проблем не с егото си, а с човечността си. Вербатим техниката изисква от актьора не-театрално присъствие и честно представяне на автентичните прототипи. В този смисъл актьорите на Неда Соколовска не се занимават с буквална имитация на словесността им, а с усещане на самия човек, изграждане на съпричастност със същността му и това, което споделя от чисто човешка гледна точка. Те постигат въздействаща органичност, естественост, следвайки изцяло духа/дъха на прототипите си. Стремят се да улавят и втория план/подтекста в думите на интервюираните живи хора, за който самите те нямат съзнание (по думите на Н. Соколовска). Вслушването в техните изповеди и оживяването им в реално време е свързано и със способността на актьора да докосва/изразява на сцената и вътрешното „аз”, чувствителността, емоционалността на прототипа, да общува с него на енергийно ниво, отвъд думите. Това особено осезателно се усеща при общуването на актьори/прототипи в „Яце форкаш”. Вербатим актьорите са посредници в представянето на даден жив човек, без да симулират „преживяване” на една театрална фикция като истинска, превъплъщавайки се, както е при традиционния „персонаж” (Станиславски). Затова и те излизат на сцената с чисти лица, без специфични физически характеристики и нарочно превръщане в някой друг; жестовете и външната им експресивност са минимални. Актрисите Деница Петкова и Елена Димитрова слагат забрадки на главите си и младите им лица се одухотворяват, преминават в автентичния свят на възрастни баби от Родопите и запяват българска народна песен в „Яце форкаш”. Запяването на стари песни, оживяването на архаична българска реч на сцената представляват своеобразен документ, свят, съхранен във времето…

Представянето на радостите, болките, житейските разсъждения на хора в неравностойно положение в „Невидими №1” (игра се и по време на второто издание на АСТ Фестивала за свободен театър) също са свидетелство, документиране на времето, в което живеем. Спектакълът разгръща темата за хората с увреждания, не-ходещите хора в България, на които им се налага да се сблъскват с недостъпната градска среда и липсата на целенасочена политика за интегрирането им чрез адекватни условия за независим живот. Ценното и различното в случая е, че в него няма и помен от „жалване” и предизвикване на „съжаление”, напротив –  чрез представяне на историите на хора със силен дух, смели, жизнерадостни, жадни за живот, въпреки преживяното страдание, се опровергава масовото им възприемане у нас като безпомощни инвалиди. Лили, отгледана от човек с увреждане, първа започва живия си разказ – звучи запис с автентичния й глас, който оживява театралното пространство и заедно с прожектирани на голям екран черно-бели семейни снимки разкрива един щастлив живот. Тя разказва за силния и благ характер на баща си, който никога не се оплаквал, а ценял всеки жив миг и с радост възпитавал децата си на честност, добрина, трудолюбивост, воля; обичал живота и съхранил добросърдечността си до края, въпреки постепенното обездвижване на краката му. Разказът й се случва на няколко нива – личният й глас задвижва действието емоционално, после млад актьор го продължава (Любомир Любенов), изричайки дословно думите й, като инструмент, който възстановява словото, интонациите, темпоритъма на гласа и ни кара да го слушаме като жива музика, да се отчуждим емоционално и да мислим върху разказваната история; постепенно я и оживява, усеща я на енергийно ниво и не със съжаление, а с човешка съпричастност представя историята й, уплътнява я на смислово-емоционално ниво, чрез не-театрално, ненатрапчиво присъствие, което дори с „не-играта” си въздейства силно. По подобен начин оживяват и другите прототипи в спектакъла: Георги Войводата (представен с естествена лекота и виталност от не-актьора Юлиян Боянов), живеещ дълги години в Дубай, където загубва единия си крак, но не се чувства като човек в неравностойно положение, оптимист е за живота си напред. Следва и разказът на Иван – момче, болно от церебрална парализа, чийто затруднен говор и жива, ранима душа, вътрешен живот дори, са не единствено изговорени, но и почувствани, изведени на сцената с фин психологизъм от младата актриса Деница Петкова. Зрителите са въвлечени да опознават същността и вътрешното „аз” на прототипа, а фактът, че момиче възстановява този „свят”, отчуждава вниманието от „външното” и още повече засилва фокуса върху  „вътрешното” живеене/разказ; актьорът Йонко Димитров оживява истински и с деликатна спонтанност  на емоциите разказа на човек с инсулт, който дори попадайки в болница, не загубва чувството си за хумор и надеждата си за живот, въпреки огромното усилие, което изисква всяко едно мъничко движение. Затвореното пространство, невъзможността за пълноценен живот навън и усещането за безкрайно стоене в една и съща стая, където гледането през прозореца е единственият шанс за досег до различна реалност, изграждат живата история на жена със счупен гръбнак. Представя я Диана Енчева, не-актриса по професия, която постига човешка естественост и емоционална плавност в извеждане на живия живот на сцената. В реално време пред публиката тя чете истински вестникарски обяви за работа, след което се обажда по телефона, искайки да бъде наета като „цветар-аранжор” – отговорът обаче винаги е един и същ, няма негативно отношение към хората с увреждания, проблемът е в недостъпната среда, която не им позволява да работят дори и да имат желание за това.

Живото документално слово в „Невидими №1” се допълва и от движенческа партитура коментар, абстрактни смислови парчета „живот”, които се базират именно на  недостъпната среда, трудното придвижване на хора с увреждания – неуспешни опити за достигане/отваряне на прозореца от актьорите, седящи в инвалидни колички; забързаната, безразлична тълпа, която се движи без усилие, а за болния човек това е невъзможно; невъзможно е вдигането и на една обикновена запалка от пода и т.н. Живата хореография на Garage Collective оживява в положителен план хората в неравностойно положение чрез танц – акцентиращ на движение на краката и ръцете, сякаш разгръщащ вътрешния им живот, чувствителността им, жаждата им за живот. Те наистина са живи въпреки физическите си затруднения, душата им е волна, копнееща, в смел полет. Спектакълът е със специалното участие и на Велислав Велчев – момче, което при нещастен случаи губи краката си, но танцува на сцената, усмихва се истински и продължава да има вяра в живота. Присъствието му в „Невидими №1” дава реален образ на всички онези живи истории, за които само сме слушали до този момент от актьорите, прави ги „видими”, осезателно истински. Вече е невъзможно публиката да се крие пасивна в тъмната зала, чула е, видяла е, почувствала е и болката, и силата на духа на хората с увреждания. Няма как да останеш безразличен!

Истински живи са и човеците, оживили спектакъла „Яце форкаш”. (…)

МИЛЕНА МИХАЙЛОВА

(Продължава в следващия брой)

1 Тодоров, Цветан. „Хората-разкази: „Хиляда и една нощ” – „Красноречие и любопитство. Живот и смърт”. В:  „Поетика на прозата”, ИК „Лик”, София, 2004, с. 45

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s