„Дневникът на един луд“: виртуозен и актуален прочит

Дневникът на един луд
от Гогол, режисьор ВИКТОР БОДО, моноспектакъл на ТОМАШ КЕРЕСТЕШ,
сценография Томаш Керестеш, асистент Жужи Сакач, драматург Юли Роберт, графичен дизайн Гергьо Над, експерт психолог д-р Жолт Залка
Копродукция на Театър „Катона Йожеф”, Асоциация MASZK (Сегед), FUGE и Продукционно бюро ORLAI, Будапеща, Унгария
Показан в България в афиша на Световен театър в София и
на 25. Международен театрален фестивал „Варненско лято” (Основна програма: международна селекция) – 4 юни 2017, Драматичен театър-Варна, Сцена „Филиал”

Томаш Керестеш в „Дневникът на един луд”, режисьор Виктор Бодо, Унгария

В една много силна вечер (4 юни) на юбилейното 25-то издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято, в която един след друг следваха три ярки спектакъла с виртуозни актьорски изпълнения – „Дневникът на един луд” (Унгария) на Томаш Керестеш под режисурата на Виктор Бодо, концерт-пърформансът на Иво Димчев “Song from my shows” и „Софтмашина: Рианто и Сурджгит” (Сингапур/Германия) с невероятните изпълнители на традиционен и съвременен танц от Азия Рианто (Индонезия/Япония) и Сурджит (Индия) – представлението на унгарския актьор Томаш Керестеш направи поразяващо впечатление. На този мощен фон то се открои със своето фино майсторство и лекота, основани на съвременна рефлексия, широка ерудиция и актьорска изобретателност.

В оригиналния прочит на Виктор Бодо и Томаш Керестеш на известната повест на Гогол необичайният свят на постепенно полудяващия чиновник Попришчин, изкривен и трансформиран през неговите субективни възприятия, е поставен на театралния подиум директно. В плътната тъмнина на сцената/на вселената самотно спускаща се от небитието електрическа лампа осветява странен деформиран черен куб с очертана на предната му стена врата с неправилни ъгли и пропорции, пред която в неестествена поза се гърчи и потръпва тънка черна човешка фигура. Безмълвната експресионистична болезненост на тази картина е нарушена, или по-точно допълнена, от рязък висок шепот „Фантастично! Фантастично!” на гърчещия се човешки силует. Кубът се завърта около своята също несиметрично свързваща го с подиума ос и пред зрителите се открива домът на Попришчин – странна стая, захвърлена в тъмния и непрогледен мрак на заобикалящия я и практически отсъстващ външен свят, към който тя е отворена от две страни – към зрителите и отдясно на залата. Малкото предмети в нея са деформирани отново в духа но експресионизма – тясно бюро в неестествена перспектива и тънки удължени крака, също такава малка печка, стол, прозорец и вече описаната врата. В хода на спектакъла тази стая претърпява още една метаморфоза – на финала, когато Попришчин е отведен в лудница, тя се преобръща и ляга на една от стените си, като дъсченият под сега се оказва решетката, зад която се гърчи тялото, приютило разстроеното съзнание на Попришчин. Той и неговият свят са едно цяло, той винаги е в своята „стая”, никога не може да излезе от нея, тя е построена от съзнанието му; когато то е разстроено, тя отразява неговите деформации. Деформираната стая и нейните метаморфози като образ-емблема на света на Попришчин е отправната точка и едно от определящите постижения на моноспектакъла на Томаш Керестеш. Показателно е, че той сам е и автор на сценографията на представлението.

Другият акцент в решението на пространството на Томаш Керестеш е дигиталното съоръжение, вместено в хаоса на деформираната стая, на което неговият персонаж записва, напластява и миксира като съвременен DJ звуците – хълцанията, писъка, хриптенето, необичайните фалцети и шумове, които сам създава. Така освен мобилния и мултифункционален образ на сдвоеното същество човек-дом основен елемент на спектакъла и на изпълнението става актьорският глас и звукът. Всъщност, записвайки звуците, които (смята, че) чува и преработвайки ги в мелодии, смисли и ритъм, които сам създава чрез съвременния технически посредник, Попришчин на Томаш Керестеш не само пряко и въздействащо представя „разказите”, зараждащи се и протичащи в разстроеното съзнание на персонажа му, но и прави неочаквано актуално внушение. Човекът днес, все повече сам измислящ и създаващ чрез дигиталните технологии света, в който живее, е застрашен от самота и загуба на връзката с реалната социална среда, заплашен е от една нова, доброволно придобита „лудост”.

Обикновено (моно)спектаклите по „Дневникът на един луд” на Гогол се правят от големи и ярки актьори. Представлението на Томаш Керестеш не само блестящо потвърждава и оригинално продължава тази традиция, но и я допълва с остра днешна чувствителност и актуалност. Безспорно това е най-съвременният сценичен прочит на повестта на Гогол, който някога съм гледала.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

 

Advertisements