„Двама са малко – трима са много”

– рожденикът с две лица

„Ти си въображение!…

И си силата да променяш, да мечтаеш, да забравяш и възкресяваш!

Ти си самата радост…и тревога, и разум и лудост.

Ти си детето! Небето!

И котката!

Ти си ежедневието и празника, и магията и магьосника, и актьора и зрителя…”

Въпреки неочакваната промяна в откриването на Международния куклено-театрален фестивал „Двама са малко – трима са много” 2012, град Пловдив, настроението около централаните улици и улички определено беше повишено. Градусите все още не подсказваха за жълто-оранжевото настъпване на есента, и отлагането на премиерното заглавие „Вграждане” на режисьорката Веселка Кунчева и Държавен куклен театър-Пловдив, не помрачи очакванията и шегите. Със сериозна заявка за нещо наистина различно и задъхващо, спектакълът не се игра, поради нараняване на актьор. И наистина – този факт като че ли не драматично и суетно засили вълнението и еуфорията от предстоящата фестивлана „фиеста” на театъра. Да, театърът е място на екстремността. Хората не бяха забравили това. За това и спектакълът „По ръба на небето”, с който официално се откри фестивала на 4-и септември, припомни на всички гости как по-точно „не трябва” да употребяват думата „трябва”.

Връщайки се към началния цитат, съм убедена, че във всеки човек, разлистил поне веднъж програмката на Международния куклено-театрален фестивал „Двама са малко – трима са много” на Държавен куклен театър-Пловдив, са отзвучали тези думи. Като далечна мелодия, или като песен, която някога и някъде са слушали. Като думи, които се помнят. И не защото тази година кукленият театър празнува своята 65-годишнина, не защото самият фестивал има 20-годишен юбилей. А именно защото в това послание се изразява естетическата и изначална идея на хората, които се занимават с куклено изкуство. Защото това не са изречения, които мисълта е събирала и отделяла, за да ги сподели точно сега, в най-правилния момент на празничност и цветно настроение. Защото същите тези слова биха звучали със същата сила и след като фестивалът приключи и отново настъпят  рутината и навиците да прекарваме дните си безшумно.

И не защото тази година в град Пловдив творчески настъпи есента, с фестивална еуфория, но не от суета, а от радост. А защото фестивалът в това си издание заяви своята позиция за промяна, за иновативност, която би могла да продължи нагоре, а не да отстъпи отново на познатите форми.  Известен със своето почти бащинско отношение към магията за най-малките, с реверанс и дълбоко признание към приказността и отговорността да правиш куклен театър, екипът от пловдивския театър добави  доза смелост и лудост. Към програмата си на основна сцена, той се върна, като че ли в най-рисковия, но и правилен момент, към най-първата, най-човешката форма на изкуство – уличното. В него той сякаш отново срещна себе си, припозна онази гримаса на лицето, в която усмивката е постоянен източник на емоции.

Като източник на емоции, но и на много забравени и устойчиви човешки ценности, се превърнаха и основните сцени на фестивала. Като връщане към истини, а не като назидание. В този смисъл изборът на представления може да се определи като една богата и шарена палитра от истории. Истории, каквито трябва да се случват на точно такива издания – радостни, леки, изпълнени с наивност, чистота, но и много мъдри. За да поддържат настроението. За да водят зрителите си „от една планета на друга”. Да, точно така – защото всяко ново представление трябва да запознава със своите „обитатели”, чудновати и забавни, като че ли е за първи път.  Международният куклено-театрален фестивал „Двама са малко – трима са много” в своята основна програма, донесе на публиката „нито по-малко – нито повече” от необходимото. В българската селекция той се е съсредоточил към разнообразие и откровено  любопитство към творбите на своите колеги. Театър „Хенд” Пловдив представи две свои заглавия – традиционното палаво представление „Хитър Петър” ( режисьор Веселин Бойдев ) и закачливата версия на „Червената шапка – презареждане” (режисьор Иво Игнатов – Кени) . Двойно участие имаше и за Столичен куклен театър – София със спектаклите „Автобиография” и „Приказка за скитника-крал” на доказалата своя оригинален и разпознаваем почерк режисьорка Катя Петрова. Детското и наивно „Принцесата и граховото зърно” на Театър „Весел” – град Велико Търново (режисьор Тодор Вълов), Държавен куклен театър – Бургас  със своята „Тумба Лумба” (режисьор Христина Арсенова)  и щастливо връщане към фолклора и неговата игривост, очарователното „Изгубеният ключ” на Дъражвен куклен театър – Видин (режисьор Магдалена Митева), Театър Ателие 313 – София и Чеховата шеговитост на „Никутин” в една друга форма и изказ (режисьор Милена Миланова ), „ Голямото пътешествие на малкото крокодилче” на Държавен куклен театър – Пловдив със своята чистота и прямост (режисьор Веселин Бойдев). Заглавия, които съвсем безстрашно обдиниха публиката.  Без възрастови граници и ограничения. Експерименталните „Кълбо” на Център за изкуства „За Родопите” – Бостина (режисьор Петър Тодоров) и „Деволюция” на Театър Ателие 313 – София (режисьор Петър Пашов) показаха един възможен нов сценичен език, невербален, по-експресивен и философски по-объркан. При вторият случай тази обърканост носеше известно отегчение, но надявам се то е дошло от неразбирането, а не от съмненията в качеството. При чуждата селекция ясно си личи симпатията към руската куклена школа. Няма смисъл да се питаме защо. Безспорно е. „Теремок” на Театър Рязан – Русия (режисьор Валерий Шадский), „Приказка за цар Ирод/ Вертеп/” на Държавен куклен театър „Арлекин” – Омск, Русия (режосьор Борис Саламчев) и „Альонушка и Иванушка” на Куклен театър Москва (режисьор С. Железкин) присъстваха с особена красота, с онази необхдима вяра в приказното, с лабиринтите на традиционната руска душа, весела и тъжна, търсеща и намираща. „ Пекарна Миш-Маш” на Мини Театър, Любляна- Словения ( режисьор Робърт  Валтъл ) ни разсмива в играта си с миниатюрни кукли-мишки и с веселите си подвиквания, а „ Искам да бъда нормален” на Куклен театър Мостар- Босна и Херцеговина ( режисьор Тодор Вълов ) с намигване ни подканва да внимавме какво си пожелаваме.

Не мога да скрия, че в моя голяма любов на този фестивал се превърнаха инициативите на улицата – обединени под  новия проект озаглавен TheatAir. Неговата идея е съсредоточена в изкарването на изкуството на едно по-видимо, по-достъпно пространство, където се сливат радост, изненада, страх и вълнение,  и викането е позволено. Като едно по-непринудено обществено събитие, изразяващо ролята му извън неговите зададени параметри. И не защото за радост на обикновения човек всички събития  бяха безплатни, или пък защото се наричат алтернативни . Най-важното в ентусиазма на Държавен куклен театър- Пловдив с тази си амбиция, е желанието да събере хората. Да ги сближи  в една едновременна и непринудена реакция на открито. И нека добавя – в едно културно улично общуване. Защото въпреки видимото безгрижие и лекота, уличните артисти категорично демонстрираха качество в един от най-трудните аспекти на актьорската професия – умението да импровизираш, и то в компанията на напълно непозната и неизследвана аудитория. Навън, където буквално може да ти се случи всичко. Имената сами говорят за себе си, някак екзотични и далечни. И достатъчно близки по дух – българските Театър на огъня и сенките Fireter с приказните си музикални елфи, представления на кокили и екстремните огнени шоута;  незабравимите и страховити триметрови динозаври на Close Act от Холандия, които се разходиха в Цар Симеоновата градина и по централната улица, носейки след себе си крясъци и радостни викове;  чаровната куклена формация String Bean и Ана от Нова Зеландия с нейния магически куфар и красива история за русалката и моряка; интернационалната трупа на Цирк „Кумбо” с експерименталните си синкретични представления, обединяващи музика, танц, цирк, и мъничко театрално изкуство; закачливият Алваро Рамирез от Уругвай със своята улична клоунада и театър Хенд от Пловдив с подобната по характер шеговитост, оживявали не веднъж централната улица; усмихнатите артисти от Ymedioteatro от Испания, подканящи зрителите в своята униаклана мини-сцена каравана. Всичко това като че ли вдъхна на града нов дух. Не само културен, не само театрален. Някак разширяващ и ободряващ сетивата – с вярата, че нещата се променят. И хората също. А с тях – и желанието за едно по-неочаквано изкуство.

КАТЕРИНА ГЕОРГИЕВА

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s