Да играеш, не играейки / Разговор с Михаил Мутафов

8-1

Михаил Мутафов в ролята на проф. Серебряков във „Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов, реж. Пламен Марков, ДТ – Варна

Михаил Мутафов e роден на 4 юли 1947 г. в  Харманли в семейство на фармацевти. Преди да се посвети на театъра, следва 3 години в МЕИ. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Желчо Мандаджиев с асистент Крикор Азарян през 1972 г. В периода 1972-1975 г. е актьор в Драматичен театър „Апостол Карамитев”, Димитровград, от 1975 г. е един от най-изявените актьори в състава на Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”.
Сред ролите, изиграни от него на варненска сцена, са Княз Зигфрид в „Многострадална Геновева” от Васил Станилов, реж. Николай Колев; Портос в „Честна мускетарска” от Валери Петров, реж. Гриша Островски; Индианецът в „Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси, реж. Станчо Станчев; Йоан Кукузел в „Процесът против богомилите” от Стефан Цанев, реж. Андрей Калудов;  Дългият в „Архангелите не играят флипер” от Дарио Фо, реж. Станчо Станчев; Градоначалникът в „Ревизор” от Гогол, реж. Станчо Станчев; Корабокрушенец от „В открито море” на Славомир Мрожек, реж. Иван Добчев; Едуард и Ричард от „Лека болка” и „Любовникът” на Харолд Пинтър, реж. Красимир Спасов; Крап в „Последната лента на Крап” от Самюел Бекет, реж. Станчо Станчев; Перо в „Черна дупка” от Горан Стефановски, реж. Стоян Камбарев; Прохор Железнов в „Майката. Васа Железнова 1910” от Максим Горки, реж. Стоян Камбарев; Сър Тоби в „Илирия” от Шекспир, реж. Галин Стоев; Томас Бекет в „Томас Бекет” от Жан Ануи, реж. Борислав Чакринов; Папа в „Котка върху нажежен ламаринен покрив” от Тенеси Уйлямс, реж. Красимир Спасов; Г-н Оргон в „Игра на любов и случайност” по Пиер дьо Мариво, реж. Галин Стоев; Филип в „Бастард” по Шекспир и Дюренмат, реж. Явор Гърдев; Маркиз дьо Сад в „Марат/Сад” от Петер Вайс, реж. Явор Гърдев; Следовател Туполски в „Пухеният” от Мартин Макдона, реж. Явор Гърдев; Тугати в „Крум” от Ханох Левин, реж. Явор Гърдев; Херея в „Калигула” от Албер Камю, реж. Явор Гърдев; Макбет в „Макбет” от Хайнер Мюлер по Шекспир, реж. Крис Шарков;  Фауст във „Фауст” от Й. В. Гьоте, реж. Лилия Абаджиева; Лорд Бъкингам в „Ричард III” от У. Шекспир, реж. Пламен Марков; Проф. Серебряков във „Вуйчо Ваньо” от А. П. Чехов, реж. Пламен Марков; Чмутин в „Ретро” от Александър Галин, реж. Пламен Марков, сега репетира във „Влюбеният Шекспир”, реж. Пламен Марков, премиерата предстои в началото на 2017. Снимал се е в над 30 филма. Носител е на редица престижни награди.
С емблематичния актьор на Варненския театър разговаря Виолета Тончева.

Казваш, че нищо друго не можеш да правиш, освен да играеш в театъра, но това „нищо друго” не е ли всъщност всичко?
Може и така да се каже. Виждам около себе си хора, които са се посветили на други творчески професии – художници, писатели, фотографи, режисьори, а аз обичам театъра и никога не ме е изкушавало нищо друго. Това съм учил, това се мъча да правя. Вярвам, че когато човек реши да прави каквото и да било, трябва да му се отдаде изцяло. Не мога да се занимавам с няколко неща едновременно и искам цял живот да се вглеждам в едно-единствено нещо – това, което съм избрал. Така са ме учили Желчо Мандаджиев и Крикор Азарян.

Ти си от онзи знаменит екип на професорите Желчо Мандаджиев и Гриша Островски, с които в края на 70-те години на миналия век започна един много силен и дългогодишен творчески период за Варненския театър. Какво беше особеното в техния стил на работа?
Завърших ВИТИЗ при проф. Желчо Мандаджиев с асистент Крикор Азарян и играх най-напред в Димитровградския театър, но когато проф. Островски и проф. Мандаджиев ме поканиха да се присъединя към тях във Варненския драматичен театър, където те започваха работа, веднага приех. Дойдох във Варна заедно с други по-млади колеги от класа на Островски, сред които Дафинка Данаилова, Пенка Божкова, Веселин Цанев и др. Оформи се голяма младежка група със силна конкуренция, актьорският екип наброяваше 45 души, репетираха се паралелно по две постановки и се играеше нонстоп на двете сцени – голямата и във филиала. Присъствието на двамата професори будеше респект, те бяха много прецизни, изискваха същото и от нас. Това наистина беше много хубаво време.

Оттогава досега си играл в много хитови постановки, в кои от тях се чувстваш на нивото, на което ти самият държиш?
Изиграл съм 12 роли в Димитровград в постановки на Руси Карабалиев и Иван Добчев, сред които „Иванов”, „Коварство и любов”, „Трамвай желание”. Участвал съм в над 100 театрални постановки, над 30 филма и около 10 телевизионни постановки. Най-много персонажи съм пресъздал във Варненския драматичен театър. Всъщност когато дойдох във Варна, започнах с филма „Циклопът” на Христо Христов, после продължих с филма „Срещу вятъра” с Григор Вачков. Прекрасно се чувствах на театралната сцена в „Многострадална Геновева” като Зигфрид, една от първите ми роли. Спомням си, че по време на спектакъла публиката пееше заедно с нас. После дойде Портос в „Честна мускетарска” от Валери Петров на Гриша Островски. Незабравими усещания ме свързват с „Полет над кукувиче гнездо” от Кен Киси на режисьора Станчо Станчев и ролята ми на Индианеца, която, макар и малка, не бих заменил за никоя друга. Да не пропусна „Архангелите не играят флипер” от Дарио Фо и „Ревизор” от Гогол на Станчо Станчев, „Последната лента на Крап” от Самюел Бекет, отново на Станчо Станчев – една изключителна постановка. Хубава среща имах с Красимир Спасов, с когото направихме „Любовникът” и „Лека болка” на Харолд Пинтър. Добре работих с Руси Карабалиев в „Лорензачо” и със Стоян Камбарев в неговата забележителна постановка „Майката. Васа Железнова 1910” от Максим Горки.

Всички варненски актьори, които са се докоснали до Стоян Камбарев, имат свое обяснение за влиянието му върху тях. Твоето какво е?
Когато прочетох пиесата на Горки, въобще не отдадох значение на ролята на Прохор Железнов, а в хода на репетициите със Стоян Камбарев тя се превърна едва ли не в център. Там за пръв път усетих, че ролята не е това, което е написано – може да бъде много повече, зависи как влизаш в нея, как мислиш, как работиш в нея. Все още се случва някои от колегите да ме наричат Прохор. В съзнанието ми веднага изникват и железните завеси. Играем пред желязна завеса, после тя се вдига, за да открие втора желязна завеса, публиката седи в джоба и цялата сцена се отваря в дълбочина. В последната сцена се разкрива едно прозорче в дъното, зад което се вижда малко дръвче – през пролетта зелено, през зимата заскрежено. Това клонче дава надежда. Изключително представление! По този повод един немски критик от Дортмунд публикува блестящ отзив, в който разказва как му се наложило да пътува с раздрънкан автобус от София до Варна, за да отрази Варненския театрален фестивал. Нашата постановка „Майката. Васа Железнова 1910” го поразила и той пише подробно за нея като за голямата изненада в българския театър. По този повод бяхме поканени с Антоанета Петрова на театралния фестивал в Дортмунд.

Днес по-различно ли се прави театър?
Не обичам да сравнявам театъра преди и сега. Не можем да сравняваме така леко, трябва да сме много внимателни, има периоди на бум и затишие, всяко време носи своите добри и лоши страни и те неминуемо се отразяват на театъра. Аз съм актьор от миналото и намирам за естествено театърът след нас да бъде по-различен.

Актьор от миналото ли? Това няма как да се отнася за Михаил Мутафов – емблемата на Варненския драматичен театър, актьора на Явор Гърдев, който всеки път приковава зрителя с магнетичните си превъплъщения. Ти ми беше казал веднъж, че понякога не знаеш кое е по-истинско – животът или театърът…
Да, така е… Напоследък дори все повече си мисля за театъра като за по-истинското място… За Явор Гърдев си права, харесва ми да играя под неговата режисура, за 10 години участвах във всичките му постановки. Завършил философия и после режисура в НАТФИЗ, той ме привлича с познанията си, със своеобразното си светоусещане. Изненадва ме с неочаквания си подход към пиесата и това ме кара и аз да бъда неочакван, да бъда интересен на самия себе си. Преди Явор Гърдев и Станчо Станчев съумяваше да ме провокира по този начин. На тези двама режисьори дължа най-сериозните си откривателства на театралната сцена. След „Бастард“ по Шекспир и Дюренмат, „Пухеният” от Мартин Макдона, „Марат/Сад” от Петер Вайс, „Калигула” от Aлбер Камю на Явор Гърдев, продължавам да работя и сега с него. В София играя в неговите постановки „Пухеният” от Мартин Макдона – нов прочит и „Пиеса за бебето” от Едуард Олби в „Театър 199”, също в „Чайка” от Чехов на сцената на най-новия български театър „Крикор Азарян” в НДК. Много важно преживяване бе за мен и ролята на боксьора пандизчия в неговия филм „Дзифт”, за която се готвих старателно, ходих на фитнес, отслабнах 10 кг, бях в страхотна форма и заснехме ролята много бързо – само за 3 дни. За тази роля получих „Златна роза” за мъжка роля.

Каква перфектна среща между актьор и режисьор! В „Дзифт” твоят Ванвурст Окото, силно въздействащ, плашещ дори, изненадва публиката, която, мисля си, предпочита да те възприема в амплоато на аристократа, интелигента, човека на духа?
Изиграл съм много аристократи. Да играя просто един цар не ми е интересно, подобни образи не ме предизвикват достатъчно, защото са ясни като характеристика. Предпочитам роли като тази в „Дзифт”, които са извън стереотипите, в които актьорът оставя играта на заден план и докрай влиза в професията. Да бъдеш, не да играеш. Винаги съм се възхищавал на Марлон Брандо във филма „На кея” с режисьор Елиа Казан или Робърт де Ниро в „Разяреният бик”, където той не играе боксьор, той е боксьор. Заради ролята си на Макмърфи във филма „Полет над кукувиче гнездо” на Милош Форман Джак Никълсън е лежал в психиатрия. Аз също накарах един познат доктор да ме вкара в психиатрична клиника, когато се подготвях за нашата постановка „Полет над кукувиче гнездо”. Наблюдавах пациентите, характерните им ступорни пози, цялостното им поведение и това ми беше нужно, за да направя образа убедителен.
Друг път се стъписвам пред ролята, както беше с маркиз дьо Сад в „Марат/Сад” от Петер Вайс. Въпросът не е само да направиш героя, а да изкараш нещо от себе си, което никога не си мислил, че притежаваш, крил си го. Явор Гърдев понякога използва житейските ти проблеми, за да ги вкара в постановката като наблюдения върху човека, не само върху актьора. От това взаимодействие се получава някаква химия между актьора и режисьора, която работи в полза на театъра. При подобен контакт веднага разбираш какво изисква режисьорът от теб. Познавайки човека срещу себе си, знаеш какво той иска да измъкне от теб дори когато си разпределен в неочаквана за теб роля.

Какво крият неочакваните роли, освен че са интригуващи?
Крият риск, който трябва да овладееш. Да не се страхуваш от риска, това е много важно разбиране за театъра. Рискът невинаги дава добър резултат, но може да разкрие и нови вселени. Всъщност актьорът трябва еднакво да се бои от двете неща – от познатото и от непознатото. Актьорът прилича на откривателя, на пионера, който не влиза в познати води, а търси неизследвани територии. Ако образът ти се струва лесен, съществува опасност да се повториш. Ако пък образът ти изглежда труден, в един момент непременно ще видиш нещо ново, ще попаднеш на нещо различно и ролята ще се получи. Затова обаче е необходимо да търсиш дълбоко в себе си и да не се страхуваш от това, което ще откриеш.

Когато Марат в „Марат/Сад” казва: „Вярвам в революцията”,  твоят герой Сад го контрира: „Вярвам в себе си“. Как би съотнесъл  репликата му към себе си?
Много е важна мярката докъде да играеш и докъде да вложиш себе си. Не може да направиш хубава роля, ако не покажеш себе си. Ако си безинтересен като човек, не би могъл да направиш интересна роля. Казусът Станиславски: как да играем, не играейки. Ще бъде добре, ако успееш да дозираш правилно твоето присъствие в ролята. То е въпрос и на интуиция, която се базира на натрупване, вкус, култура. Винаги съм се старал нещата да изглеждат интуитивни, иначе личи, че са направени. Чудесно е да попаднеш на текстове, за които си казваш, ето нђ – направих го. Във филма „Чест” на Павел Веснаков репликите не са мои, но го направих. Веднага влязох в същността и усетих за пореден път какво означава актьор и режисьор да се чуват взаимно.

„Изумителен, невероятно талантлив и много специален актьор”, така те характеризира Павел Веснаков в интервю по повод  наградата ти за най-добър актьор на Международния филмов фестивал  в Брюксел в неговия филм „Чест”.
Още когато ме покани да участвам във филма, Павел Веснаков ми каза, че ролята е писана специално за мен. Най-много ме радва, че на 68 години аз говоря на един и същ език с 28-годишен  човек. Да говоря един език с талантливи творци от други поколения като Явор Гърдев и Павел Веснаков, ми носи огромно удовлетворение. Чувството е прекрасно, то ме държи. Щастлив се почувствах и от наградата за най-добра мъжка роля, която получих за същата роля на един фестивал в Италия, чиито организатори се оказаха все някъде около 30-те. Трябва да си интересен на младите хора, ако си им безинтересен, значи е време да си идеш.

Какво още може да изисква от себе си Михаил Мутафов?
Искам да не остарявам в изкуството. Стремя се да не се повтарям, да представям героя пълнокръвно, като използвам максимално свободата, дадена ми от режисьора. Макар и рамкирана, в тази свобода има движение, тя дисциплирана и едновременно с това позволява да развиваш образа, без да проявяваш насилие над него. Пълнокръвен се чувствам в постановката „Пухеният” от Мартин Макдона на Явор Гърдев, вече 14-а година, във всяко следващо представление влизам като за пръв път и това ми носи огромно удоволствие. Излизаш на сцената, за да работиш, да стигнеш до някакви резултати, а не да играеш, не да се повтаряш. Трудно е да се работи, а не да се играе.

Непрекъснато говориш за изкуството като работа. А къде остават наградите?
Наградите винаги са ме натоварвали с напрежение Защото изискват от мен някаква отговорност да  защитя името си. Иначе колкото по-бързо забравиш наградите и се съсредоточиш върху работата, толкова по-добре за актьора. Ако ме питаш коя награда ме е изненадала най-много, то е в Брюксел и Италия, защото за тях съм
г-н Никой. Томас Ман говори някъде за това колко е важно признанието от хора, които не те познават.

Да завършим с морето. Всички знаем за тази твоя любов, майсторски уловена и от фотографа Веселин Василев в изложбата „Т – емпатия” с лицата на Варненския драматичен театър за неговата 95-годишнина.
Морето ми дава спокойствие и ме зарежда с енергия.

Въпросите зададе ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА