Всичкоядецът

Всичкоядецът. Режисьор: Ани Васева, текст: Мирослав Христов, художник: Георги Шаров, звук: ДатаТранспортер, с участието на Галя Костадинова и ДатаТранспортер.

Всичкоядецът

През 1738 година определени прослойки от обществото в Париж са развълнувани от появата на едно странно създание – механичната патица на Жак де Вокансон. Способна да смила храната и по-важното – да извършва необходимите последващи действия, патицата носи несъмнена, но все пак мимолетна слава на своя създател: истината е, че демонстрации на подобен тип автомати съвсем не са рядко явление през ХVІІІ век. Ако си позволим тази внезапна асоциация по отношение на „Всичкоядецът“, то ще е само за да я отхвърлим в същия момент, да я разпознаем като невалидна. Да, може би „механичната метафизика“, за която говори пиесата, пази спомена за тези машини, за техните идеално изчислени технически действия, прецизно копиращи механиката на тялото. Но тя казва също така, че отвъд чистотата на тази механика стои нещо неусвоимо, че в самото телесно се е спотаило нещо, което го надскача и определя, че недостъпното за опита се крие в самата му основа.

Към тази тъмнина насочва постановката, към тъмнината на основанията, към механиката на основанията. Затова нека е ясно още преди началото: тук човешкото тяло няма никакво значение. А сега нека е ясно и това: единственото значение за този спектакъл е самото начало. Без да ни кара да търсим съответни митологични сюжети, постановката носи силен митичен заряд; без да ни изправя пред някоя величествена картина на сътворението, нито пък дори на разсътворяването, тя тласка мисълта тъкмо в тази посока, издига я тъкмо на това ниво. На нивото на една космогонична сцена, която обаче не се развива, а е удържана като напрежение, като съсредоточеност. Затова и увертюрата, с която ще започне спектакълът, не е прелюдия към разгъването на някаква същинска част, а е самата същинска част, образът, чийто срез ще бъде изследван. Пред очите на зрителя предстои да се разиграе особена демонстрация – тази на метафизичния автомат.

Дали това е Всичкоядецът – този въпрос, разбира се, никога не би могъл да получи категоричен отговор в постановка на Ани Васева. Отказът от крайно значение, отхвърлянето на едно последно решение – това е силен концептуален жест, който на смислово ниво се оглежда в несигурността на персонажа, в непрестанното му двоене, а на нивото на формата контрастира с абсолютната прецизност на техниката, с виртуозността на изпълнението. Но нека въпреки това се осмелим да кажем онова, което се налага като първа и неизбежна асоциация: Всичкоядецът е зев. А зев е това, което съществува най-първо: празнота, която поглъща всичко, паст, която засмуква света; но и празнота, от която всичко ще се роди, паст, от чиято необятност светът ще се учлени. Началната тържествена поява в спектакъла се трансформира в трескаво разгъване на себе си, грандиозното присъствие се превръща в механизъм, внушително задвижване на автомата, издърпване отвътре на собствената пъпна връв. Същевременно текстът на пиесата постепенно поднася дискретни податки: докато изкусната модулация на гласа описва фината механика на поглъщането и храносмилането, един повтарящ се образ започва да изпъква, да изтласква мисълта към немислимото. Един образ, който няма форма, а е на края на формата, който няма съществуване, а е на края на съществуването, в началото на раждането на новото: свръхновата, самата експлозия, превъзходният космогоничен механизъм.

Всичкоядецът

Ето защо двоенето на персонажа има особен статут: то изразява вътрешно напрежение, но и напрежението между това, което е вътре, и онова, което е навън. В пиесата този конфликт присъства като интензивност, като задвижваща динамика – той е в противоречивата и тъкмо поради това носеща огромен заряд фигура на глада. Гладът е онова Нищо, настанило се в основата на зева, което иска да засмуче всичкото; онова, което няма образ само по себе си и затова винаги се нуждае от още и още, което да поглъща. Лесно си припомняме, че в гръцката митология богинята на глада е дъщеря на Ерида – тази на раздора; и ето какъв раздор причинява тя на Ерисихтон: гладът му става толкова по-неутолим, колкото повече яде, а когато няма повече храна, изяжда собственото си тяло. Тогава Нищото ли е в центъра на Всичкоядеца, то ли е суперстарата черна дупка, която задвижва механизма му? Бездънното, метафизиката, спотаила се в самата материя? До тази апория застава още една: гладът е онова, което кара погледа да се отправи извън себе си, навън – нуждата на организма от нещо друго от него самия, отварянето към света чрез поглъщането му. Парадоксално отваряне: защото като всмуква всичко, нищото по неизбежност е самотно, както може да е самотно единствено окото на урагана. От тази мъртва точка се обажда гладът, от тази точка на затишие започва да вие сирената. Да обяви самотата, но и яркото сияние на експлозията, проблясването на новия свят.

МОНИКА ВАКАРЕЛОВА 

Реклами

One response to “Всичкоядецът

  1. Pingback: ВСИЧКОЯДЕЦЪТ @ eXAF | The Official Blog of the Creative Connection ^^

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s