Алтернативното лице на американския театър – 2

Действащи лица

Две са най-популярните и клиширани представи за американски театър: пищните мюзикъли на Бродуей и психологическият театър в духа на големите драматурзи като Тенеси Уилямс или Юджийн О’Нийл. Извън тях обаче в пространствата  и сцените на т.нар. off Broadway[i] разнообразието е огромно и впечатляващо, неочаквано и провокативно. Съвременният алтернативен американски театър е интригуваща и изплъзваща се идентичност с много аватари.  За срещата с някои от най-ярките ще стане дума тук. Можем да започнем от общото място, от ракурса, през който всички тези лица си приличат. От полза би било силно набралото популярност в последните години понятие „дивайзинг театър” (от английската дума “devise” – „изобретявам, измислям”), под което се обединяват онези явления от най-новата европейска театрална сцена, чийто отличителен белег е, че не само крайният продукт (представлението), но и текстът (драмата или пиесата, т.е. традиционната първооснова на представлението) се създават в самия процес на работа от целия творчески екип. В този тип екипи всички са равнопоставени, а авторството е гъвкава и подвижна представа, върху която имат еднакво право драматургът, режисьорът, актьорите, сценографът, дизайнерът на осветлението, композиторът и т.н. И ако това е нещо обичайно за съвременната експериментална европейска сцена, особено силно изразеното и характерното в американския театър е преднамерено търсената свързаност с проблемите на актуалния живот във всичките му измерения – културни, социални и политически. Дори ми се струва, че европейският театър има какво да научи от незавидната позиция на американския театър, който не се радва на държавни субсидии, а се издържа изцяло на комерсиален и филантропичен принцип (на базата на силно развита мрежа от донорски фондации и дарения), и то е тъкмо в тази постоянна воля за диалог и в съзнанието за реална роля в живота на обществото.

Диалогът с публиката „тук и сега”, възгледът за театралното представление повече като споделено събитие, а не като продукт са заложени в естетиката на Тейлър Мак. Едновременно драматург, актьор, автор и изпълнител на песни, той е една от абсолютните „звезди” на новия американски театър. Неговият последен амбициозен проект с гръмкото заглавие „24-часов концерт върху историята на попмузиката през ХХ век”, част от който бе представена в рамките на фестивала Under the Radar, в пълния си вид би трябвало да представлява точно това, което обещава и самото заглавие. Ни повече, ни по-малко от концерт, разгърнат до цяло денонощие,  в който се проследява популярната музика от последните 24 десетилетия, заедно с 24 музиканти, като на всеки час един от музикантите напуска сцената. Самият Тейлър Мак, който притежава много мощно харизматично излъчване и общува с публиката през алтер-егото на крещящо облечен травестит (по-точното определение е drag queen), описва всичко това не толкова като представление, а като „създаване на общност”. Постига го, като виртуозно смесва елементи на кабаре и onemanshow[ii] с цената на тотално себеотдаване, откровеност и директност, като едновременно провокира зрителя (не му позволява удобната поза на пасивен наблюдател и непрекъснато го включва в самия акт на представлението – разхожда се полугол и разговаря с публиката, вади зрители на сцената за отделни парчета и т.н.) и го превежда през неравен емоционален терен, в който изпитва границите на неговата чувствителност, толерантност и честност.

Компаниите Еlevator Repair Service и Nature Theater of Oklahoma са безспорните хедлайнери на експерименталния театър и едни от наистина съвсем малкото, успели да се превърнат в явления и за европейската театрална сцена[iii]. В последните около десетина години техни представления са част от афишите на най-престижните европейски театрални фестивали, където приковават вниманието на специалистите и публиката със смелостта на своите театрални ходове. Нещата, които правят, притежават оригиналност и епичен размах. Elevator Repair Service нашумяват с “Gatz” – драматизирирано четене на целия роман „Великият Гетсби” на Фицджералд, а Nature Theater of Oklahoma със своите неподражаеми вербатим представления, създадени по реални телефонни разговори, лични разкази и спомени, които биват подложени на разнообразни театрални манипулации.

2. arguendo_KM_4

2. “Arguendo”, Elevator Repair Service, фотограф Кевин Монко

Последното представление на Elevator Repair Service „Arguendo” (юридически термин от латински, означаващ буквално – „за целта на аргумента”)  е ярък пример за качествен документален театър.  На мястото на драматургичния текст в него са поставени стенограмите от действително състоял се съдебен процес, започнал през 1991 г. и продължил да се влачи неразрешен няколко години. Той е провокиран от забраната, наложена на стриптийзьорките в нощен клуб в един от щатите да събличат дрехите си напълно, което провокира след себе си едновременно интересен и абсурден в своята разпаленост и задълбоченост дебат върху човешката голота, който запраща етиката и логиката в множество задънени улици: защо в театъра актьорите могат да се събличат, а в нощния клуб не могат, защо голотата, приемлива в „изкуството”, се счита за престъпление на „пазара” и т.н.

1. LifeandTimes3,4

“Житие и битие. Епизод 3 и 4”, Nature Theater of Oklahoma”

След множество европейски турнета, продължили над 5 години, за първи път през януари Nature Theater of Oklahoma представиха в Щатите своя грандиозен и несравним с нищо друго, правено в историята на театъра, проект „Житие и битие”[iv]. Той се състои от няколко представления, или „епизода”, по самото определение на компанията. На този етап са реализирани „Епизод 1”, „Епизод 2” и „Епизод 3 и 4” и ако бъдат представени непрекъснато един след друг, траят 10 часа и 15 минути с 3 антракта, в които артистите от компанията предлагат храна на публиката, приготвена от самите тях. В „Житие и битие” (“Life and Times”) двамата режисьори и съоснователи на компанията, Павол Лиска и Кели Копър правят нещо изумително и невъзможно – превръщат в театрален спектакъл свалените дословно телефонни разговори с една жена (музикант в тяхната компания), помолена да разкаже абсолютно всичко, което помни и знае за себе си от раждането досега. Резултатът е вълнуващ и странен – той е много повече преживяване, отколкото спектакъл, в което зрителят неусетно поставя самия себе си на мястото на спомените и описанията и открива отново своя собствен живот.

Още две имена, които си струва да бъдат запомнени са на компанията Тhe TЕAM и на единия от нейните съоснователи – режисьорката Рейчъл Чавкин, чийто спектакъл „Наташа, Пиер и голямата комета на 1812” (оригинален съвременен мюзикъл по мотиви от „Война и мир” на Лев Толстой, написан съвместно с композитора Дейв Малой) бе обявен единодушно от специализираната преса за едно от събитията на американската театрална 2012 г. Работата на Рейчъл Чавкин дава нов живот и смисъл на жанра „мюзикъл”, вмъквайки в него много по-сериозни сюжети и преплитайки по типично постмодерен начин разнообразни цитати и поведения от театрални и музикални стилове. Нейните представления са истинско събитие за всички сетива, а най-популярният от тях “Mission Drift” е поканен през юни 2013 за цели двайсет дена на сцената на самия Национален театър в Лондон.

Собствен почерк и интелигентно заиграване с театралния език демонстрират и компаниите Pig Iron Theatre (сценарият за последния им спектакъл “Zero Coast House” е написан от популярния японски драматург Тошики Окада, в който той мистифицира самия себе си като автор и диалогизира с утопичните визии на Хенри Дейвид Торо), The Debate Society (тяхната „Кървава пиеса”, макар и написана в конвенциите на традиционен драматургичен текст, се родее с непредсказуемостта и мистериозността на филмите на Дейвид Линч) и Radiohole (които в своя „Надуваем Франкенщайн” кръстосват всички наративи за легендарното романтическо чудовище на Мери Шели).

От богатия афиш на съвременния танц ярко се открояват хипстърската самоирония и хомоеротизъм в енергетичния, интелигентен танцов почерк на съвсем младия, но вече радващ се на силно признание хореограф и танцьор Треджъл Харел в серията от спектакли „Двайсет погледа, или Париж гори в Джъдсън Чърч”, както и концептуалният и смел  „Inging”[v] на Джанин Дърнинг, в който хореографията следи не толкова движението на тялото, колкото свободно леещата се реч и мисъл, освободена в преливащи се асоциации и форми.

АСЕН ТЕРЗИЕВ


[i]* Пътуването е осъществено по покана на организацията “Drama League” и с подкрепата на Национален фонд „Култура” и Арт Офис.

За тях разказахме в предния брой.

[ii] Донякъде напомня на изключителния Найджъл Чарнок (1960 – 2012; съосновател на легендарната британска компания за физически театър DV8), гостувал два пъти в България.

[iii] Напр. представленията от последния голям проект на Nature Theater of Oklahoma са копродуцирани от Бургтеатър, Виена (една от водещите западноевропейски театрални институции) и от някои от най-мащабните европейски театри.

[iv] Компанията е личният ми фаворит от целия съвременен американски театър и за нейната история и почерк написах подробен текст – вж. Големият театър на Nature Theater of Oklahoma, сп. „Homo Ludens”, бр 15, 2011.

[v] Заглавието е непреводимо на български език. То е образувано от окончанието “ing”, което получават всички глаголи в английския език в сегашно продължително време, изразяващо действие, което се случва в момента на говорене.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s